Определение № 10373 от 03.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8636/2024 г.

Производството е по чл.229 и сл. от АПК. Образувано е по подадена частна жалба от П. Д. К., чрез адв. М. Колев срещу определение №6946/04.07.2024 г. постановено по адм.д.№768 по описа на Административен съд гр. Варна за 2024 г. Според подробно изложени аргументи при обжалването с частната жалба, тя е допустима. Процесуалната допустимост е обусловена от вътрешната юрисдикция – чл.4, ал.1 и чл.56 от Конституцията на Република България /КРБ/ и чл.266 от ГПК. На първо място се сочи общностната юрисдикция съгласно чл.6, §1 от Конвенцията и чл.47 ХОПЕС и практиката на Европейският съд по правата на човека- чл.53 ЕКПЧ и на СЕС /чл.54 ХОПЕС/. Определението е неправилно и незаконосъобразно, както и необосновано, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.209, т.3 АПК. Липсата на произнасяне от по-горестоящият орган е правно основание съдебното оспорване пред АС гр.Варна да е недопустимо, но съдът не е отчел обстоятелството, че сме подали жалба пред кмета на община Варна. При проверката е следвало да бъде посочено, кой е компетентният орган, който следва да издаде административния акт и следователно кой е неговият по-горестоящ орган. Съдът не е извършил преценка и дали е конституиран компетентния административен орган в административното производство. Само въз основа на тези констатации е можело да бъде извършена преценка дали жалбата е подадена до компетентния орган или не. Според твърденията в частната жалба предмет на обжалване пред съда е бил не мълчаливият отказ да се произнесе горестоящият административен орган, а издаденият административен акт – АУЗД по чл.107, ал.3 ДОПК. /издаденият административен акт не подлежи на самостоятелен контрол, предпоставка за осъществяването му е извършването на контрол по административен ред/. Административен съд Варна не е държал сметка и за върховенството на правото на ЕС и неговото предимство пред вътрешното национално право – чл.4, ал.3 и чл.5, ал.4 КРБ, преди да вземе решение за отказа си да разгледа и да се произнесе по жалбата. Съгласно подробно цитираната съдебна практика на СЕС, ВКС, ВАС и ЕСПЧ, частният жалбоподател счита, че с действията си АС гр. Варна по прекратяване на делото е нарушил установени стандарти за обективно правораздаване – арг. от 117,ал.1 и чл.121, ал.2 КРБ. Моли, определението да бъде отменено и делото върнато за продължаване на производствените действия на друг състав на АС гр. Варна. Претендира присъждане на разноски в размер на 691.60 лв., съгласно приложен списък. Ответникът, надлежно уведомен за подадената частна жалба не изразява становище в законоустановения срок. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл.230 АПК, против подлежащо на обжалване определение съгласно чл.229, ал.1, т.1 АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Предмет на обжалване пред Административен съд гр. Варна е бил АУЗ №МД-АУ-8456.1 от 04.12.2023 г. издаден от главен инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци и такси” община Варна. С АУЗ са определени задължения за данък върху МПС „Нисан Микра“ с рег.№[рег. номер], в общ размер на 92.89 лв. за 2022 г. и 2023 г. В жалбата са формулирани искания за прогласяване нищожност на акта. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. По предписанието на чл.4, ал.1 във връзка с чл.9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ актовете за установяване на местни данъци и такси подлежат на обжалване по реда за обжалване по ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл.144, ал.1 ДОПК редът за обжалване на ревизионен акт е приложим и за другите актове, издавани от органите по приходите, освен ако в ДОПК не е предвидено друго. При прилагане на разпоредбите установяването, обезпечаването и събирането на местните такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Съгласно чл.4, ал.5 ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощия на решаващ орган по чл.152, ал.2 ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи към съответната община на териториален директор на НАП, производството по издаването и обжалването на актовете за установяване на местните данъци е по реда на ДОПК. Оттук следва, че обжалването по административен ред е процесуална предпоставка за допускане на обжалването по съдебен ред, което произтича от нормата на чл.156, ал.2 ДОПК. При произнасянето си първоинстанционният съд, макар да е посочил, че има подадена по административен ред жалба, неправилно е приел, че липсва годен за обжалване акт и производството следва да бъде прекратено като недопустимо. Жалбата на лицето неправилно е адресирана до кмета на общината, но това не означава, че не е спазен процесуалният ред за обжалване. Кметът на община Варна /който не е компетентен в конкретния случай/ е бил длъжен да препрати преписката на компетентния орган за произнасяне. С факта на подаването на жалбата, макар и пред некомпетентен орган, по нея се дължи произнасяне. Задължение на получателя на жалбата, в случая Кмета на община Варна, е да я препрати на компетентния по-горестоящ орган за произнасяне по административен ред. Ето защо, не могат да бъдат споделени изводите на АС гр. Варна, че „не е проведено редовно административно оспорване доколкото подадената жалба пред кмета на община Варна не е сезирала компетентния административен орган“. Неправилно е прието от съда, че е налице липса на произнасяне по административен ред по жалбата срещу РА, тъй като жалбата не е администрирана според изискването на процесуалния закон и не е изпратена на компетентния орган. Неправилно в атакуваното определение е прието, че непроизнасянето в срок от административния орган формира мълчалив отказ, който е предмет на обжалване в друго производство. Съгласно чл.156, ал.4 ДОПК, непроизнасянето от по-горестоящият административен орган в срок се смята за мълчаливо потвърждаване на издадения акт. С други думи, дори и да не се произнесе компетентният по-горестоящ административен орган е налице акт, който подлежи на съдебен контрол. По горните съображения настоящият състав счита, че не са налице предпоставките за прекратяване на образуваното производство поради липса на годен за обжалване административен акт при условията на чл.159, т.1 АПК. По претенцията за разноски за настоящото производство следва да се произнесе АС гр.Варна на основание чл. 226, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 236 от АПК с оглед изхода на спора. Мотивиран така, Върховен административен съд, състав на осмо отделение