Определение № 10017 от 26.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8903/2024 г.

Производството е по реда на дял трети, глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на „СОФИЯ ПРОЕКТ“ ООД, ЕИК 175146931 със седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], ет. 5, подадена чрез пълномощника му адв. Т. Файтонджиев, против Определение №5228/15.05.2024 г. на Административен съд – София – град (АССГ), постановено по административно дело №4911/2019 г., с което е отхвърлено искането му за изменение на Решение №573/23.01.2024 г. по същото дело в частта на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение. С доводи за неправилност на оспореното определение жалбоподателят претендира неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се присъди в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 432.04 лв. вместо 7 075.04 лв. В срока по чл. 232 от АПК не е постъпило писмено възражение от ответника. Върховният административен съд в състав на първо отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 вр. чл. 236 АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, в преклузивния срок по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С Решение №573/23.01.2024 г., постановено по административно дело №4911/2019 г., АССГ е отхвърлил жалбата на „СОФИЯ ПРОЕКТ“ ООД против Ревизионен акт №СФР18-РД77-75/12.09.2018 г., издаден от органи по приходите в Дирекция „Ревизии и събиране на вземания“ при Столична община, в оспорената му част, потвърдена с Решение №СОА19-РД-28-7/06.03.2019 г. на кмета на Столична община, с която на дружеството са установени задължения за такса битови отпадъци в общ размер 63 401.38 лв. (главница) за периода от 2013 г. до 2017 г. и лихва – 16 911.58 лв. С оглед изхода на спора е осъдил жалбоподателя да заплати на Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 7 075.04 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба №1/2004/Наредбата). С молба от 01.03.2024 г. дружеството е поискало от съда да измени решението си в частта му за разноските като му присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 432.04 лв. на основание чл. 8, ал. 1 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията й към момента на образуване на делото (ДВ, бр. 28/28.03.2014 г.). С оспореното определение АССГ е отхвърлил искането като неоснователно. Изложил е мотиви за приложимост на наредбата в редакцията й към датата на последното проведено открито съдебно заседание по делото. Позовал се е на определения на Върховния административен съд в същия смисъл. Определението на първостепенния съд е валидно, допустимо и правилно. Не съществува спор между страните по делото, че съдът е присъдил на ответника юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 във вр. с чл. 9б ЗМДТ, определено по размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към датата на последното проведено по делото открито съдебно заседание (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.) с оглед материалния интерес в размер на 80 312.96 лв., включващ главницата и лихвите. Съгласно чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето ДОПК в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Според чл. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. с тази наредба се определя минимален размер на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 143, ал. 3 АПК, противно на доводите на частния жалбоподател. Административният съд правилно е приложил нормите на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в редакцията й към датата на последното открито съдебно заседание по делото и към датата на постановяване на съдебното решение като материалноправни такива. Мотивите, изложени в определенията на Върховния административен съд (№4903/10.05.2023 г. по дело №5181/2022 г. и №5196/17.05.2023 г. по дело №5618/2022 г.), на които АССГ се е позовал, се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. Правилно е определен от съда и материалният интерес по делото в размер на 80 312.96 лв., включващ установените с оспорения РА задължения (главницата и лихвите), които дружеството оспорва. Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател за неприложимост на Наредба №1/2004 г. с оглед постановеното от СЕС Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Действително в т. 54 от това решение СЕС приема, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта". При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно чл. 101, пар. 2 ДФЕС споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни и тази нищожност е задължителна за съда (т. 57 и т. 58). Изводът, който налага така приетото от СЕС решение е, че съдът не е длъжен да съобрази забраната в чл. 78, ал. 5 ГПК и в чл. 161, ал. 2 ДОПК да присъжда по-малко от минималния размер на адвокатските възнаграждения. Според т. 2 от диспозитива на Решението на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. В същия смисъл са и мотивите на постановеното от Конституционния съд на Република България Решение №10/29.09.2016 г. по конст. д. №3/2016 г., обн. ДВ, бр. 79/7 октомври 2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 ГПК, обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. и на чл. 161, ал. 1, изр. три ДОПК, обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Във връзка със законодателното решение да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното адвокатско възнаграждение Конституционният съд приема, че макар и несъвършено, то може да се възприеме като обществено оправдано и необходимо пред перспективата да няма изобщо такова. Изводът, който се налага, е че доколкото юрисконсултът се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания, респ. учреждението, където е административният орган, той не договаря възнаграждението си за процесуалното представителство по конкретното дело на пазарен принцип. Необходима е регламентация на начина за определяне на неговото възнаграждение, както е приел и Конституционният съд, и наличието на такава не би могла да ограничава конкуренцията (виж в същия смисъл цитираното по-горе определение на Върховния административен съд по дело 5181/2022 г. и посочената там съдебна практика). Поради това не следва от Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 абсолютна неприложимост на наредбата, определяща минималните адвокатски възнаграждения с оглед материалния интерес, при присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съответствие обаче с това решение на СЕС в практиката си Върховният административен съд приема, че когато юрисконсултското възнаграждение, определено на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размера на минималното адвокатско възнаграждение, е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и не съответства на осъществената от юрисконсулта правна помощ, съдът може да присъди на администрацията възнаграждение в по-нисък от минималния размер. В настоящия случай данните по делото сочат, че ответникът е представляван от юрисконсулт във всички проведени открити съдебни заседания, които са 11 на брой. От негова страна са представени по делото множество писмени доказателства в с. з. на 19.09.2019 г., 20.11.2019 г., 28.10.2020 г., 03.06.2021 г. С молби от 30.06.2021 г., 28.06.2021 г., 05.07.2021 г., 23.03.2022 г., 18.07.2022 г. пълномощникът на ответника е представял писмени доказателства и е изразявал становище по доказателствените искания и тезите на противната страна. Всички те са обсъдени от съда в мотивите на неговото решение. Юрисконсултът е представил и писмена защита. Изложеното налага извод за това, че обемът на действително предоставената от пълномощника на ответника правна защита не обосновава прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение. По тези съображения определението на АССГ следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение