Определение № 6257 от 22.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4530/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" със седалище и адрес в гр. София, [улица] (АПИ/Агенцията), представлявана от председателя на Управителния съвет (УС) – Я. Й. Й., срещу Определение № 2437/29.02.2024 г. по адм. дело №2225/2024 г. на Върховния административен съд, Седмо отделение, с което е оставена без разглеждане частната жалба на Агенцията против Определение №283/23.01.2024 г. по касационно административнонаказателно дело (КАНД) №70/2024 г. на Административен съд (АС) – Плевен и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 2-ро, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановеното от тричленния състав на Върховния административен съд прекратително определение е аргументирана със съображения за допустимост на производството, образувано по повод постановения от АС – Плевен акт за спиране на делото до произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС/Съда) по дело С-61/2023 г. Според жалбоподателя, отправеното от друг съд преюдициално запитване не обвързва съда, дори при заключение за относимост на поисканото тълкуване към повдигнатия пред него спор, да спре делото с необжалваемо по силата на чл. 631, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) определение. Мотивира становище за липса на идентичност между задължението на съда да спре делото поради отправено от него по съответното дело преюдициално запитване и правомощието на друг съд да спре производството, поради обусловеност на спора от исканото тълкуване. Развива съображения, че в първата хипотеза, за разлика от втората, съдът оценява в пълнота фактите и обстоятелствата по делото и въз основа на тях обосновава необходимостта от получаване на указания по тълкуването на наднационалното право, като в производството пред СЕС страните имат възможност да ангажират позициите си по отношение връзката на спора с преюдициалния въпрос, затова и необжалваемостта на преграждащия съдебен акт не ограничава правото им на защита. Обратно, доколкото посочените гаранции не могат да се отнесат към случаите, когато делото се спира поради отправено от друг съд преюдициално запитване, преценката за наличие на основанията за спиране, в т.ч. и връзката на спора с делото пред СЕС, следва да подлежи на по-нататъшен инстанционен контрол. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си жалбоподателят сочи, че решението за спиране на производството трябва да почива на конкретни факти и обстоятелства, обосноваващи сходството между делото и спора, поставен пред СЕС. Твърди още, че решението на Съда има задължителна сила, но едва след като бъде постановено. Изчакването му обаче е недопустимо, т.к. има множество висящи аналогични на настоящия правни спорове, чието забавяне би затруднило съдебната система и е равнозначно на отказ от правосъдие. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на тричленния състав на Върховния административен съд и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по съществото на спора. Ответникът – ЕТ "Н. - Н. К. - С. К.", не изразява становище по частна жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С атакуваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на АПИ против Определение №283/23.01.2024 г. по КАНД №70/2024 г. на АС – Плевен, с което е спряно производството по делото до приключване на дело С-61/2023 г. на СЕС, образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на АС – Хасково. За да остави без разглеждане подадената частна жалба и да прекрати образуваното въз основа на нея съдебно производство, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че фактите по делото сочат наличие на отрицателната процесуална предпоставка, визирана в чл. 215, т. 4 АПК, а именно - сезирането е насочено срещу акт, който не подлежи на обжалване. Позовавайки се на съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. с чл. 144 АПК изключение от общата обжалваемост на преграждащите определения съгласно чл. 229, ал. 1 АПК, решаващият състав е достигнал до заключение за липса на предвидена в закона възможност за инстанционна проверка на атакуваното определение. Възприетата теза е мотивирана по съображения за идентичност в правомощията на съда, пред който са поставени правните въпроси, по които е отправено преюдициално запитване по друго дело, и този, който сам е отправил запитването. Определението е правилно. Отречената възможност за съдебно обжалване на определението, с което производството по делото е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициален въпрос, поставен от друг съд, отразява правилната преценка на първоинстанционния съд, базирана на прецизен анализ на приложимата нормативна уредба в сферата, от една страна, и на необходимостта от гарантиране на ефикасност на института на преюдициалното запитване, от друга. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. То настъпва по разпореждане на съда при наличието на някоя от лимитативно посочените в чл. 229, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, приложима по аргумент от чл. 144 АПК, законови предпоставки. За да спре делото, съдът се произнася с определение. В административноправната теория и в съдебната практика на Върховния административен съд неотклонно е възприето становището, че когато не се разрешава делото по същество, а се дава отговор на процедурен въпрос, свързан с допустимостта на производството или неговото развитие, актът на съда е от вида на определенията или разпорежданията, като последната група касае само случаите, при които преценката е предоставена на едноличен орган – съдията-докладчик или натоварен от него съдия, какъвто не е случаят със спирането по смисъла на чл. 229, ал. 1 АПК. Една част от определенията, които съдът постановява в рамките на висящия процес, могат да бъдат предмет на инстанционен контрол. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК разделя на две основни групи подлежащите на обжалване определения и разпореждания. В едната група попадат преграждащите по-нататъшното развитие на производството актове, с изключение на определенията по чл. 213а, ал. 7 АПК, а към другата се причисляват случаите, които са изрично посочени в закона. Определенията за спиране са актове по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, поради което и тяхната касационна проверка е по принцип допустима. Възможно е обаче от тази обща допустимост да бъдат въведени изключения. Точно такова е съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. чл. 144 АПК, правило, според което определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. Настоящата проверка предполага анализ на цитираната разпоредба, в контекста на хипотезата, в която съдът спира делото поради отправено от друг съд преюдициално запитване. Видно от материалите по делото, КАНД №№70/2024 г. на АС – Плевен е образувано по касационна жалба на ЕТ "Н. - Н. К. - С. К." срещу Решение №550/14.11.2023 г. по АНД № 1678/2023 г. на Районен съд (РС) – Плевен, с което е потвърден Електронен фиш №[номер], издаден от АПИ, обективиращ волеизявление за налагане на административно наказание – имуществена санкция в размер на 2 500,00 лева, за нарушение на чл. 179, ал. 3б, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). В качеството си на съд, който разглежда съответния спор като последна инстанция, АС – Плевен е задължен по силата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респ. чл. 629, ал. 3 ГПК, при наличие на въпрос, обуславящ изхода по делото и предполагащ тълкуване от СЕС, да сезира последния, използвайки механизма на преюдициалното запитване. Това правомощие отразява позицията на съда по отношение приложимостта към поставения за решаване въпрос на правна норма, чието тълкуване може да извърши само СЕС. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение (в този смисъл, приложимо по аналогия според настоящия петчленен състав на Втора колегия на Върховния административен съд, е Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г., ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС)), и на второ място, поради обстоятелството, че единственият субект, който може да ангажира становище относно наличието на предпоставките за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС е СЕС, а не горестоящият в системата на националните съдилища съд (Вж.: Определение № 12659/15.12.2023 г. по адм. дело № 10446/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд). Ирелевантно е дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо, или от друг такъв, който припознава въпроса като обуславящ за повдигнатия пред него правен спор. Бездействието на съда да отправи преюдициално запитване в този случай не е самоцел. При наличието на висящ спор по аналогичен въпрос отправянето на ново запитване със същия предмет, макар и задължително, предвид етапа на производството, би било лишено от смисъл. Най-малкото защото, както сочи нормата на чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България (РБ). В този смисъл съдът и без да е отправил запитването сам може, а при съответните предпоставки за това, е и длъжен да съобрази тълкувателния акт на СЕС. Затова и спирането на делото по чл. 631 ГПК е израз и на неговото правомощие да сезира СЕС, без значение, че в конкретния случай не го е сторил, а това прави и съдържащата се в посочената разпоредба забрана, както правилно е приел тричленният състав на Върховния административен съд, относима към разглежданата хипотеза. Допускането на съдебен контрол на това определение не само би разколебало единния характер на актовете за спиране, поставяйки разграничение между тях в зависимост от това дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо или не, което е нелогично, а от друга – би позволило извършване на контрол върху неограничимото правомощие на националния съд да се ползва от преюдициалните заключения на СЕС. (В този смисъл вж.: Определение № 14117/02.11.2011 г., постановено по адм. дело № 12431/2011 г., петчленен състав на Върховния административен съд). Застъпената от настоящия състав теза е възприета и във формиралата се съдебна практика на петчленни състави на Върховния административен съд, както и на тричленни състави на ВКС – Вж.: Определение № 12636/15.12.2023 г., постановено по адм. дело № 11181/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 1124/01.02.2023 г., постановено по адм. дело № 11176/2022 Г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 14117/02.11.2011 г., постановено по адм. дело № 12431/2011 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 8047/29.05.2019 г., постановено по адм. дело № 1508/2019 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 12659/15.12.2023 г., постановено по адм. дело № 10446/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 691/23.01.2023 г., постановено по адм. дело № 11649/2022 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 10527/02.11.2023 г., постановено по адм. дело № 8179/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 320/23.09.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 2622/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 262/11.08.2020 г., постановено по ч. т. д. № 844/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 341/14.09.2020 г., постановено по ч. т. д. № 1063/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 440/14.10.2019 г., постановено по ч. т. д. № 2001/2019 г. по описа на ВКС, Определение № 107/26.03.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 955/21 г. по описа на ВКС, Определение № 52/04.02.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 235/2021 г. по описа на ВКС, Определение № 422/29.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 3211/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 452/24.10.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 3759/2019 г. по описа на ВКС, Определение № 42/21.01.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 94/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 167/26.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 1475/2021 г. по описа на ВКС, Определение № 158/28.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 1407/2021 г. по описа на ВКС. По изложените съображения тричленният състав на Върховния административен съд е формулирал съответно на закона крайно заключение за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК. В този смисъл атакуваното пред настоящата инстанция определение е правилно и следва да се остави в сила. Оплакването за неправилност, поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила, не е аргументирано с конкретни съображения, поради което и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Останалите доводи на жалбоподателя са свързани с преценката на АС – Плевен относно наличието на основание за спиране на делото, която обаче не попада в обхвата на настоящата проверка. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия