Определение № 90 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. А. чрез особения представител адв.Г. Г. срещу решение №.478/12.05.21 по г.д.№.2591/20,10с. на АС София-с което е потвърдено решение от 8.06.20 по г.д.№.7605/19 на СГС, ГО, 17с. за уважаване на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, инкорпориран в нот. акт №, т.І, рег.№., д.№.... на нотариус рег.№.077 на НК, с който И. А. И. е прехвърлил на А. И. А. ап. в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0. Ответната страна И. А. И. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е алеаторен и ненаименован договор, по отношение на който няма изрична уредба в ЗЗД и са приложими общите разпоредби; със същия кредиторът се задължава да прехвърли правото на собственост върху недвижим имот на длъжника срещу задължение последният да полага грижи, да го гледа и издържа; при неизпълнение на поетото задължение в пълен обем изправната страна разполага с възможност да развали двустранната сделка. В случая ответникът е поел задължение да гледа ищеца лично или чрез друго лице /уговорка, която не е противна на закона, добрите нрави или морала/, като изпълнението следва да е съобразено с договорения обем; не е задължително условие, за да може да изпълнява изцяло задължението за издръжка и гледане, длъжникът да живее в едно домакинство с кредитора. Въззивната инстанция е посочила, че при двустранните договори, какъвто е този за издръжка и гледане, страните поемат насрещни права и задължения, които трябва да изпълняват; в тежест на кредитора е да прехвърли правото на собственост на длъжника срещу задължението на последния да го издържа и гледа докато е жив. Затова и в гражданския процес, при разпределение на доказателствената тежест на основание чл.154 ал.1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже валидно сключен договор с ответника за издръжка и гледане, а на приобретателя длъжник – да докаже с всички допустими и относими доказателствени средства и при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнил задълженията по сключения договор според уговореното - т.е. да установи, че е издържал и гледал кредитора. От това той черпи за себе си благоприятни правни последици, като от недоказването на тези факти съдът следва да приеме, че те не са се осъществили -т.е. че не е изпълнено договорното задължение. В случая доказателствената тежест е била правилно разпределена, като приобретателят не е ангажирал доказателства, че е изпълнил лично или чрез другиго задължението си да издържа и гледа прехвърлителя. При тези обстоятелства е прието, че не е престирал това, което е следвало от облигационното правоотношение. Изложеният в жалбата довод за симулативност на договора за издръжка и гледане като прикриващ дарение е намерен за несвоевременно въведен – поради което и не следва да бъде разглеждан. Отразено е, че това е правоизключващо възражение, което трябва да бъде направено с отговора на исковата молба /реш.№.202/27.02.15 по т.д.№.4123/13, ІІ ТО, реш.№.83/26.06.19 по г.д.№.2084/18, ІІІ ГО, реш.№.179/8.04.19 по г.д.№.163/18, І ГО и др./. В тежест на ответника е да докаже твърдението си за привидност на договора за издръжка и гледане. Това е основание за нищожност на договора за издръжка и гледане, но обстоятелството, че страните са баща и син, не означава непременно сключен договор за дарение като прикрита сделка. Отразено е, че посоченото в жалбата - че ищецът не е ангажирал доказателства, че е в състояние, което налага издръжка, че я е поискал и че му е била отказана, не може да бъде отнесено към договора за издръжка и гледане, а към договора за дарение. Отказът да се даде издръжка, от която дарителят се нуждае, е основание за отмяна на договора за дарението. В този случай в тежест на ищеца би било установяването на факта, че е поискал издръжка, че се нуждае от нея и че му е била отказана. По така изложените мотиви съдът е приел, че предявеният иск за разваляне на договора за издръжка и гледане е основателен. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите /съдържащи се съответно в изложението на касационните основания и в самата касационна жалба/ “Ако е предявен иск, с който са наведени твърдения за наличие на сделка, но съдът уважи възражението от страна на ответника, че е налице прикрито съглашение, то следва ли съдът да приложи правилата на прикритото съглашение?“ и „Кои сделки между родител и дете се разглеждат съобразно общите правила за покупко-продажба и кога се прилагат нормите на семейното право; не се ли явяват нормите на семейното право специални по отношение на сделките между родители и деца и до каква степен трябва да се съобразяват нормите, регламентиращи изпълнението на договорите, с нормите, регулиращи отношенията родител дете?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора първи въпрос е неотносим към изхода на спора и решаващата воля на съда. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка, а отделно от това съдържа условие, което не е било прието за установено /съдът не е приемал, че възражение на ответника за прикрито съглашение е основателно – напротив – изрично е посочил, че такова не е било своевременно предявено и поради това е преклудирано /за първи път доводи в този смисъл са изложени във въззивната жалба, т.е. извън сроковете по чл.131 вр. с чл.133 ГПК//. Аналогичното важи и за втория въпрос. От друга страна следва да се има предвид, че изведеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и е възможно жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело съдържание, което е различно от това, което ще изведе съдът. Същевременно непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това / т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Предвид изложеното, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл .280 ал .1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 1500лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,