Определение № 4962 от 31.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 50057/02.06.2023 год. по гр. дело № 2555/2022 год. на І г.о., Върховният касационен съд е обезсилил решение № 213 от 21.02.2022 год. по в. гр. д. № 1971/2021 год. на Пловдивския окръжен съд, XIV състав и потвърденото с него решение № 260114 от 12.01.2021 год. по гр. д. № 18727 от 2017 год. на Пловдивския районен съд, десети граждански състав, поправено с решение № 261806 от 23.06.2021 год. по същото дело в частта му, касаеща посочения като ответник В. Б. П. и е прекратил производството по предявения от Община Пловдив срещу В. Б. П. иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР; обезсилено е решение № 213 от 21.02.2022 год. по в. гр. д. № 1971/2021 год. на Пловдивския окръжен съд, XIV състав, в останалата му част /по иска на Община Пловдив срещу останалите ответници и в частта за присъдените разноски/, и делото е върнато в тази част за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд. С горното решение, Върховният касационен съд е указал, че при новото разглеждане на делото исковата молба следва да бъде оставена без движение, а на ищеца да бъде даден срок да отстрани констатираната и посочена нередовност, като индивидуализира спорната част от имота по площ и граници, включително чрез препращане към приложена по делото или към заключение на експертизата скица. Ищецът следва да уточни и по силата на кой или на кои дворищнорегулационни планове на [населено място] твърди, че е придобил претендираната част от имот с идентификатор *** и дали посочените от него дворищнорегулационни планове са били приложени по предвидените в ЗПИНМ /отм./, ЗТСУ /отм./ или ЗУТ ред и срокове. След това уточнение на исковата молба, въззивният съд следва да постави допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза да изготви комбинирана скица, съпоставяща границите на имотите на ищеца и на ответниците по последния приложен дворищнорегулационен план на [населено място] и по действащата към настоящия момент кадастрална карта.

С решение № 527 от 17.04.2024 год. по гр. д. № 1551/2023 год., Окръжен съд – Пловдив, като въззивна инстанция, е потвърдил решение № 260114 от 12.01.2021 год. по гр. д. № 18727/2017 год. на Районен съд - Пловдив, поправено с решение № 261806 от 23.06.2021 год. по същото дело.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от Община Пловдив, представлявана от К. Д. – кмет, чрез процесуалния представител М. Т.. В нея се поддържат оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставил следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 год. по гр. дело № 1609/2014 год. на ІV г.о., решение № 443 от 25.10.2011 год. по гр. дело № 166/2011 год. на ІV г.о., решение № 317 от 12.02.2019 год. по т. д. № 796/2018 год. и решение № 227 от 22.03.2019 год. по гр. дело № 896/2018 год.

2. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? Изложени са съображения за противоречие на въззивното решение с решение № 382 от 21.01.2016 год. по гр. дело № 2056/2015 год. на ВКС.

3. Следва ли съдът да извърши преценка на заключението на вещото лице, съпоставяйки го с всички събрани по делото доказателства? Следва ли съдът да изложи самостоятелни мотиви защо приема изводите на вещото лице за правилни? Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 241 от 23.10.2013 год. по гр. д. № 3194/2013 год. и решение № 24 от 23.04.2020 год. по т. д. № 437/2019 год.

Другите страни по спора – А. И. А., В. П. А., Л. А. А., Г. Г. Г., В. Т. Г., Н. К. Г. и М. К. Г., чрез адв. Н. О., в представения писмен отговор поддържат становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Искат присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено следното: Предявен е от Община Пловдив против ответниците иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.54, ал.2 ЗКИР. Ищецът твърди, че е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ УПИ *-*, кв.516 по плана от 1992 год. по силата на АДС от 12.05.1952 год. При изработването на кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009 год. неправилно била отразена границата на ПИ с идентификатор *, като част от него с площ от 114 кв.м. била погрешно включена в имот с идентификатор *, собственост на ответниците. Ответниците оспорват общината да е собственик на спорния имот, като твърдят, че още от 1940 год. притежават за имота нотариален акт за собственост и че същият е бил владян от тях в тези граници още от 1978 год. Считат, че не е налице грешно заснемане на границите на техния имот. Твърдят, че по двата АДС от 1952 год. не е представен първичен документ за собственост; че отчуждителното действие на регулационния план от 1992 год. е отпаднало съгласно § 8 ПР ЗУТ.

По делото са приети писмени и гласни доказателства, както и две съдебно-технически експеритизи /първата с вещо лице Б. Г. е приета неоспорена в първоинстанционното производство, а втората с вещо лице В. Г. е приета във въззивното производство/. Въз основа на тези доказателства е приета следната фактическа обстановка: Община Пловдив се легитимира като собственик с АОбС от 10.11.1999 год. на парцел *, имот пл. № *, в кв. 516, представляващ застроено и незастроено място с площ от около 1050 кв.м., заедно с два блока с общински жилища, построени в него, съгласно плана на ІІІ градска част, одобрен със заповеди № 617/21.06.1984 год., № АО 1289/05.08.1992 год. и № АО185/24.02.1999 год., с административен адрес - [населено място], [улица], с граници: на север – [улица]; на изток– парцели *-*, *-*, *-*,*-*; на юг – парцел *-*; на запад – [улица]. В акта е отбелязано, че е налице предходно актуване с акт № 565/5756-стар (12.05.1952 год.)., в който е отбелязан „инв. № 2945“ и като основание за завземането е посочено, че това е стар общински имот.

След влизане в сила на КК на [населено място], недвижимият имот № * в кв.516 е заснет с идентификатор ***. Така Община Пловдив се легитимира като собственик на имот пл. № * на основание §7, ал.1, т.6 ПЗР ЗМСМА/1991 год. Имотът на ответниците, съгласно действащата кадастрална карта, е заснет с идентификатор ***, като на север граничи с поземления имот на ищеца. От представения НА № 2/09.08.1940 год. е видно, че за собственик на имота на ответниците е призната Е. С. Б. (по мъж – А.).

Прието е от въззивният съд, че ответниците се легитимират като собственици на ПИ * от кв.516 въз основа на представените по делото писмени доказателства: Протокол за делба от 23.12.1969 год., от който се установява, че имотът на ответниците е бил застроен с двуетажна със сутерен жилищна сграда, поделена както следва: И. А. А. – получава ап. от ет.2, ведно с 40/270 ид.ч. от дворното място, Л. А. А. получава апартамент на ет.1, ведно с 40/270 ид. ч. от дворното място и Е. Б.- А. получава приземния етаж, ведно с 55/270 ид.ч. от дворното място. С НА № 96/28.03.1969 год. Е. Б. е продала на ответниците К. Н. Г. и М. С. Г. 1/4 ид. ч. от дворното място, съставляващо п. II, им. пл. № * в кв.516 и е учредила право на строеж върху 4-ия етаж на съществуващата сграда. С НА № 58/07.03.1969 год. Е. А. е продала на Б. Л. П. и С. К. П. (чийто наследник е В. Б. П.), 1/4 ид.ч. от дворното място и им е учредила правото да построят 3 етаж над съществуващата ЖС. С договор за делба от 01.12.1971 г. в дял на Б. П. и С. П. е поставен третия етаж от ЖС, ведно с 1/4 ид.ч. от мястото, а в дял на К. Г. и М. Г. - ет.4 от ЖС, ведно с 1/4 ид. ч. от дворното място. Ответниците А. И. А. (наследник на И. А. А.) и Л. А. А. се легитимират като собственици на по 1/10 ид. ч. от ет.1 и ет.2 от ЖС, ведно с по 40/270 ид.ч. от мястото (НА № 122/8.10.1969 год. и НА № 123/8.10.1969 год.). Ответниците Г. Г. и В. И. се легитимират като собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****-апартамент с площ 153 кв.м., ведно с 1/4 ид.ч. от дворното място, цялото с площ 270 кв.м., закупен от В. Б. П., видно от НА № 127/7.09.2017 год. От заключението на СТЕ, изготвено пред РС-Пловдив от в.лице Б. Г., прието като неоспорено от страните, се установява, че имотът на ответниците за първи път е заснет в КРП от 1936 год., като за него е отреден парцел *-* с площ от 269,80кв.м. На север имотът граничи с парцел *-* от 986,60 кв.м. Съгласно разписния списък към този план, за поземлен имот *, за който е отреден парцел *-*, е издаден НА № 2 от 09.08.1940 год., с който за собственик на имота е призната Е. С. Б. (по мъж – А.), като е посочено, че той е с площ от 300 кв.м., а за имота на ищеца в разписния лист към плана от 1936 год. е записано „градско общинско място“, но без посочване на площ и документи за собственост. След като е проследило регулационния статут на двата съседни имота, вещото лице е констатирало следното: процесните два имота са били отразени в общ регулационен план от 1953 год. и КРП от 1965 год. В плана от 1953 год. (скица № 2 към заключението), процесните имоти попадат в предвиждане за разширение на уличното платно, а границата между двата имота № 1 и № 8 е по т.1 и т.6, с материализирана на място паянтова ограда по КК като площта на имот № * е 1001 кв.м., а на имот № * – 280 кв.м. В КРП от 1965 г. (скица № 4) части от ПИ № * и ПИ № * са включени към улицата като разширение на тротоар; имотите са отразени с нови номера – * за имота на ищците и * за имота на ответниците в кв.516. Имот * е с площ от 919,89 кв.м., а имот * – 312,58 кв.м. В плана от 1967 г. (скица № 6) не се предвижда изменение на кв.516 и 517 – площта на ПИ * е 917,55 кв.м., а на ПИ * – 310,35 кв.м. Вещото лице е констатирало, че е налице пълна идентичност на плана от 1965,1967 и 1972 год. (скици № 6 и № 7). В КРП от 1984 год. предвижданията по регулация от плана от 1972 г. не са приложени, а кадастралните основи на процесните имоти * и * по граници са идентични с предходните планове – като имот * е с площ 315,46 кв.м., а имот *-914,70 кв.м. (скица № 8). В КРП от 1992 г. (скица № 9) - за имот * се отрежда парцел * с площ 1012 кв.м., а за имот * - парцел * с площ 202,60 кв.м., т.е. предвижда се придаване на 108 кв.м. от ПИ * (на ответниците), към ПИ * (на общината).

В изпълнение на указанията на Върховния касационен съд /решение № 50057/02.06.2023 год. по гр. дело № 2555/2022 год. на І г.о./, след направените от ищеца уточнения, при новото разглеждане на делото е поставена допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза да изготвяне на комбинирана скица, съпоставяща границите на имотите на страните по последния приложен дворищнорегулационен план на [населено място] и по действащата към настоящия момент кадастрална карта. От така изготвената пред въззивната инстанция СТЕ с вещо лице В. Г. въззивният съд е приел за установено, че границите между имоти № * и № * по плана от 1936 год. (приложение № 5 към тази експертиза), не са затворени, а по линията, означена с точки 1 и 2 в приложение № 5 се вижда бледа линия между двата процесни имота, съответна на имотната граница, заснета по-късно по плана от 1965 год. и до настоящия момент. Според тази СТЕ с одобряването на КРП от 1965 год. се променят границите на стария имот № * и се заснема нов пл. № * с площ от 310 кв.м. (л.311), като тази промяна се изразява в отстъпване на площи от стария имот № *, прилежащи към двете улици „Ил. М.“ и „М. Б.“ и заемане на нова площ в северната част на имота, идентична на претендираната площ от 114 кв.м., т.е. и тази експертиза потвърждава изводите на първостепенния съд, че е налице компенсиране на площи, отнети от имота на ответниците и придадени към улично пространство, чрез придаване към него на части от съседния имот *, който към онзи момент е бил държавна собственост. Подчертано е, че в.л. Г. е посочило в заключението си също, че не са представени документи за прилагане на регулацията и заемане на придаваемите части (оценителни протоколи, заповеди за отчуждаване), както за придаваемите части от имот * към двете улици, така и за придаваемата част от имот * към УПИ *-*, кв.516 стар. Следователно, по делото няма доказателства нито да е извършена процедурата по оценка на придаваемите 108 кв. м., нито те да са били заплатени на ответниците. Разяснено е, че съгласно ЗТСУ (отм. 2001 год.), отчуждителното действие настъпва по силата на регулационния план, но под отлагателното условие, че отчуждението на ПИ или части от ПИ и придаването им към друг ПИ не се зачита, ако към момента на одобряване на следващия КРП регулацията не е приложена. В заключението на вещото лице Б. Г. е констатирано, че в действащия понастоящем регулационен план и в плана, действал към момента на създаване на кадастралната карта, няма нанесени изменения на кадастралната основа за двата имота и следователно отчуждителното действие на плана от 1992 год. не е настъпило. Приема се, че не е налице и хипотезата на § 6, ал. 2 и ал. 4 ПР ЗУТ, според която действащите към деня на влизане в сила на ЗУТ ДРП могат да бъдат приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от деня на влизане в сила на ЗУТ; че след влизане в сила на ДРП по ал.3, те могат да бъдат приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от деня на влизането им в сила, поради което съгласно § 8, ал.1 ПР ЗУТ – след изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 – отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени ДРП за заемане на придадени ПИ или части от ПИ се прекратява. От изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че Община Пловдив не е станала собственик на спорните 114 кв. м. и не е налице грешка в кадастралната основа за спорната площ, поради което искът е неоснователен и недоказан.

При тези съображения във въззивното решение, първи и втори от поставените в изложението процесуалноправни въпроси са относими, обусловили са решаващата воля на съда по спора, но не е налице твърдяното противоречие с цитираната в изложението към касационната жалба практика на ВКС. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Първи и втори въпрос са взаимосвързани и по тях е налице множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд /включително и цитираната в изложението/, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./. В настоящия случай въззивният съд е мотивирал решението си, като е извършил преценка на събраните в хода на делото доказателства, заедно и поотделно, както и е отговорил на всички доводи и възражения на страните. С оглед приетото от въззивния съд може да се направи извод, че формулираните в изложението първи и втори въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, третият поставен в изложението въпрос. Същият касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. С оглед избраната формулировка, въпросът представлява по своята същност оплакване срещу изводите на въззивния съд, основаващи се на събраните експертизи. Както беше посочено по-горе, несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Това води до извод за правна ирелевантност на сочената в изложението практика към въпроса. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и специалната такава. Отделно, за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че въззивният съд се е произнесъл, съобразявайки разрешенията по въпроса, дадени в практиката на Върховния касационен съд – цитираните в изложението решение № 241 от 23.10.2013 год. по гр. д. № 3194/2013 год., І г. о. и решение № 24 от 23.04.2020 год. по т. д. № 437/2019 год., І т. о., съгласно които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда /решение № 108/16.05.2011 год. по гр. д. № 1814/2009 год. на ВКС, ІV г.о., решение № 118/15.05.2012 год. по гр. д. № 588/2011 год. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60/25.03.2013 год. по т. д. № 475/2012 год. на ВКС, ІІ т.о./.

С оглед на тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявения иск с оглед търсената защита и при прочита му не се констатира законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, което да обоснове очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване.

Затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Съобразно изхода на делото на ответниците следва да бъдат присъдени разноски, съобразно представените доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. На л. 52-55 от гр. дело № 2555/2022 г. на ВКС, І г.о., са приложени договори за правна помощ, съгласно които ответниците са заплатили в брой на адв. О. следните суми за процесуално представителство пред ВКС: Г. Г. Г. и В. Т. Г. – 500 лв., А. И. А. и В. П. А. – 500 лв., Л. А. А. – 500 лв., Н. К. Г. и М. К. Г. – 500 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение