Определение № 172 от 26.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2543/2016 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Подадена е молба от [фирма] за изменение на определение № 213/10.04.2017г. по т.д. № 2543/2016г. на ВКС, I т.о. в частта за разноските. В молбата се излага, че страната като ответник по касацията е поискала присъждане на разноски за касационната инстанция и същите неоснователно са й били отказани по съображения, че не е представен договор за правна помощ. Моли да й се присъдят сторените пред касационната инстанция разноски в размер на 3 600лв. Ответникът по молбата [фирма] изразява становище за неоснователност на същата. ВКС констатира следното: С определение № 213/10.04.2017г. по т.д. № 2543/2016г. на ВКС, I т.о. не е било допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1368/04.07.2016г. по т.д. № 1605/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. Производството е било образувано по касационна жалба на [фирма]. В качеството си на ответник по касацията [фирма] е депозирало писмен отговор чрез пълномощника си адв.М.М.. Направено е искане за присъждане на сторените от него деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Представени са списък на разноските на осн. чл.80 ГПК, адвокатско пълномощно, фактура № [ЕГН]/09.12.2016г. и платежно нареждане. Видно от фактурата услугата, за която адв.М. е съставила данъчната фактура, е за подготовка на отговор на касационна жалба. В платежното нареждане с наредител [фирма] и получател адв.М. за основание на превода е посочена горепосочената фактура. С оглед на гореизложеното се налагат следните правни изводи: На осн. чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответник по касационна жалба при недопускането на касационно обжалване на атакуваното с нея въззивното решение се дължат сторените от първия разноски в производството по чл.288 ГПК. В тежест на страната е да установи, че действително са били извършени такива разноски – договорени и заплатени. В случая представените доказателства: пълномощно за упълномощаване от АД на адв.М.; издадена от пълномощника фактура, без да се сочи по кое дело е престирана уговорената услуга или съдържаща други индиции, позволяващи да се направи непротиворечив извод, че посоченото адвокатско възнаграждение се дължи именно за осъществено процесуално представителство по конкретен спор; и платежно нареждане сочещо като основание за плащане същата тази фактура, не са достатъчни, за да обосноват заключение, че претендираните разноски са сторени от ответника по касацията. В тази връзка касационната инстанция е изложила доводи в определението по чл.288 ГПК, че е било необходимо представянето на договор за правна помощ, за да се установят уговорките на страните относно основанието, размера на адв.възнаграждение и начина на плащане. Молбата по чл.248 ГПК се явява неоснователна. Водим от което, състав на Първо търговско отделение на ВКС