Определение № 288 от 25.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 294/2009 г.

Производство по чл. 274 ал. 3 вр. с ал. 1 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от Ц. К. Д. срещу определение № 221 от 12.03.2009 г. по гр. д. № 160/09 г. на Окръжен съд гр. П.. П. се доводи за допуснати нарушения на съдопроизводството и се иска отмяна на определението. ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима. Видно е от данните по делото, че на 02.12.2008 г. Ц. Д. е подала искова молба с правно основание чл. 13 ал. 2 ЗВСГЗГФ. С определение № 23 от 26.01.2009 г. по гр. д. № 356/08 г. Районен съд гр. К. е прекратил производството по делото, а с обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че исковата молба е подадена след изтичане на преклузивния срок по § 5б от ПЗР на ЗВСГЗГФ, затова искът е недопустим. Формулираният в жалбата въпрос касае допустимостта на иск по чл. 13 ал. 2 ЗВСГЗГФ, с оглед разпоредбата на § 5б ПЗР на ЗВСГЗГФ. Въпросът е съществен, тъй като има отношение към правилността на определението. В приложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се посочва основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. Настоящият състав счита, че няма основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Същественият процесуалноправен въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Приложеното решение № 127 от 16.10.2008 г. по гр. д. № 249/08 г. на Районен съд гр. К. е неотносимо към спора, тъй като формулираният спорен въпрос не е бил предмет на обсъждане от съда, а и от решението не става ясно кога е бил предявен иска. Налице е основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С чл. 13 ал. 2 ЗВСГЗГФ е дадена възможност на лицата пропуснали да подадат заявление за възстановяване правото си на собственост върху горите и земите от горския фонд в срок до 30 юни 1999 г., да установяват с иск срещу ОСЗ правото да си възстановят собствеността си върху горите и земите от горския фонд. Това право обаче е ограничено със срок. Със ЗИД на ЗВСГЗГФ, обн. ДВ бр. 13 от 09.02.2007 г., е създаден нов § 5б към П. и заключителни разпоредби на закона. Според текста, исковете по чл. 13 ал. 2 се предявяват в тримесечен срок от влизането в сила на този закон. Срокът по § 5б от ПЗР на ЗИД ЗВСГЗГФ е преклузивен и изтича на 13.05.2007 г. Неупражняването на правото на иск в този определен законов срок погасява субективното материално право за възстановяване на собствеността, затова предявения по-късно иск е недопустим и производството подлежи на прекратяване. В жалбата се твърди, че искът подлежи на разглеждане, тъй като исковата молба е подадена след изменението на ЗВСГЗГФ с ДВ бр. 43/08 г. Доводът е неоснователен, тъй като това изменение не касае нормите на чл. 13 ал. 2 и на § 5б ПЗР на ЗВСГЗГФ и срокът за предявяване на иска остава до 13.05.2007 г. Предвид на изложеното ВКС счита, че въззивното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, съдът