Определение № 359 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 179/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. К. Й., чрез пълномощника й адв. Т, срещу определение № 4434/29.12.2009 г., по ч.гр.д. № 2510/2009 г., по описа на Варненски окръжен съд, с което е оставено в сила определение № 1* на ВРС, 10-ти с-в, постановено на 04.03.2008 г. по гр.д. № 816/2008 г., с което е прекратено производството по делото като недопустимо. Касаторката се е позовала като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по частната касационна жалба – П. Г. П. и Т. К. П. не са депозирали писмен отговор по чл. 276 ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: На първо място, касаторката не е формулирала материалноправния или процесуалноправния въпрос, който е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, въпреки дадените й изрични указания в тази насока от Варненски ОС, с разпореждане № 800/25.01.2010 г. При излагането на същия, по същество тя смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК са изложени доводи за неправилност на последния (чл. 281, т. 3 от ГПК), но с аргументация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, на наведеното по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание. Независимо от това, съгласно основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на което касаторката се е позовала с изложението, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, но не всяка практика, а само на задължителната такава - тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК, като касаторът е длъжен да приложи тези съдебни решения към изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В настоящата хипотеза, частната касационна жалбоподателка е приложила четири определения на ВКС, които очевидно не са от кръга на задължителната практика, каквато бе очертана по-горе, и която е релевантна за допускане на касационното обжалване. Относно второто наведено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Следва да се посочи, че касаторката единствено по отношение на него е формулирала два „съществени материалноправни и процесуалноправни въпроса”, които са от значение за изхода на конкретното дело, а именно: допустимо ли е съдът (в случая ВРС) да се произнесе в диспозитива само с отбелязване, че прекратява производството по делото, без да се произнесе конкретно на какво правно основание, както и дали е допустимо в случай, че първоинстанционният съд не е постановил в диспозитива, че прекратява поради недопустимост, въззивната инстанция да постанови съдебен акт, с който оставя в сила определение по гр.д. с различен номер от делото, срещу което е подадена жалба и поради недопустимост, както е постановил ВОС или е налице грешка. Настоящият съдебен състав намира, че така поставените въпроси не са „съществени материалноправни и процесуално правни” такива по смисъла на закона, доколкото по своето същество те представляват въпроси, касаещи проверката на първоинстанционния акт, от една страна, както и това дали е налице техническа грешка в обжалвания въззивен акт, от друга, които изпълват по съдържание основанията за инстанционен контрол на съдебните актове. Освен това, така посочените от касаторката „материалноправни и процесуално правни въпроси” от значение за конкретния правен спор не са били предмет на разглеждане от въззивната инстанция с обжалвания съдебен акт. Не на последно място, когато се позовава на визираното основание за допустимост на касационното обжалване, касаторът следва не само да възпроизведе законовият текст, но и да обоснове самото основание, т.е. какво е значението на поставения от него „процесуалноправен или материалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което касаторката не е направила в настоящата хипотеза. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение