Определение № 87 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 988/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Й. Р. срещу решение №1644 от 03.07.2019 г. по гр.д.№4376/2018 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №3567 от 04.06.2018г. по гр.д.№16990/2015 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от В. Й. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над 80 000 лв. до 140 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Й. Б. Р. и е потвърдено решение №3567 от 04.06.2018г. по гр.д.№16990/2015 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Й. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над 140 000 лв. до 180 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Й. Б. Р.. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по множество въпроси, свеждащи се до следното: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД и кои са критериите, които е необходимо да се съобразяват при определяне на конкретния размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. 2. Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между ищеца и пострадалия и необходимо ли е да се обсъди степента на родство /родител дете/. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните и всички събрани доказателства. Поддържа се наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и че е налице хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК. Ответникът по касация ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ заявява становище за недопустимост на решението, предвид допуснато от първата инстанция увеличение на предявения иск след срока по чл.372, ал.2 от ГПК, евентуално за липса на основания за допускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на пострадалото малолетно дете. Посочил е, че спорни във въззивното производство са въпросите относно легитимацията на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт, какъв е размерът на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца, и налице ли е доказан принос на пострадалия към вредоносния резултат. Изложил е съображения, че съгласно ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961 г. и Постановление №5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, а признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. Изразил е становище, че за да възникне право на обезщетение за причинени неимуществени вреди в полза на преживелия ищец, следва да се проведе пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалото дете и за настъпили в резултат на смъртта сериозни морални болки и страдания, следователно материалноправната легитимация се основава на действителното съдържание на конкретната поддържана от ищеца връзка с лицето, за смъртта на което се претендира обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл е достигнал до извод, че в разглеждания случай ищецът следва да бъде обезщетен за действително претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на детето, за чието отглеждане се е грижил като баща и с което е създал емоционална близост /без да е установен произход от бащата по установения от закон ред – чл.31 и сл. от СК от 1985 г. отм. и чл.60 и сл. от СК/. Посочил е, че освен че материалноправната легитимация, извеждаща се от действителното съдържание на отношенията с лицето, от чиято смърт се претендира обезщетение, подлежи на пълно доказване, според силата и дълбочината на прекъснатата емоционална връзка се определя и размера на обезщетение за неимуществени вреди, като съгласно ППВС №4/1968 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на вредите, а при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт, от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, претендиращ обезщетението, както и обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат. Съобразявайки действителното фактическо съдържание на отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение за неимуществени вреди /ищецът е живял в едно домакинство пострадалия и го е отглеждал като свое дете/, както и общественото разбиране за справедливост и застрахователните лимити към датата на ПТП и след осъществена цялостна оценка на всички релевантни към размера на претендираното обезщетение обстоятелства, преценени в тяхната конкретика откъм значимостта им за размера на вредите, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент по смисъла на чл.52 от ЗЗД на понесените неимуществени вреди от смъртта на 11 годишния пострадал /причинила мъка и страдание за ищеца/, възлиза на 80 000 лв. Посочил е, че установените по делото факти не могат да обосноват основателност на предявения иск в пълния му размер - в тази връзка свидетелите не възпроизвеждат конкретни факти относно съдържанието на отношенията между ищеца и починалото дете, правят се квалификации на тези отношения като „добри“, разказано, че ищецът е осигурявал издръжката на детето, което го назовавало „татко“, следователно не е установено по делото съдържание на връзката, на която е основан искът, надхвърлящо обичайното съдържание на една нормалната връзка родител - дете. По тези съображения и като е счел, че в случая не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, е счел, че искът по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ следва да бъде уважен до размера от 80 000 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е съобразено с константната практика на ВКС, според която установената в чл.372, ал.2 от ГПК преклузия не се отнася до искането за изменение на размера на иска, респективно наведените от ответника по касация доводи за евентуална недопустимост на обжалваното решение, не могат да бъдат споделени. От друга страна при постановяването на решението си, въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд, съобразявайки се с разясненията, дадени в ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и ППВС №5 от 24.11.1969 г., е извършил подробен анализ на съществуващата връзка между ищеца и отглежданото от него дете /противно на поддържаната с втория от въпросите теза на касатора, въззивният съд изрично е приел, че произход от бащата по отношение на малолетното дете не е установен по предвидения от закон ред – чл.31 и сл. от СК от 1985 г. отм. и чл.60 и сл. от СК/ и на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, а при причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. В този смисъл касационно обжалване на решението в обжалваната част не може да се допусне по поставените въпроси, а тъй като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,