Определение № 2725 от 25.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2268/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“АД срещу решение №309/16.05.2024 г. по т.д.№848/23 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №814/24.06.2023г. по т.д.№1013/21г. по описа на Софийски градски съд,с което е осъдена банката да заплати на „Петрол М“ ЕООД [населено място] сумата 46 582,39 лв., представляваща стойността на неразрешена платежна операция, извършена на 18.01.2019г., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът твърди, че съдът неправилно е споделил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска; основал е извода си, че платежната операция е неразрешена на предположения на вещото лице за наличие на компютърна измама и на предположения за наличие на недостатък в услугата на банката за електронно банкиране, както и на съвкупност от косвени доказателства, пренебрегвайки наличието на множество преки доказателства, установяващи обратното; не е обсъдил аргумента му за разпределението на доказателствената тежест в процеса, с оглед приложимия в случая чл.67 ал.4 ЗПУПС вр. с изричната клауза на т.9.10 от Общите условия, изключваща приложението на диспозитивната норма на чл.78 ЗПУПС; не е съобразил,че електронното банкиране се осъществява през крайно устройство на потребител, до което банката няма достъп и не би могла да отговаря за защитите му; в противоречие със закона и с практиката на съдилищата е приел,че банката носи доказателствената тежест да установява отрицателни факти – че ищецът не е ползвал легални версии на операционна система, обновени версии на интернет браузъри и инсталирана антивирусна програма; неправилно е приел,че разпоредбата на чл.97 ЗПУПС е неприложима. По тези съображения, подробно обосновани в касационната жалба, касаторът претендира отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявения срещу него иск с присъждане на разноските за всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, с твърдение за очевидна неправилност – основание по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, което основава на доводи,че съдът не се е произнесъл по довода му за неприложимост на разпоредбата на чл.78 ЗПУПС, тъй като приложението й е изключено по силата на уговорка в Общите условия на банката и че крайният извод за основателност на претенцията на ищеца е базиран на едностранно и безкритично разглеждане на събраните по делото доказателства и на предположения, при пренебрегване на проведеното от банката пълно и главно доказване. Наред с това касаторът поддържа тезата,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпросите 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните? /противоречие с решения по гр.д.№3457/18г. на ВКС, гр.д.№4265/14г. на ВКС и гр.д.№3700/13г. на ВКС/; 2.Допустимо ли е изводите на съда да се основават на несъбрани по делото доказателства? /противоречие с решението по гр.д.№278/18г. на ВКС/. Визирайки допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е Върховен касационен съд да се произнесе по разрешените от въззивния съд материалноправни въпроси: 3. По отношение на кои факти и обстоятелства се прилага разместената доказателствена тежест, съгласно чл.78 ЗПУПС?; 4. Нормата на чл.78 ал.2 ЗПУПС изключва ли приложението на общото правило на чл.154 ал.1 ГПК,че всяка страна трябва да установи фактите, на които основава исканията, когато се касае за отрицателни факти, които касаят крайното устройство на потребителя?; 5.Следва ли чл.97 ЗПУПС да се тълкува в смисъл, че е налице извънредно и непредвидимо обстоятелство извън контрола на доставчика на платежни услуги, което освобождава доставчика от отговорност за неразрешената платежна операция, в случай че платежна операция е неточно извършена, поради компютърен вирус в устройството на платеца?; 6. В какво се състои разликата за квалифициране на иска за ангажиране на отговорността на доставчика на платежни услуги за неточно изпълнена платежна операция, съгласно чл.91 ЗПУПС и за неразрешена платежна операция, съгласно чл.79 ЗПУПС? В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Петрол М“ ЕООД е заявил становище,че не са налице основания за допускането на въззивното решение до касация. По същество излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт.Прави искане за недопускане на контрол по същество, евентуално – за потвърждаване на решението на апелативния съд, като претендира разноски за настоящата инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е намерил за безспорно наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по делото, възникнало по силата на сключен между тях договор за разплащателна сметка от 08.01.2007г. Приел е за установено,че на 18.12.2019г. от ищцовото дружество е наредено плащане към търговското дружество „С. 7“ЕООД с IBAN на банкова сметка в „ОББ“АД и с основание по издадена фактура в размер 46 582,39 лв.; че след като на 29.01.2020г. управителят на дружеството констатирал,че наредената сума не е достигнала до получателя й, депозирал в банката жалба; че в резултат на извършена от ГД“БОП“ и ДА“НС“ проверка по сигнал за неразрешена платежна операция било установено,че сумата е била преведена по сметка на трето физическо лице, разкрита в „Уникредит Булбанк“АД, след което незабавно била наредена към сметка в австрийска банка, по която към момента на проверката липсвала наличност. Съдът е приел,че към деня на осъществяването на спорната платежна операция правната регламентация на възникналото между тях правоотношение се съдържа в разпоредбите на Закона за платежните услуги и платежните средства и на Наредба №3/18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти,като предмет на делото е претендирано от ищеца, в качеството на ползвател на платежна услуга по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС, право на възстановяване на стойността на неразрешена платежна операция, изпълнена от ответника, като доставчик на платежна услуга, по разпореденото с платежно нареждане от 18.12.2019 г. плащане на парична сума по сметката на получателя - контрахент по търговска сделка. По въпроса за правната квалификация на така предявения иск /предвид възражението на ответника,че в случая се касае не до неразрешена, а до неточно изпълнена платежна операция/, съдът е посочил,че правната квалификация на иска се определя въз основа на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, сред които липсват такива за предприети от ответната банка действия в отклонение от заявеното и договореното между страните, а недвусмислено в молбата се поддържа, че ищецът не е имал намерение да нареди плащането на паричната сума по сметка, различна от тази с IBAN-а на контрагента му, разкрита в „ОББ“АД. Приел е,че съответно на тези твърдения е и направеното от ищеца искане за ангажиране на отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция, поради което е заключил,че правното основание на иска е чл.79 ал.1 от ЗПУПС. Като основен спорен между страните въпрос съдът е определил този дали превеждането на сумата 46 582,39 лв. по сметка с IBAN в „Уникредит Булбанк“АД е станало без съгласието на ищеца, което би квалифицирало платежната операция като неразрешена, по смисъла на чл. 70 ал.1 пр. 2 ЗПУПС. Приел е за безспорно и установено, че платежната операция е била осъществена посредством електронно банкиране, извършено чрез посочени в заключението на техническата експертиза стандартни действия в тяхната последователност - след зареждане на началния екран регистрираният В СИСТЕМАТА ЗА ОНЛАЙН БАНКИРАНЕ НА БАНКАТА потребител въвежда своето потребителско име и парола; в зареден електронен формуляр/образец на платежно нареждане за изходящ кредитен превод в лева в меню „Плащания - левов превод“ се въвеждат реквизитите: име на получателя, IBAN на банкова му сметка, сума и основание на превода; при натискането на бутон „потвърди“ така въведените данни се изпращат към банката, чиято система генерира уникален еднократен код за разрешаване на операцията на база подадените данни за номера на банковата сметка на получателя и сумата на превода; кодът се изпраща на платеца чрез SMS на номера на мобилния му телефон, генериран от хардуерно устройство или от приложение за мобилно банкиране „ОББ Мобайл“ и следва да бъде въведен от него на следващия екран, на който са видими номерът на банковата сметка на получателя и сумата на превода; след въвеждането на кода платежното нареждане постъпва за обработка в счетоводната система на банката, като се изпраща към платежната система, избрана от потребителя - БИСЕРА или РИНГС. При така изяснения начин на осъществяване на електронното банкиране, съдът е приложил разпоредбата на чл.78 ал.1 от ЗПУПС, като е посочил,че доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в предоставената от него услуга, а, съобразно процесуалните правила, тези факти следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване. Приел е,че фактът на надлежното регистриране на платежната операция на 18.12.2019 г. е установен в заключението на експертизата, според което същата е била извършена точно по описания механизъм; на база данните в платежното нареждане (IBAN на сметката на получателя, сумата на превода и валутата) системата на банката е генерирала цветен QR код (графична криптограма, съдържаща тези данни) за потвърждаване на операцията; платецът е сканирал изображението през приложението „ОББ - Мобайл“ и камерата на телефона си, с което се е декодирала матрицата от цветни точки и съдържащата се в нея информация,като данните от платежното са били видими както на екрана в „ОББ Онлайн“, така и на екрана на мобилното приложение, с което е бил сканиран цветния QR код, а от декриптираните съобщения за генерирането на QR кодовете се установило, че създаденият от ищеца еднократен цифров динамичен код за потвърждение на превода съдържал IBAN-а на сметката в „Уникредит Булбанк“АД и размера на сумата за превод. Съдът е кредитирал обясненията на вещото лице, че евентуална промяна в реквизитите на платежното нареждане щяла да доведе до отказ за приемане на генерирания цифров код след сканиране на QR кода, а оттам и до отказ от изпълнение на платежното нареждане, като клиентът би получил съобщение „грешен код“. Като се е позовал на разпоредбата на чл.78 ал.4 от ЗПУПС, според която при твърдение за неразрешена платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца и на липсата на противопоставени от ответника възражения,че платецът е действал чрез измама или че умишлено, или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл.75 ЗПУПС, съдът е приел,че в тежест на ответника е да установи автентичността на платежната операция и незасягането й от техническа повреда или друг недостатък в предоставената от него услуга. При липсата на констатация в заключението на експертизата за техническа повреда в системата на банката, която да е възникнала в деня на извършването на платежната операция, съдът е потърсил отговор на въпроса дали тя е била засегната от друг недостатък в предоставената от доставчика услуга. В тази връзка е установил пак от заключението, че към изследвания период банката е ползвала инсталирано решение на IBM - Trusteer, която била използвана от финансовите институции по цял свят за превенция на измами посредством интелигентен мониторинг на клиентските устройства и анализ на данните, подавани към банката при използване на онлайн банкиране; че в рамките на работната сесия, в която е било подадено процесното платежно нареждане от ползвания от ищеца IP адрес, в системата не фигурира запис за постъпила информация със зловреден софтуер - вирус /malware, но въпреки това е приел,че обясненията на експерта при изслушването му в съдебното заседание не дават основание да се отхвърли категорично вероятността въпросната платежна операция да е била засегната от друг недостатък в предоставената от банката услуга. Позовал се е на изявленията на вещото лице, че при ползването в интернет банкирането на готов шаблон /с предварително въведени за улеснение основни данни в платежното/, какъвто е ползвал и ищецът, определен IBAN може да бъде сгрешен или да бъде подменен с друг IBAN- с помощта на компютърен вирус, който следял потребителя докато пише на клавиатурата, вземал шаблона и след като потребителят го попълнел, той го визуализирал и след това с помощта на инструмента developer tools в рамките на секунди променял IBAN-а,за да може към банката да бъде изпратен грешния, подменения IBAN; че за установяването на наличие на такава хакерска атака се изискват специални познания, а предотвратяването на действието на конкретен вирус предполага той да е селектиран и изследван от специализирана лаборатория, да е направен алгоритъм за неговото разпознаване,който да е внедрен в съществуваща антивирусна програма. Въз основа на тези разсъждения, налагащи, според съда, извода за граничеща със сигурност вероятност платежната операция да е била засегната от злонамерен софтуер, проектиран да причинява щети или нежелани действия на компютърната система, съдът е отрекъл да е създадено у него сигурно убеждение в истинността на фактическото твърдение на ответника, обуславящо спорното право. Поради това е заключил,че осъществяването на значимия за спора правнорелевантен факт – наличие на разрешена от платеца платежна операция – не е установено при проведеното от ответника, съобразно изискването на чл.78 ал.1 от ЗПУПС, пълно и главно доказване. Обратно – приел е за осъществено дължимото от ищеца насрещно доказване с представеното от него ксерокопие на платежно нареждане за кредитен превод /съдържащо попълнен IBAN на сметка на получателя в „ОББ“АД/, изготвено на 18.12.2019 г. и принтирано от него като разпечатка от електронен документ, по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗЕДЕУУ, квалифициран от съда като неподписан частен свидетелстващ документ /предвид липсата на добавен квалифициран електронен подпис, съгласно чл.13 ал.4 от ЗЕДЕУУ/. Предвид тази му характеристика, съдът е посочил,че същият няма задължителна за него сила, а доказателствената му стойност следва да бъде преценявана доколкото съдържанието му отговаря на действителното положение чрез съпоставката му с останалите материали по делото и по вътрешно убеждение на съда. Намерил е, че няма основания разпечатката да бъде изключена от доказателствата по делото /каквото искане е поддържал ответникът/, като се е мотивирал с това,че ищецът е бил в невъзможност да представи оригинала на документа и че тази невъзможност не е настъпила поради негово умишлено действие /по изложените от самия него твърдения,че платежното нареждане е било изготвено на настолния компютър на управителя на дружеството; след извършването на операцията е било принтирано и „оставено за осчетоводяване“; впоследствие банковата сметка, през която е било извършено електронното банкиране, е била закрита и ищецът вече не е имал достъп до приложението на банката за електронно банкиране/. Съдът е приел,че в подкрепа на предположението, че съдържанието на частния документ отразява действително осъществен факт – попълването от ищеца в преводното нареждане на сметка на получател с IBAN в „ОББ“АД, следва да се приеме представената от ищеца фактура № [ЕГН]/ 17.12.2019 г., издадена от „С. 7“ ЕООД, в която са отразени реквизити на търговска сделка, по силата на която за ищеца е възникнало задължение да заплати на издателя й сумата 46 582,39 лв., като се е обосновал с това,че датата на издаване на фактурата предхожда с един ден датата на преводното нареждане, в което като основание за плащането е посочена именно тази фактура. Посочил е,че съдържанието на фактурата има значението на доказателствен факт /индиция/, който стои във връзка на зависимост с релевантния за спорното право факт и е указание, че този факт се е осъществил. Допълнително потвърждение за това е извлечено и от установен в заключението на експертизата друг доказателствен факт - наличието по банковата сметка с IBAN в „Уникредит Булбанк“АД само на един превод от сметката на ищеца - този от 18.12.2019 г. В заключение, съдът е приел, че при съобразяването им в тяхната съвкупност посочените косвени доказателства постигат в максимална степен целта на насрещното доказване, тъй като разрушават сигурността, че подлежащият на доказване от ответника правнорелевантен факт се е осъществил, а като краен извод, произтичащ от това, е заключил, че ищецът нито е наредил, нито е дал съгласие за изпълнението на 18.12.2019 г. на платежна операция, с която от неговата сметка в „Обединена българска банка“ АД по сметката с IBAN в „Уникредит Булбанк“ АД да бъде преведена сумата 46 582,39 лв. Като неоснователно е преценено от съда възражението на ответника, основано на разпоредбата на чл.97 от ЗПУПС, според която той не носи отговорност за неразрешената платежна операция поради съществуването на извънредни и непредвидени обстоятелства, последиците от които неизбежно биха настъпили въпреки положените от него усилия за тяхното предотвратяване. Посочил е,че ответникът е кредитна институция, в чийто лиценз е включено и извършването на платежни услуги по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС, като едно от най - съществените негови задължения е да осигури максимална защита на предлагания платежен инструмент от възможна нежелана интервенция на трети недобросъвестни лица в операционната система на ползвателя на платежния инструмент, а според чл.76 ал.2 от ЗПУПС изрично е предвидено, че той носи риска от неправомерно използване при изпращането на платежен инструмент на платеца, както и при изпращането на персонализирани средства за сигурност на платежен инструмент. Посочил е,че след като системата за онлайн банкиране е собственост на банката, разработена е по нейно задание от софтуерен доставчик и е под неин контрол, нейно е и задължението да осигури недостъпност на персоналните защитни характеристики на платежния инструмент срещу лица, различни от ползвателя на платежни услуги, който има право да използва платежния инструмент; че дължимата от банката грижа за осигуряване на сигурна среда за ползване на платежните инструменти е завишена с оглед това, че банката е търговец, който по занятие предоставя банкови услуги, във връзка с което разполага с експертен състав от служители - специалисти в областта на банковата сигурност, както и средства за осигуряване на защита на всеки отделен банков продукт,като извлича печалба от предоставянето на платежния инструмент и съответно носи риска при възникването на проблеми с надеждното функциониране на платежния инструмент. Посочил е,че от своя страна потребителят на услугата има само задълженията по чл.75 от ЗПУПС, в които не е включено осигуряване на техническата обезпеченост на системата за електронно банкиране. По съображения за недоказаност съдът е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че не следва да носи отговорност на основание освобождаващата клауза в чл.9.13.1. от Общите условия на банката - поради неспазване от клиента на изискванията и препоръките, описани в секция „Сигурност“, публикувана в страницата за онлайн банкиране или препоръките за сигурност, описани в приложението за мобилно банкиране, по отношение на платежни операции, извършени чрез онлайн или мобилно банкиране. Като се е позовал отново на нормата на чл.78 ал.1 ЗПУПС, съдът е приел,че ответникът не е представил никакви доказателства в подкрепа на наведените от него в отговора на исковата молба твърдения за неизпълнение на задължения на клиента да използва съответни версии на операционна система, обновени версии на интернет браузъри и инсталирана антивирусна програма. Обратно – приел е,че с оглед изяснения от него обхват на отговорността на ответника, от доказателствата по делото следва извод, че в конкретния случай той не е изпълнил своето задължение да осигури недостъпност на персоналните защитни характеристики на платежния инструмент и това неизпълнение не се дължи на съществуването на извънредни и непредвидени обстоятелства, последиците от които неизбежно биха настъпили въпреки положените от него усилия за тяхното предотвратяване. Крайният извод, до който е достигнал съдът, основан на тези съображения,е че искът с правно основание чл.78 ал.1 от ЗПУПС е основателен и доказан и поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с първия от поставените в изложението на касатора въпроси - Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните?. Същият е от процесуално-правен характер и касае задължението на въззивния съд като инстанция по същество да се произнесе по всички релевантни за изхода на спора доводи и възражения на страните. Видно от отговора на исковата молба,в изложените от ответника защитни тези се съдържа позоваване на т.9.10 от Общите условия на банката за платежни услуги на бизнес клиенти, изключваща /в съответствие с предвиденото в чл.67 ал.4 ЗПУПС диспозитивно правило/ приложението на нормата на чл.78 ЗПУПС, уреждаща принцип за доказване автентичността и точното изпълнение на платежната операция. В подадената от ответната банка въззивна жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение страната е навела изрично оплакване за липса на произнасяне на първата инстанция по това й възражение, излагайки подробни съображения за неправилно определена доказателствена тежест с доводи, извлечени от разпоредбите на чл.154 ГПК, чл.67 ал.4 ЗПУПС вр. §1 т.40 ДРЗПУПС вр. т.9.10 от ОУ на банката. По това оплакване липсва произнасяне на въззивния съд, чийто основен решаващ извод за наличие на неразрешена платежна операция е основан на съображения за приложимост на принципното правило на чл.78 ал.1 ЗПУПС в отношенията между страните, в резултат на което същият е възложил в тежест на ответника, като доставчик на платежни услуги, пълното и главно доказване на твърдения от него факт, че платежната операция е извършена по нареждане /с разрешението/ на ищеца, а в тежест на ищеца – насрещно доказване, разколебаващо убеждението за осъществяването му. Процесуалното бездействие на въззивния състав да се произнесе по така въведените в предмета на спора и на въззивното обжалване довод и оплакване е обусловило и крайния му извод за недоказаност на спорния по делото факт, че операцията е разрешена. Този процесуален пропуск въззивният съд е допуснал в отклонение от сочената от касатора, а и от друга, служебно известна на състава, практика на ВКС, според разрешенията на която въззивният съд дължи да изложи в решението си мотиви, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, в които да обективира собствената си преценка на доказателствата, като вземе предвид както защитните позиции на страните в първоинстанционното производство, така и доводите и възраженията, наведени във въззивната жалба и отговора по нея; въз основа на тях да направи своите фактически констатации, след което, отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните правни норми, да формира самостоятелни правни изводи за изхода на делото. При наличието на такова противоречие обоснован се явява и соченият с конкретизирания по-горе въпрос допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, което води до извод за основателност на искането за допускане на въззивното решение до проверка по същество. От останалите въпроси вторият не е обуславящ, доколкото съдът не е основал изводите си на несъбрани по делото доказателства; третият и четвъртият са свързани с конкретното тълкуване и прилагане на нормата на чл.78 ЗПУПС, чиято приложимост би била предмет на последваща преценка при разглеждането на спора по същество; разрешаването на петия въпрос от въззивната инстанция не е самостоятелно, а допълнително обуславящо крайния й извод за наличие на неразрешена платежна операция, а последният, освен че не е бил разрешен от въззивния съд по начина, по който въпросът е формулиран от касатора, касае правната квалификация на иска, преценката за която е въпрос по същество. На касатора следва да се укаже на основание чл.18 ал.2 т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, да внесе по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 931,65 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение