Определение № 50439 от 20.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1474/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца А. М.. Ответникът „Дженерали Застраховане“ АД не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от жалбоподателя иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. М. при пътно-транспортно произшествие, причинено от водач със сключена с ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност“, предявен като частичен в размер на 65 000 лв. По жалба на ищеца въззивният съд е потвърдил решението по съображения, че определеният съгласно чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД размер на обезщетението е бил заплатен от застрахователя в хода на производството. Приел е, че справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението се явява сумата 50 000 лв., която обаче на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде намалена с 30 % съобразно приетия принос на пострадалия за настъпване на произшествието, изразяващ се в нарушение по чл. 108, ал. 1, евентуално ал. 2 ЗДП, поради това, че същият в тъмната част на денонощието се движил като пешеходец по пътното платно попътно на посоката на движение на МПС и на около 2,80 метра от десния край на платното. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че въззивният съд недопустимо е определил размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД от 50 000 лв., при положение, че ответникът още с отговора на исковата молба е признал за справедлив размер сумата 70 000 лв., с което се обосновава оплакването за недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Със същите доводи се обосновава и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа противоречие на правните изводи на въззивния съд с практиката на ВКС по въпросите 1) длъжни ли са съдилищата да се произнесат по всяко заявено искане или възражение само до обема на поисканата от страните защита или могат свободно да се произнесат по искания и твърдения/възражения, които са различни от заявените, и 2) допустимо ли е съдът да определи по реда на чл. 72 ЗЗД справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по-нисък от този, който ответникът е признал с отговора на исковата молба. По втория въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументите, че същият е от значение за развитието на правото и по него липсва установена практика. Касационно обжалване не следва да се допуска. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съобразно установената последователна съдебна практика недопустимо е произнасянето по непредявен иск (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК), т. е. когато съдът е разгледал иск, основаващ се на непосочени от ищеца факти – различно основание или по друго искане, респ. в повече от направеното искане. В останалите хипотези, когато съдът се е произнесъл по предявения иск, съобразно заявените от ищеца основание и петитум, но е основал правните си изводи върху факти или доводи, които са извън основанието на иска и на които страните не са се позовали (освен изключенията, когато установяването и съобразяването на такива факти е служебно правомощие на съда), е налице процесуално нарушение, което, ако е съществено, може да обоснове неправилност на решението, но не и недопустимост. Същото разрешение е възприето и в посочената от жалбоподателя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика (гр. д. № 1844/2010 г. на ВКС, IV г. о. и цитираното там гр. д. № 476/2009 г. на ВКС, IV г. о.), където е прието, че недопустимост поради произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, т. е. присъдил е нещо различно в сравнение с исканото от ищеца или се е произнесъл по предмет, за който не е сезиран. В настоящия случай въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск (основание или петитум, различни от формулираните от ищеца), поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По същите съображения не се установява и противоречие между правните изводи на въззивния съд по формулираните от жалбоподателя правни въпроси и посочената практика на ВКС, което изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Накрая, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с втория от формулираните въпроси. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът