Определение № 342 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 616/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. В. А. Д. е обжалвал чрез процесуалния представител адв.Ф.Д. от АК В. въззивното решение на Варненския окръжен съд, гражданско отделение № 1688 от 12.11.2021г. по гр.д.№ 1752/2021г. В касационната жалба се поддържат всички отменителни основания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. В изложението за допускане на касационното обжалване са поставени правни въпроси по приложението на чл. 235 ал.2 и чл. 269 ГПК, свързани със задължението на въззивния съд да формира изводите си въз основа на релевантните за спора факти и произтичащите от тях права и да обсъди всички доказателства по делото. Ответницата К. Р. К. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото по поставените от касатора правни въпроси не е налице противоречие с практиката на ВКС. В отговора на касационната жалба са изложени подробни аргументи за отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК по всеки от поставените правни въпроси. Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана и заинтересована страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл.280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост на недвижим имот. С обжалваното решение Варненският окръжен съд е отменил решение № 261697/20.05.2021г., постановено по гр.д.№ 8011/2020г. на Варненския районен съд и е решил делото по същество като е признал за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на В. А. Д., че К. Р. К. е собственик на 1/2 ид.част от поземлен имот №500.142 по плана на новообразуваните имоти, местност „Старите лозя", в землището на [населено място], [община] с площ от 600 кв.м. и на 1/2 ид.ч. от намиращата се в имота сграда със застроена площ от 22 кв.м., състояща се от антре, две стаи, баня, тоалетна и е отменил на основание чл.537 ал.2 ГПК нотариален акт за собственост, придобит по давност от А. И. Д. № 181/13.08.2015г. за 1/2 ид.ч. от имота. По делото не е било спорно от фактическа страна, че с нот.акт № 131 от 09.12.2004г. А. И. Д., починал на 01.03.2020г. и наследен по завещание от сина си В. А. Д. и К. Р. К. са придобили в обикновена съсобственост, въз основа на договор за продажба, процесния имот. Спорен пред инстанциите по същество е бил въпросът дали А. И. Д. е придобил по давност частта на съсобственичката К. Р. К.. Въззивният съд е приел, че фактическата власт върху частта от имота на съсобственичката си, която е осъществявал А. И. Д., не е годна да го направи собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност, тъй като не е доказана промяна в субективното му отношение и превръщането на държането във владение. Посочените от ищеца свидетели не са доказали по несъмнен начин, че фактическата власт на ищцата е отблъсната, както и че праводателят на ответника е заплатил частта на ищцата и от този момент е започнал да владее за себе си. Съдът се е мотивирал, че не е установено кога точно и дали са уредени тези отношения, както и от какво естество са били- свързани със уреждане на облигационни отношения по повод заплащане на цената на придобиване на имота или заплащане на суми на ищцата от страна на праводателя на ответника за придобиването на собствените й части от съсобствения имот. Съдът е изложил и съображения, че дори и да се приеме, че при едно от посещенията си в имота К. Р. К. е искала заплащане на сума, за да няма претенции към имота и че праводателят на ответника действително е заплатил такава, то с тези действия от една страна ищцата е демонстрирала своето отношение към собствеността върху имота, а праводателят на ответника - своето субективно отношение по повод на процесната идеална част - че тя принадлежи на съсобственичката К. Р. К.. Готовността за извършване на такова плащане и извършването му, би демонстрирало желанието на А. И. Д. да придобие собствеността върху целия имот, въз основа на договор за покупко-продажба по отношение на частта от имота на другия съсобственик, а не въз основа на друг способ като давността. От друга страна тук съдът е направил извод, че по повод предприетите от наследодателя на ищеца действия за снабдяване с констативен нотариален акт на основание придобивна давност за 1/2 от имота през 2015г., К. Р. К. е депозирала възражения пред [община], в което е посочила, че притежава собственост върху имота и не желае другия съсобственик да заплаща нейни задължения във връзка със собствеността й върху имота. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Няма основание за допускане на касационното обжалване поради съмнение за недопустимост на съдебното решение. Произнасянето по въпроси извън доводите в жалбата е основание за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон, но не води до недопустимост на решението. Според практиката на ВКС, съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. - ППВС 1/1985г. т.9. В случая въззивното решение не страда от такъв порок. Посоченото решение № 5833/2013г. на ВКС, ІІ г.о. е неприложимо за разглеждания случай, защото в него е прието, че въззивният съд е излязъл извън петитума на въззивната жалба с която първоинстанционното решение е обжалвано само частично като е постановил повторно диспозитив и по отношение на необжалваната част от паричния иск. В случая първоинстанционното решение е обжалвано изцяло от К. Р. К., следователно съдът не е излязъл извън предмета на обжалване. Процесуалният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе само по въпроси, включени в жалбата не е разрешен от въззивния съд в отклонение на практиката на ВКС. Постановеното определение в разпоредителното заседание, с което са допуснати нови гласни доказателства на страните е обосновано с довод в жалбата за допуснато процесуално нарушение от районния съд при събиране на доказателствата като при това оплакване, въззивният съд е процедирал съобразно приетото в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГТК по приложението на чл.266 ал.3 ГПК. Спазвайки принципа за равенството на страните, съдът е допуснал нови гласни доказателства и на въззиваемия. Правният въпрос за задължението на съда да формира изводи по релевантните за спора факти и произтичащи от тях права въз основа на добросъвестно, обективно, задълбочено и комплексно обсъждане на доказателствата, не обуславя приложното поле на чл. 280. ал.1 т.1 ГПК по настоящото дело, защото мотивите на въззивния съд съответстват изцяло на разрешенията в посочената от касатора съдебна практика. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства и се е произнесъл по всички доводи на страните. Касаторът не посочва кои конкретни доказателства и доводи от значение за делото, не са обсъдени от въззивния съд, а излага общи доводи основани на цитираната от него съдебна практика, без да ги изведе от съображенията на съда. Съгласно т.1 на ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК, поставеният от касатора правен въпрос, по който се иска допускане на касационното обжалване, трябва да е конкретен и да е изведен от решаващите изводи на съда. Така както е формулиран, правният въпрос не обуславя общото основание на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По правния въпрос за процесуалните задължения на въззивния съд при обсъждане на събраните по делото доказателства в хипотеза на взаимно изключващи се свидетелски показания да посочи в мотивите си установеното противоречие в показанията на двете групи свидетели, да ги анализира и да посочи критериите, по които възприема за достоверно казаното от едната група свидетели, не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд внимателно е преценил показанията на свидетелите като е анализирал установените от тях факти във връзка с приетото в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК за вътрешните отношения между съсобствениците и необходимостта съсобственикът, който се счита за държател на чуждите идеални части да докаже, при позоваване от него на придобивна давност, че е променил намерението си и е завладял целия имот за себе си. Съдът не е приел за недостоверни показанията на посочените от ответника В. А. Д. свидетели, а е изложил подробни съображения защо счита, че установените от тях факти не доказват по несъмнен начин отблъскване на владение. Правният въпрос за критериите, по които съдът трябва да разграничи владението от държането при упражняване на фактическа власт върху съсобствен имот е от значение за делото, но той е разрешен в съответствие с приетото в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК. Според тълкувателното решение всеки от съсобствениците е владелец на своите идеални части и държател на чуждите идеални части /тези на съсобствениците/ и за да бъде признато качество на владелец за целия имот на съсобственика, който го ползва, той трябва да докаже че е извършил действия, насочени срещу съсобственика, които ясно и недвусмислено показват, че той променя намерението си и от държател се превръща във владелец на идеалните части на съсобственика респ. съсобствениците си. В случая изводите на съда са в пълно съответствие с това тълкувателно решение, защото той е приел, че праводателят на ответника не е доказал извършване на действия, чрез които е манифестирал пред ищцата, че е отблъснал нейното владение. Съдът не само е преразказал, както твърди касаторът, свидетелските показания, а е анализирал установените от тях факти и им е дал точна правна квалификация. Правният въпроси представлява ли действие по отблъскване на владението преустановяването на достъпа на другия съсобственик до имота не е обуславящ за делото, защото съдът е приел, че този факт не е доказан като се е мотивирал, че свидетелите установяват един случай през пролетта на 2005г., когато ищцата не е могла да влезе в имота, защото не е имала ключ, но не са категорични дали въобще не е притежавала ключ или в момента не е разполагала с такъв. Правният въпрос съществува ли обективна възможност да се отблъсне владение на съсобственик, който не упражнява фактическа власт и не прави опити да установи такава власт също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните съображения: в решение № 97 от 19.10.2020г. по гр.д.№ 325/2020г. на ВКС, І г.о. е прието, че заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, а по настоящото дело такъв факт не е приет за доказан; определение № 250 от 10.05.2014г. по гр.д.№ 4165/2017г. на ВКС, ІІ г.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и не се обхваща от практиката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; в решение № 276 от 20.11.2014г. по гр.д.№ 3036/2014г. на ВКС, І г.о. е разгледана хипотеза, на отношения между сънаследници, при която единият от тях е установил владение със съгласие на наследодателя, а другият наследник не се е противопоставял, докато фактите по настоящото дело са различни; в решение № 98 от 04.07.2018г. по гр.д.№ 3546 /2016г. на ВКС, І г.о. е прието, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото. Това разрешение е неприложимо, защото спорът по настоящото дело не е между собственик и трето лице – владелец, а между съсобственици; в решение № 214 от 28.10.2015г. по гр.д.№ 1919/2015г. на ВКС, І г.о. е прието, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на намерение за своене пред другия съсобственик на имота в хипотеза, при която невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната през 1942г. и не се е завръщал, а фактическите обстоятелства по настоящото дело не са такива. Отделно от това следва да се посочи, че състоянието на обективна невъзможност за отблъскване на владение от съсобственик според практиката на ВКС не може да бъде прилагано разширително и когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, в което имотът, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик - решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о. Правният въпрос извършено плащане на уговорената между бившите съсобственици сума за ликвидиране на съсобствеността задължителна предпоставка ли е за установяване на владение върху целия имот от страна на съсобственика? не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК т.1 ГПК, защото в цитираното от касатора решение № 132 от 27.05.2016г. по гр.д.№ 1121/2016г. на ВКС, І г.о. е прието, че при уговорка между бившите съпрузи имотът да остане на съпругата, а тя да уравни дела в пари е без значение дали сумата е платена. В случая съдът не е приел нито да е имало плащане, нито да е имало уговорка имотът да остане за съсобственика А. Д.. Обжалваното решение не противоречи и на решение № 376 от 12.03.2013г. по гр.д.№ 260/2012г. по въпроса за задължителните характеристика за смущаване на владението, защото в случая съдът е приел, че владение за частта на ищцата не е установено. По изложените съображения поради отсъствие на предпоставките на чл.280 ал. 1 ГПК касационната жалба на В. А. Д. не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответницата следва да се присъдят разноски по представения списък в размер на 500лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение на адв. Ж.К., плащането на което е доказано с представената фактура № 213 и извлечение от банкова сметка. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение