Определение № 23 от 04.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11798/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „НКБ СЕРВИЗ“ ООД, [ЕИК], против Определение № 853 от 21.06.2023 г. на Административен съд - Пазарджик, постановено по административно дело № 351 по описа за 2023 г., с което е оставена без разглеждане като недопустима жалбата на „НКБ СЕРВИЗ“ ООД против Решение № 46 от 28.02.2023 г. на директора на ТД на НАП - Пловдив и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно публичният изпълнител е отказал вдигането на запора върху автомобила. Твърди, че няма качеството на трето лице, тъй като оспореният по административен ред отказ на публичен изпълнител е бил постановен по негово искане. Позовава се на изтекла давност на задълженията, за обезпечаване на които е бил наложен запорът. Искането от съда е да отмени обжалваното определение. Ответникът по частната жалба - Директорът на ТД на НАП – Пловдив, в писмен отговор, чрез упълномощения юрк. И. Вълева, оспорва частната жалба като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК, против подлежащо на обжалване определение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК, преграждащо по-нататъшното развитие на производството. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството по адм. дело № 351/2023 г. по описа на Административен съд - Пазарджик е образувано по жалба на „НКБ СЕРВИЗ“ ООД против Решение № 46 от 28.02.2023 г. на директора на ТД на НАП - Пловдив, с което е потвърден Отказ за отмяна на наложени обезпечителни мерки на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК с изх. № С230013-012-0000014/07.02.2023 г., издаден от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Пловдив, Офис Пазарджик, постановен по искане на „НКБ СЕРВИЗ“ ООД. От фактическа страна съдът е установил, че Решение № 46/028.02.2023 г. на директора на ТД на НАП - Пловдив е издадено на основание чл. 208 и чл. 197 ДОПК във връзка с осъществено обжалване по административен ред на действия на публичен изпълнител – отказ за отмяна на обезпечителна мярка – запор върху лек автомобил, придобит от „НКБ СЕРВИЗ“ ООД в резултат на покупко-продажба, осъществена след датата на налагане на запора. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че в случая изпълнителното дело е образувано срещу длъжника „ТРАНС СИТИ“ АД, като към датата на налагане на запора с ПНОМ изх. № РД-50-6087/15.12.2010 г., вписано в КАТ – „Пътна полиция“ на 23.12.2010 г., автомобилът е бил собственост на дружеството-длъжник. „НКБ СЕРВИЗ“ ООД е придобило автомобила по силата на писмен договор с нотариална заверка на подписите от 11.07.2011 г., т.е. след налагане на запора. Приел е, че жалбоподателят не е активно процесуално легитимиран да оспори отказа за отмяна на наложената обезпечителна мярка на основание чл. 208, ал. 3, във вр. с чл. 197 ДОПК, поради което е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Посочил е, че защитата на трето лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, може да бъде реализирана единствено по реда на чл. 266 и сл. от ДОПК (арг. чл. 266, ал. 4 от кодекса), като в чл. 268, ал. 1 ДОПК не е предвидена възможност за обжалване пред съда на решенията по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК. Определението е правилно. Разпоредбата на чл. 268, ал. 1 ДОПК регламентира съдебното обжалване на решението на решаващия орган – директорът на ТД на НАП, и легитимираните за това лица са длъжникът или взискателят в случаите по чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 ДОПК. В случая изпълнителното производство е образувано за обезпечаване на публични задължения на „ТРАНС СИТИ“ АД. Като собственик на запорирания автомобил, „НКБ СЕРВИЗ“ ООД се явява трето лице със самостоятелни права върху обекта на изпълнението и съгласно чл. 210, ал. 1, т. 3 ДОПК е страна в производството за принудително изпълнение. Анализирайки относимите правни разпоредби и установените по делото факти правилно първоинстанционният съд е приел, че защитата от изпълнението по отношение на третите лица е по предвидения в чл. 269 ДОПК исков ред. Търсената от третото лице защита според сочената разпоредба е срещу длъжника и взискателя. Правилно съдът е приел, че в ДОПК е изключена възможността третото лице, засегнато от изпълнението да обжалва решението на съответния териториален данъчен директор, каквито права имат длъжника и взискателя. Възможността, предвидена в чл. 269 ДОПК за защита чрез пряк иск е предоставена на третите лица, които не участват в производството по принудително изпълнение и съответно не могат да защитят правата си чрез обжалване на засягащите ги действия. С оглед изложеното, при постановяване на обжалваното определение съдът е спазил изискванията на закона и правилно не се е произнесъл по същество, тъй като е бил сезиран с недопустима жалба, която правилно е оставил без разглеждане и е прекратил образуваното пред него съдебно производство. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, ответникът има право да му бъдат присъдени разноски в претендирания размер от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение,