Определение № 167 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2695/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. А., Д. П. И., двамата от [населено място], област П., С. Й. Р., [населено място], област П., и И. Й. Д., [населено място], област П., подадена от пълномощника им адвокат Е. Х., срещу решение №260365 от 11.03.2021 г. по в. гр. дело №47/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е обезсилено решение №261261 от 12.11.2020г., постановено по гр. дело №19753/2019 г. на Пловдивския районен съд и е прекратено производството по делото по молбата на С. П. А., Д. П. И., С. Й. Р. и И. Й. Д. за признаване за установено по отношение на [община], че Н. Т. М., [дата на раждане], и Н. Я. Р. са имена на едно и също лице, че това лице е било осиновено от Я. И. Р., роден на 07.01.1893г., починал на 09.11.1971г. в [населено място], в периода 1933-1934г., че е налице пълно осиновяване, както и за вписване на обстоятелството за извършеното пълно осиновяване в регистрите за гражданско състояние.

Ответникът по касационната жалба [община] не е заявил становище.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че първоинстанционният съд е бил сезиран с молба, подадена по реда на чл. 542, ал. 1 ГПК. Молителите С. П. А., Д. П. И., С. Й. Р. и И. Й. Д. са изложили твърдения, че са наследници по закон на Я. И. Р. - техен дядо, бивш жител на [населено място], починал на 09.11.1971 год. Твърдят, че дядо им Я. И. Р. е осиновил при условията на пълно осиновяване Н. Т. М., [дата на раждане] и починал на 30.06.2018 г. - син от първи брак на втората му съпруга Д. Т. Р., но съставените за осиновяването му документи били изгубени и въпреки положените усилия те не можели да се снабдят със същите. Поради изложеното искат в качеството им на наследници по закон постановяване на решение, с което да се приеме за установено, че Н. Т. М., [дата на раждане], и Н. Я. Р. са имена на едно и също лице, че това лице е било осиновено от дядо им Я. И. Р. в периода 1933-1934г., както и да се признае за установено по отношение на [община], че е налице пълно осиновяване на Н. Т. М., [дата на раждане] в [населено място], починал на 30.06.2018 г. в [населено място], Австралия, от Я. И. Р., роден на 07.01.1893г., починал на 09.11.1971г. в [населено място], в периода 1933-1934г., както и за вписване на обстоятелството за извършеното пълно осиновяване в регистрите за гражданско състояние.

Според въззивния съд съгласно трайно установената съдебна практика, производството по чл. 542 ГПК за установяване на факти намира приложение само по отношение на юридически факти с правно значение, за които е задължително съставянето на официални свидетелстващи документи, ако те не са съставени и не могат да бъдат съставени или ако са съставени, но са унищожени или изгубени, без да има възможност да бъдат възстановени. Това производство е недопустимо в случаите, в които законът предвижда друг ред за установяване на съответния факт. В случая с подадената молба по реда на чл. 542 ГПК, молителите искат постановяване на съдебно решение, което да установи факта на извършено осиновяване, за което бил съставен документ по съответния ред, който към настоящия момент е изгубен. Доколкото обаче осиновяването се извършва със съдебен акт, който представлява диспозитивен, а не удостоверителен документ, тъй като с него съдът преценява наличието на законовите предпоставки за допускането му, то въззивният съд е приел, че е недопустимо заместването на така постановения акт, който е условие за настъпване на правните последици на осиновяването, със съдебно решение, постановено в производство по чл. 542 и сл. ГПК, с което могат да бъдат установявани само факти, за които се съставят официални удостоверителни документи. В случай, че образуваното съдебно производство за осиновяването е било унищожено, както се твърди от молителите, то в Правилника за администрацията на съдилищата е предвиден ред за възстановяването му, който изключва приложението на производството по чл. 542 и сл. ГПК. Охранителното производство по чл. 542 и сл. ГПК е едностранно и безспорно и по реда на същото се издават ползващи молителя актове, с които обаче не могат да се засягат права на неучастващи в производството лица. При наличието за данни за правен спор между молителите и други лица, същият следва да бъде разрешен по исков ред.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Допустимо ли е при наличие на достатъчно събран доказателствен материал за липсваща възможност, включително и от архива на съда, да се възстанови едно дело, съдът да мотивира акта си, позовавайки се на процесуален ред, който е очевидно, че не може да се приложи, като по този начин преклудира възможността на страната да търси свое право и съдействие от съда.

2. Допустимо ли е съдът да постанови решение, с което да разшири приложното поле на чл. 542 ГПК, което да обхване и процедура по заместване на официални диспозитивни документи, при наличие на достатъчно доказателства по делото, от които се достига до безспорния извод, че не може да се приложи друг ред за установяване на съответния факт.

3. Допустимо ли е съдът по реда на чл. 542 ГПК, при събрани доказателства за липса на архив /личен, съдебен и от държавен вестник/, за процесния период - 1933-1934 г., да се приеме, на основание и останалите доказателства по делото, че съществува осиновително правоотношение и този факт следва да бъде отразен в акта му за раждане.

4. Допустимо ли е и не следва ли въззивният съд, след като констатира неправилна правна квалификация на иска, направена от първоинстанционния съд, по своя компетенция да даде ясни указания в тази насока, да определи относимата правна норма, вместо да обезсилва първоинстанционното решение и да прекратява производството.

Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 194 от 24.04.2020 г. по гр. дело № 136/2020 г. на І г.о., решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр. дело № 3547/2008 г. на ІІ г.о., решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ІІ г.о., решение № 796 от 02.02.2011 г. по гр. дело № 1660/2009 г. на І г.о.

Относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено в изложението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането им ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Изложени са аргументи също така за липса на постановена задължителна практика.

В изложението се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260365 от 11.03.2021 г. по в. гр. дело №47/2021 г. на Пловдивския окръжен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси са неотносими, защото в обжалваното решение е прието, че производството по чл. 542 ГПК за установяване на факти намира приложение само по отношение на юридически факти с правно значение, за които е задължително съставянето на официални свидетелстващи документи. То е допустимо ако те не са съставени и не могат да бъдат съставени или ако са съставени, но са унищожени или изгубени, без да има възможност да бъдат възстановени. Това производство е недопустимо в случаите, в които законът предвижда друг ред за установяване на съответния факт.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.