Определение № 332 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 49/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците по първоинстанционното дело, приподписана от адв. В, срещу определение № 3242/14.03.2009 г. от 13.03.2009 г., по ч.гр.д. № 854/2009 г. на СГС, ТО, VI-4 състав, с което е оставена без уважение частната им жалба, срещу определение от 27.11.2008 г., по гр.д. № 17198/2006 г., по описа на СРС, ГК, 47 с-в, с което производството по делото е прекратено. Касаторите са изложили в жалбата си и няколкото молби-уточнения към нея оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Ответникъте по частната касационна жалба – И. А. С. не е депозирал писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на І г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: На първо място, касаторите не са формулирали същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и/или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, въпреки дадените им от СГС неколкократно – с разпореждания от 08.04.2009 г., 10.07.2009 г. и 27.10.2009 г. изрични указания в тази насока от СГС. При излагането на същия в последвалите молби-уточнения те единствено са преразказвали какво се е случило по делото до настоящия момент, като непрекъснато са излагали съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Т.е. липсва изложена ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като по същество се смесват основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК непрекъснато са излагани доводи за неправилност на въззивния акт (чл. 281, т. 3 от ГПК). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, на наведеното по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание. На второ място, въпреки дадените от СГС изрични указания с визираните по-горе разпореждания, касаторите не са се позовали конкретно на нито едно от основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, респективно не са изпълнили изискванията за редовност на позоваването им. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение