Определение № 439 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5496/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. против решение № 865/10.06.2014 г. по в.гр.дело №944/2014 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1176/10.03.2014 г. по гр.дело № 19537/2011 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на [фирма], [фирма] и [фирма] за разделно осъждане на жалбоподателите да заплатят сумите както следва: 1. на [фирма] по 12 800 лв. всеки – част от дължимите общо 121 537.92лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], 2. на [фирма] по 18 600 лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], 3. на [фирма] по 18 600.00лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], които главници са формирани съобразно квотата на всяко от дружествата в процесните 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], общото обезщетение за ползването на които се претендира да възлиза на по 474 757.50лв. от всеки ответник или общо 949 515.00лв., на осн. чл.59 ЗЗД и са осъдени ищците - [фирма], [фирма], и [фирма], да заплатят на ответниците – А. Б. Д. и Я. Б. А. 1400.00 лв. – разноски в производството пред В., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Вместо отменената част са осъдени А. Б. Д. и Я. Б. Д. – всеки от тях на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплати на „KK Т.” – АД по 12 800.00 /дванадесет хиляди и осемстотин/ лв.–част от сумата 121 537.92лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху всяка от сумите, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 660.00 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. са осъдени всеки от тях на основание чл.59,ал.1 ЗЗД да заплатят на „Д. К.” – АД по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г. до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 974.00 лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. са осъдени основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплатят всеки от тях на „Е. Стандарт” по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 785.50 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК. Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложението са формулирани въпросите: 1 .от кой момент възниква правото на собственика да търси обезщетение от държателя на вещта, дали от момента, откогато е започнал да държи вещта или от момента на отпадане на основанието на което я държи, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 131/27.10.2009 г. по т.дело № 268/2009 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. При държане на чужд имот без правно основание как следва да се определи дължимото на собственика обезщетение за ползите, от които последният е лишен – чрез средната пазарна наемна цена върху реално установеното ползване на земята, като се отчете застроеността на същата и установеното обслужващо предназначение на имота или чрез средната пазарна наемна цена за имота без да се отчетат възможностите за фактическо ползване на имота предвид неговата застроеност и обслужващо предназначение, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 255/29.06.2010 г. по гр.дело № 5342/2008 г. на ВКС, III г.о., ППВС № 1/28.05.79 г., 3. когато собствеността и владението върху имота са получени от ответниците по иск по чл.59 ЗЗД на основание влязло в сила решение по чл.108 ЗС в тяхна полза, но това решение впоследствие е отменено по реда на чл.231,б.”а” ГПК/отм./ като правата им на собственост са отречени, то владението и ползването на имота и получените граждански плодове от него в периода между влизане в сила на решението по чл.108 ЗС и отмяната на същото без правно основание ли са били осъществени или са получени и упражнявани в хипотезата на отпаднало основание? Каква следва да бъде квалификацията на иска в този случай, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. преклудирано ли е като средство за защита възражението на ответника по иск по чл.59 ЗЗД, че не е владеел и ползвал имота, поради извършеното от него отчуждаване преди процесния период, за който се претендира обезщетение от силата на пресъдено нещо на предходно решение по чл.108 ЗС, в което производство настоящият ответник по иска по чл.59 ЗЗД е имал процесуалното качество на ищец, а не на ответник? В този смисъл фактическият ползвател на имота ли следва да се установи или отговорен е този, който е бил въведен във владение на имота преди продажбата, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. Явява ли се преюдициален въпросът за собствеността и ползването на имота, за който се претендира обезщетение при наличие на доказателства по делото за прехвъляне собствеността на трето лице и по-късната отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.108 ЗС, засяга ли правата, които третото лице е придобило в периода между влизането на решението в сила и неговата отмяна, 6. Следва ли производството по чл.59 ЗЗД да бъде спряно до приключване на производството по предявения установителен иск за собственост от третото лице, правоприемник на ответниците по делото срещу ищците в производството по чл.59 ЗЗД ако третото лице претендира собствеността на самостоятелно правно основание – осъществено давностно владение на процесния имот за период по-голям от 10 г., 7. следва ли ищецът по чл.59 ЗЗД да е установил спрямо ответника с отделен положителен установителен иск правото си на собственост върху имота, за който претендира обезщетение, ако в предходен процес по чл.108 ЗС между същите страни правото на собственост на ответника е отречено, поради недоказаност на собственост, но не и поради доказани противопоставими права у ищеца по иска за неоснователно обогатяване, предвид факта, че във висящото производство по чл.59 ЗЗД съдът следва да обсъди въпроса за материално правната легитимация на ищците в мотивите си, но той няма да се произнесе по него с отделен диспозитиив. Това може да стане само при предявяване на самостоятелен иск, дори и ако това производство бъде съединено, тъй като само тогава съдът ще бъде длъжен изрично да се произнесе със сила на пресъдено нещо по заявената претенция за право на собственост и обезщетение. Последните два въпроса според жалбоподателите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по жалбата [фирма], [фирма] и [фирма], чрез адв. З. Д. в писмен отговор са изразили становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Варненският окръжен съд се е произнесъл по предявени искове с пр. осн. чл. 59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Всеки от исковете е предявен като частичен. Въззивният съд е приел, че предявените искове с пр.осн.чл.59,ал.1 ЗЗД са основателни и ги е уважил. За да постанови този резултат съдът е приел за установено правото на собственост на „КК Т.” – АД, [населено място] по отношение на процесния недвижим имот – 2 075 кв.м., съставляващ част от апортиран от [фирма] – [населено място] в капитала на дружеството с Решение № 3/ 12.12.2003 г. по ф. дело № 4714/ 2003 г. на СГС, недвижим имот с площ от 8 840 кв.м. земя, съставляващ парцел V в кв.337 по РП на [населено място], подробно описан в чл.7, ал.1, б.”б” от устава, идентичен с УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], представляващо поземлен имот с идентификатор 83510.670.434 с площ от 8 830.00 кв.м. Прието е, че вносителят на непарична вноска в акционерно дружество – „Т.” – АД съобразно постановеното решение по фирмено дело № 4714/ 2003 г. на СГС се легитимира като носител на правото, което прехвърля, че учредителния договор, приложен по делото, е надлежно подписан и вписан. Според въззивния съд регистърния съд е удостоверил с извършената от него служебно проверка за наличие на предпоставките по чл. 72 и чл. 73 ТЗ и поради това е приел за установено, че в съответствие с посочените разпоредби внасянето на описаното подробно недвижимо имущество в капитала на дружеството е действително и съгласно правилото на чл.73, ал.4 ТЗ, правото върху вноската – в случая правото на собственост върху процесния имот, се придобива от момента на възникване на дружеството. Съдът е приел, че положителното регистърно решение – Решение № 3/ 12.12.2003 г. по ф. дело № 4714/ 2003 г. на СГС, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Прието е, че осъщественото въз основа на него вписване на обстоятелства в търговския регистър може да бъде заличено единствено по реда на чл. 498 ГПК (отм.), ако по исков ред се установи, че вписването е недопустимо, нищожно или се установи несъществуване на вписаните обстоятелства. Посочил е, че тази правна последица настъпва само при успешно проведен самостоятелен установителен иск по чл. 97, ал. 1 във връзка с чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), респ. чл.124, ал.1 във вр. с чл. 604 ГПК, предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване като съдебен акт, с което е завършило охранителното производство или несъществуване на вписаното обстоятелство. Направил е извода, че до заличаването му по посочения процесуален ред, регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, включително и спрямо съда, че валидността на вписания апорт не може да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес, а именно заявените в случая възражения и претенции за установяване на обратното от ответниците- сега жалбоподатели, които са оспорили, че първия ищец „КК Т.” – АД не е носител на правото на собственост върху процесния имот, поради което и не би могъл действително да се разпореди с част от него в полза на второто и третото ищцови дружества, съответно, че и трите търговски дружества не са материалноправно легитимирани по предявения от тях иск срещу ответниците. Въззивният съд е приел, че с договор за продажба от 27.07.2005 г., сключен в [населено място] с НА №82/ 27.07.2005г. ищецът „KK Т.” – АД, продал на „Д. К.” - АД 3010/8095 кв.м. ид.ч. от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място]. С договор за продажба от 30.12.2005 г., сключен в [населено място] с НА № 72/30.12.2005 г. „KK Т.” – АД, продал на „Е. С.” - О. 3010/8095 кв.м. ид.ч. от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място]. Прието е, че първият ищец е придобил правото на собственост по начин, определен с разпоредбата на чл.73, ал.4 ТЗ и в последствие, чрез правни сделки – договори за продажба, сключени в необходимата за действителност форма с нотариални актове, се е разпоредил с части от правото си на собственост – възмездно, в полза на купувачите - „Д. К.” – АД и „Е. С.” – О., като им е прехвърлил в собственост отделни сгради, застроени в терена, и права на собственост върху 3010/8095 ид.ч. – за всеки един, от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място]. Въззивният съд е приел, че по инициатива на наследодателя на ответниците – Б. А., между ответниците и [фирма] – [населено място], с променено наименование „Б. к.” – АД, е воден спор за собственост по иск за ревандикиране на имота. С влязло в сила съдебно решение – от 14.05.2008 г. по в.гр.д. №286/ 2007 г. Ш., е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от А. иск с правно основание чл. 108 ЗС - „Т.” – АД да им предаде владението на процесния имот с площ от 2 075 кв.м.. Прието е за установено, че в хода на производството по този иск с Протокол за въвод от 14.04.2003 г. е отнето от [фирма] – [населено място] владението върху житна магазия от 446.20 кв.м. и 2075/8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], като във владение са въведени Я., А. и Е. А.. С Протокол за въвод от 18.02.2010 г., е отнето от длъжниците по изпълнението – А., владението върху 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], и е въведено търговското дружество „Б. к.” – АД/предишно [фирма] – [населено място]/ – праводател на първия ищец. Съдът е приел, че с Решение от 14.05.2008 г. по в.гр.д. № 286/2007 г., с което отменено Решение № 828/ 27.12.1999 г. по гр. д. № 710/ 1997 г. Ш. в частта, с която „Т.” - АД е осъдено да отстъпи собствеността и предаде владението на 2 075 кв.м. незастроено дворно място, съставляващо част от парцел ІV в кв.337 по плана на [населено място] и е постановено друго – отхвърлена е исковата претенция за ревандикиране на имота - 2 075 кв.м., като неоснователна и недоказана, спорът по чл. 108 ЗС е разрешен окончателно. Прието е, че решението е постановено след повторна отмяна по реда на чл.231, б. „а” ГПК на влязлото в сила решение на Ш. от 13.07.2000 г. по гр. д. № 197/ 2000 г., с което е оставено в сила Решение на Ш. от 27.12.1999 г. по гр. д. № 710/1997 г., с което са уважени исковете за собственост върху 2 075 кв.м. дворно място в [населено място], предявени от Б. Щ. А., респ. неговите наследници Е. А., Я. Б. А. и А. Б. Д. срещу „Т.” – АД – [населено място], респ. „Б. к.” – АД – [населено място] и делото е върнато за ново разглеждане в тази част от друг състав. Според въззивния съд след отмяна на влязло в сила решение, при новото разглеждане на делото могат да бъдат изнасяни новонастъпили факти, релевантни за спорното право. Приел е, че СПН на новото решение, с което делото ще завърши, ще установи, че спорното право съществува или не съществува не към деня, когато е влязло в сила отмененото решение, а към деня, когато са приключили устните състезания по подновеното дело, след които новото решение е влязло в сила, в случая преди 14.05.2008 г., поради което е приел за установено със сила на пресъдено нещо обстоятелството, че ответниците – сега жалбоподатели, чието материално право на собственост по отношение на имота е отречено с влязлото в сила отхвърлително решение, неоснователно е предадено владението върху процесния недвижим имот, отнето от праводателя на ищцовите дружества, и че те неоснователно, тъй като с влязлото в сила съдебно решение са отречени правата им на собственост по отношение на процесния недвижим имот, твърдени по реституция, са го ползвали. Съдът е преценил, че е преклудирана възможността ответниците да оспорват факта на ползването, упражнявано от тях, като представят доказателства, че са прехвърлили собствеността върху терена и сградата още през 2002 г., към който момент е имало влязло в сила решение за уважаване исковата претенция на А. срещу „Т.” – АД - с нотариален акт за покупко- продажба от 28.12.02 г., А. Д., Я. А. и Е. А. са продали имота на създаденото от първите двама търговско дружество – „Щ.” – О.. Прието е, че с отхвърляне на предявения от ответниците иск по чл. 108 ЗС, съдът е отрекъл те да притежават твърдяното срещу ответното дружество – праводател на първия ищец, вещното право на собственост по отношение на процесния недвижим имот на посоченото от тях придобивно основание, поради, поради което според съда е установено, че и упражняваната от тях фактическата власт върху същата вещ - владение или държане е при липсата на основание за това. Съдът е приел, че по приключилото дело ищците – по настоящото дело ответници, е следвало да заявят всички свои придобивни основанията, включително и да изчерпят възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическа власт върху вещта или да предявят фактически твърдения и доводи за правното основание на владението/държанието. Направил е извода, че незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират. Прието е, че в случая по време на висящия процес по чл. 108 ЗС ищците А. не са въвели факта, че са се разпоредили със спорното право на собственост, включително и в производството пред ВКС след отмяната, в което е действал като инстанция по същество, а са поддържали предявения иск за установяване на тяхното право на собственост. Посочил е, че обстоятелството, че те не владеят имота, ако е съществувало, е следвало да бъде своевременно заявено, за да не бъде преклудирано от силата на пресъдено нещо. Позовал се е на разпоредбата на чл.226 ГПК, според която ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго делото следва своя ход между първоначалните страни. Приел е, че приобретателят – „Щ.” – О. е могъл да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице, както и да замести своя праводател – при условията на чл.222 ГПК и че това не е направено. Според въззивния съд на основание чл.226, ал.3 ГПК, постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо него, а според чл.298, ал.2 ГПК – влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД – установено при условията на пълно и главно доказване, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, че със сила на пресъдено нещо е установено, че ответниците – лично и като наследници по закон на починалата в хода на делото тяхна майка – ответницата Е. А. при равни права между тях, не са собственици на същия и са упражнявали фактическата власт върху него без основание за периода от 15.04.2006 г. до 31.08.10 г.- месец преди обратното му предаване на „Б. к.” – АД, който от своя страна го е предал на ищцовите дружества приобретатели на правото на собственост. Съобразно възприетото заключение на техническата и оценителна експертиза от 13.02.2013 г., за посочения период съдът е приел, че размерът на средния пазарен наем за процесния имот по предназначението му като търговски обект е в размер на сумата 140 050.00 лв., разпределени, съответно на правата на ищците в собствеността, както следва: 35 853 лв. за „КК Т.” – АД, и по 52 099 лв. за „Д. К.” – АД и „Е. С.” – О.. Направил е извода, че според петитума на исковата молба всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на всеки от ищците сумите, предявени частично – по 12 800 лв. – част от сумата 121 537.92лв., в полза на първото дружество и по 18 600 лв. – в полза на второто и третото дружество. При тези изводи съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за претендираните суми и е постановил друго, с което е уважил предявените частично искови претенции по чл.59 ЗЗД, в посочените размери, ведно с законната лихва върху тях, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.04.2011 г., до окончателното изпълнение. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлената част на исковете за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение за времето от 19.04.2008г. – 19.04.2011г., в размер на 794.00 лв. – част от 15 872.00 лв., за първия ищец срещу всеки от ответниците и в размер на 1 153.00 лв. – част от сумата 23 064.00лв., за втория и трети ищец срещу всеки от ответниците. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Съдът се е произнесъл и по исканията за разноски, като е приел, че с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК дължимите разноски от ответниците съобразно уважената част от иска са в размер на - 3 320.00 лв. в полза на „КК Т.” – АД, 3 948.00 лв. в полза на „Д. К.” – АД, и 3 571.00 лв. в полза на „Е. С.” – О., разпределени по равно между тях. По правните въпроси: Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд в обжалваната част на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради наличие на вероятност решението да е процесуално недопустимо. Въведеното с нормата на чл. 6 ГПК диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото, най-съществени сред които са решенията. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото се разпростира и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на посоченото и поради това, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо съдът намира, че следва да го допусне до касационен контрол, което е в правомощията му съобразно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Като взема предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение