Определение № 60394 от 15.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2323/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на особения представител на „ПР 97 „ АД - адв. П. против определение № 534/17.08.2021 г. по ч.т.д.№ 693/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 262312/21.04.2021 г. по т.д.№ 2065/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото определение е оставена без уважение молбата на същата страна, на основание чл.248 ГПК, за допълване на постановеното по делото решение, с което е отхвърлена молба на „Еврострой София„ ЕООД / в несъстоятелност /, с правно основание чл.625 ТЗ, за обявяване неплатежоспособност, в евентуалност свръхзадълженост и откриване производство по несъстоятелност на „ ПР 97 „ АД, с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, събираемо от масата на несъстоятелността на молителя, в размер на 17 646,57 лева, за осъществяваното за ответника „ ПР 97 „ АД процесуално представителство по делото от назначен от съда особен представител. Касаторът поддържа неправилност на въззивното определение, като постановено без произнасяне по въведените от страната доводи, за приложимост към определяне на възнаграждението на особения представител, методиката на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вместо тази на чл. 7 ал.1 т.4 от Наредбата, както е приел съда. Така сочи, че съдът не се е произнесъл по съображенията, основани на изменението на чл. 7 ал.3 от Наредбата – предложение второ от същата, което изменение е последващо спрямо постановяването на решение № 70/25.08.2014 г. по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. Според жалбоподателя, от изменението на разпоредбата на чл. 7 ал.3 от наредбата - предложение второ - и съобразно правилата на систематичното и историческото тълкуване е изводимо правилото, че определянето на минималния размер на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по дела за несъстоятелност, вкл. в първа фаза - по обявяване неплатежоспособността и откриване производство по несъстоятелност на длъжника, респ. отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ, става съобразно разпоредбите на чл. 7 ал.2 от Наредбата и само изрично предвидените в предложение второ на чл. 7 ал. 3 от Наредбата две хипотези са изключение от същото това правило. Ответната страна – „Еврострой София „ ЕООД / в несъстоятелност/, представлявана от синдика Н. Г. - оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационно обжалване, поради неудовлетворяване на общия и допълнителния селективни критерии. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим ,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството пред Софийски градски съд е образувано по молба, с правно основание чл. 625 ТЗ, от „Еврострой София „ ЕООД / в несъстоятелност /, представлявано от синдика, за обявяване неплатежоспособност / свръхзадълженост на „ПР 97„ АД. В производството ответникът е представляван от назначен особен представител - адв. П.. Молбата с правно основание чл. 625 ТЗ е отхвърлена с решение № 260417/ 115.03.2021 г. по т.д.№ 2065/2020 г. на СГС. Постъпила е молба по чл.248 ГПК, за допълване на решението, в частта му с характер на определение, по присъждане на разноски, като ответното дружество, чрез назначения му особен представител, претендира дължимо адвокатско възнаграждение в размер от 18 246,57 лева,а съответно с приспадане на вече определеното и заплатено такова от 600 лева, дължим остатък от 17 646,57 лева, които следва да му се присъдят допълнително. Позовава се на приложима за определяне на минималния му размер база - чл. 7 ал. 3 вр. с ал.2 т. 4, т.5 и т.6 от Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото кредиторът - молител в производството се е легитимирал с три вземания – от главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва, на основание сключен между страните договор за заем - като размерът на всяко от тях предпоставя определяне на самостоятелно адвокатско възнаграждение, според съответната разпоредба на чл. 7 ал.2. Съдът по несъстоятелността е оставил без уважение молбата, а въззивният съд е потвърдил определението му, като е счел за несъстоятелен довода, че възнаграждението е определимо на база стойността на предявените вземания, имайки предвид не заявените такива, обосноваващи легитимацията на молителя, като кредитор по търговска сделка, съгласно чл. 625 ТЗ, а предявени вземания, по смисъла на Глава 43 –та от ТЗ, в който смисъл е счел за употребено понятието и в сочената за приложима от жалбоподателя разпоредба на чл. 7 ал. 3 от Наредбата. Съдът е съобразил фазата от производството по несъстоятелност, в която се претендира възнаграждение за особения представител на конституирания длъжник, позовавайки се на приетото в решение № 70/25.08.2014 г. по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о. на ВКС. В същото - изхождайки от многофазния характер на производството по несъстоятелност и обстоятелството, че във фазата по разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ вземанията на кредитора, респ. присъединилия се кредитор, не се установяват със сила на пресъдено нещо с решенията по чл.630 ТЗ и чл. 632 ал.1 ТЗ, тъй като не са предмет на спора, обхващащ единствено наличието или липсата на състояние на неплатежоспособност, респ. на свръхзадълженост - касационният състав е приел за приложима, при определяне на възнаграждението за осъществявано в тази фаза процесуално представителство, разпоредбата на чл. 7 ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, относима към неоценяемите искове. Изрично в дадения отговор на правен въпрос съдът е посочил, че чл. 7 ал. 3 от Наредбата е приложим в хипотеза на осъществена правна защита в етапа на предявяване и приемане на вземанията, но не и в предхождащата го фаза на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, от резултата от която е предпоставен. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните ? - обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с решения по гр.д.№ 1377/2017 г. на ІІ г.о., т.д.№ 2939/2019 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1115/2017 г. на І т.о. на ВКС и 2 / Как следва да се изчислява минималното адвокатско възнаграждение за осъществено представителство във фазата по разглеждане на молба по чл. 625 ТЗ, когато същата е отхвърлена, с оглед допълненията в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приети с решение на Висшия адвокатски съвет от 13.10.2016 г. и обнародвани в ДВ бр.84 от 25.10.2016 г. ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, поради нуждата от отговор, предвид изменението на Наредбата и породила се след същото противоречива практика на въззивни съдилища, непредставена с изложението. В подадената частна жалба срещу определението на СГС, постановено по молбата му по чл. 248 ГПК, жалбоподателят и настоящ касатор е въвел довод, основан на изменението на чл. 7 ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което изменение / обн. ДВ бр. 84 от 25.10.2016 г. / – предложение второ на разпоредбата - въззивният състав не е коментирал изрично. Безспорно изводимо от мотивите на определението му, обаче, отричащо определяне на възнаграждението съобразно размера на „предявените„ вземания, в смисъла на понятието, съгласно Глава 43 – та от ТЗ, в който смисъл е и употребата му в чл. 7 ал. 3 от Наредбата и даденото с цитираното решение на състав на ВКС тълкуване на предложение първо от същата, е че съдът не я намира за относима, тъй като в конкретната фаза – по разглеждане на молбата по чл. 625 ТЗ „ предявени „ вземания няма. Достатъчно ясно е, че съдът не е споделил предложеното от жалбоподателя тълкуване, като несъгласието на последния с това становище на съда не е от естество да обоснове порок на произнасянето. Още повече, не всеки пропуск на съда да обсъди въведен от страната довод съставлява с ъ щ е с т в е н о процесуално нарушение по смисъла на чл. 281 т.3 ГПК, а само такъв, който е от естество да промени правния резултат, какъвто не е настоящия случай,за което важат последващите съображения, във връзка с втория формулиран въпрос. Съдът е изложил мотиви за неотносимост на чл. 7 ал. 3 от Наредбата, независимо от съдържащото се в него препращане към ал.2 на същата, доколкото размерите в хипотезите на ал.2 се прилагат към визираната в ал.3 база - размера на предявено по реда на Глава 43- та ТЗ вземане, а не друга и конкретно – размера на вземането, с което се легитимира кредитора - молител в производството по чл. 625 ТЗ и което вземане не е предмет на спора в тази фаза на производството по неъстоятелност. Наличието на отговор на въведения от въззивника правен довод изключва удовлетворяването на общия селективен критерий, а оттук и необходимостта от коментар на допълнителния такъв. Вторият формулиран въпрос удовлетворява общия селективен критерий, тъй като формално кореспондира с въведения от страната при въззивното обжалване довод, за изводимо от тълкуването на чл. 7 ал. 3 на Наредбата, след изменението й обн. ДВ бр. 84/ 25.10.2016 г., правило за определяне на възнаграждението на процесуалния представител във всяка фаза от производството по несъстоятелност по реда на чл. 7 ал. 2 от Наредбата, извод за което страната прави от въведените с изменението - чл. 7 ал.3 предл. второ от Наредбата - две изключения от същото. Така преди изменението, в редакцията при действието на която е постановено и цитираното решение по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о. на ВКС, чл. 7 ал.3 от Наредбата гласи, че „ за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за несъстоятелност, възнаграждението се изчислява на базата на стойността на предявените вземания по методиката на ал.2, но не по-малко от 800 лева „. С добавеното второ изречение с изменението е предвидено, че „ за изготвяне на молба за предявяване на вземане, както и за изготвяне на възражение против предявено или прието вземане в производството по несъстоятелност, б е з п р о ц е с у а л н о п р е д с т а в и т е л с т в о, възнаграждението е в размер на Ѕ от предвиденото по ал.2, но не по-малко от 400 лева. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Не са мотивирани предпоставки за преодоляване на формираната с решението по т.д.№ 3630/2013 г. на І т.о. на ВКС съдебна практика, в отговор на поставения въпрос,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решението на състава на ВКС изхожда от предмета на производството по разглеждане на молбата по чл. 625 ТЗ, част от което не са вземанията, легитимиращи кредитора за подаването й, поради което и за съществуването или отричането им постановеното решение не формира сила на пресъдено нещо. Относимост към тези решаващи доводи изменението на чл. 7 ал. 3 от Наредбата няма. По начало е напълно фрагментарно и неподкрепено, с обосновано приложение на принципи на същото, предложеното от жалбоподателя тълкуване, очевидно основаващо се единствено на препращането от чл. 7 ал. 3 към ал. 2 на Наредбата, както и на използваното понятие „ дела за несъстоятелност „. Нуждата от тълкуване предпоставя обосноваване на основателен довод за действително вложен от законодателя в чл. 7 ал. 3, различен от смисъла на „предявено” по реда на Глава 43-та от ТЗ, по-широк смисъл на понятието „ предявено „, респ. „ прието „ вземане, както и обоснован, чрез логично относими методи на тълкуването, основателен довод, че визираните в предложение второ на чл. 7 ал. 3 от Наредбата две хипотези не са единствено изключения от хипотезата на предл. първо на разпоредбата – за случаи на защита в производства по предявяване на вземания или възражения срещу предявени вземания, н о без осъществявано процесуално представителство, какъвто е буквално изводимия, а и чрез систематично и логическо тълкуване, смисъл на изменението на разпоредбата. В цитираното решение на ВКС вече е дадено стеснително тълкуване на понятието „ дела за несъстоятелност „ – единствено производствата по глава 43-та на ТЗ – по предявяване и оспорване на вземания, предпоставки за промяна на което настоящият състав не съзира. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение