Определение № 413 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 894/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енерго - про продажби” АД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1366 от 10.11.2020 г. по гр.д.№ 1547/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 13896/ 2019 г. и по този начин е прието за установено в отношенията между жалбоподателя и В. Т. Ю., че В. Ю. не дължи на „Енерго - про продажби“ АД сумата 16 006,65 лв, начислена по фактура № [ЕГН]/ 05.07.2019 г. за подпериод 29.03.2019 г. - 17.04.2019 г. по партида с клиентски № [ЕГН] и абонатен №[ЕИК] и с адрес на потребление [населено място], м-т „Ч. г.“. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправния въпрос „Следва ли да се ангажира отговорността на потребителя на електрическа енергия за заплащане на суми към електроснабдителното дружество, ако поради неосигуряван достъп до СТИ, което е доказано, че е технически изправно, действителното отчитаната ел. енергия не е отчитана ежемесечно и приложим ли е чл.183 ЗЗД в такава хипотеза?“. Според касатора в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, същевременно поддържа, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна В. Ю. оспорва жалбата с доводи, че касаторът не е поставил правен въпрос с ясна и точна формулировка от значение за изхода на делото, а е преповторил доводите си от въззивната и касационната си жалби. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че ищцата била потребител на електроенергия по силата на договорни отношения с ответника, енергията била доставяна в неин имот, присъединен към електропреносната мрежа. Доставяната енергия била отчитана с електромер с фабричен № ..., монтиран на адрес в с..К., местност „Ч. г.“. С констативен протокол № 1349699, съставен на 17.04.2019 г., длъжностни лица на „Електроразпределение Север“ АД извършили демонтаж на този електромер, като в протокола са вписани показания по дневна тарифа към датата на демонтажа 76704. Електромерът бил предаден за експертиза в БИМ, като за резултата от нея бил съставен протокол № 1293/ 28.05.2019 г. Констатирано било, че не е осъществяван достъп до вътрешността на средството за измерване; че то съответства на метрологичните характеристики и отговаря на изискванията за точност при мерене на електроенергия. Въз основа на тези констатации на 05.07.2019 г. „Енерго–про продажби” АД издало фактура № [ЕГН], с която начислило сумата от 16 007,33 лв, дължима за доставена на ищцата електроенергия за периода 29.03.2019 г. - 17.04.2019 г. Нямало сигурност как точно ставало отчитането на доставената енергия в обекта на ищцата – чрез самоотчети или чрез отчет от служител на ответника. Процесният електромер бил тип А1-6 с фабричен № ... и отговарял на всички изисквания за този тип средство за измерване. Количеството електроенергия от 70 024 квтч, остойностено във фактурата от 05.07.2019 г. за периода 29.03.2019 г. – 17.04.2019 г. е снето от показанията на този електромер като редовен отчет, но отчетената електроенергия не е възможно да бъде доставена в този период. В обекта не е имало консуматори, които да са в състояние да потребят начисленото по фактурата количество електроенергия. При тези фактически установявания въззивният съд посочил от правна страна, че ответникът претендира за него да е възникнало вземане за получаване на цена на доставена електрическа енергия, за това той носел доказателствената тежест по отношение на пораждащите спорното право факти. Посочил, че електрическата енергия е движима вещ, поради което продажбата й се регулира от общите правила, уреждащи договора за продажба и купувачът дължи заплащане на продажната цена за реално доставена електроенергия в обекта на потребление. Нямало обаче доказателства за реалното доставяне и потребяване на електроенергията, начислена по фактурата от 05.07.2019 г. Щом технически не било възможно за твърдяния от ответника период такова количество електроенергия да бъде потребено в обекта, не можело да се направи безспорен извод, че то е било реално доставено. С оглед държаните от въззивния съд мотиви, поставеният материалноправен въпрос е необуславящ. В обжалвания акт никъде не е посочено, че отговорността на потребителя на електрическа енергия за реално изпълнение на задължението за заплащане на суми за доставена от електроснабдително дружество енергия не може да бъде ангажирана на основание чл.183 ЗЗД. Искът е отхвърлен не поради неприложимост на разпоредбите, регламентиращи договора за продажба към процесното правоотношение. Напротив, въззивният съд изрично е посочил, че електрическата енергия е движима вещ, поради което продажбата й се регулира от общите правила, уреждащи договора за продажба и купувачът дължи заплащане на продажната цена за реално доставена електроенергия. Той е отхвърлил иска не защото правилата за договора за продажба са неприложими в случая, а защото ответникът не е доказал реална доставка на количеството електроенергия, което твърди, че е доставил и за което претендира цена. Установил, че е технически невъзможно за претендирания от електроснабдителното дружество период твърдяното количество енергия да бъде доставено и потребено. По отношение на този му извод, който е фактически, питането „Следва ли да се ангажира отговорността на потребителя на електрическа енергия за заплащане на суми към електроснабдителното дружество, ако поради неосигуряван достъп до СТИ, което е доказано, че е технически изправно, действителното отчитаната ел. енергия не е отчитана ежемесечно и приложим ли е чл.183 ЗЗД в такава хипотеза?“ няма никакво отношение. По необуславящ въззивното решение правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд