Определение № 527 от 24.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 2439/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] и касационна жалба на Б. Я. М. от [населено място] срещу решение №41 от 18.04.2016г. по гр.д.60/16г. на Бургаски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на [фирма], [населено място]: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си В. В. е поддържал довод за недопустимост на съдебният акт, като в тази връзка е твърдял, че са налице предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 ГПК и е поставил въпроси, които според него са изведени от разглеждане по същество на въззивната жалба от решаващият състав – „ Надлежно ли е сезиран въззивният съд и има ли правомощия да се произнесе по депозирана след срока по чл.259,ал.1 ГПК въззивна жалба ако въззивника не въвежда и не сочи доказателства по чл.64,ал.2 ГПК…2/ Както е действието на срока по чл.250 ГПК…и 3 /Удължава ли се съответно срока за обжалване на решението…ако впоследствие е постановено допълнително решение по чл.250 ГПК.”Страната е посочила конкретна практика – решения на ВКС, които според нея разрешават поставените въпроси по различен начин. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът е поставил редица въпроси, относно логическото и систематично тълкуване на чл.50, ал.1 ЗНА,правното действие във времето на тълкувателните решения на ВКС, характерът на тълкуването осъществявано от ВКС, обратното действие на тълкувателните решения, действието им спрямо заварени правоотношения и др. в същият смисъл. Страната е обосновала тези въпроси с оплакването си за неправилност на приетото от състава, че банката е следвало да обяви изрично предсрочната изискуемост на дълга на длъжника, макар към датата на възникване на това задължение да не е било постановено ТР ОСГТК на ВКС №4/13г.Страната е сочила две решения – на Видински окръжен съд и на Бургаски окръжен съд, с които било прието че ТР №4/13г. „не се прилагало с обратна сила”, като съставът се позовал на решение на ЕСПЧ, с което било прието че „вземането за обезщетение, което се търси по съдебен ред има статута на „собственост по смисъла на чл.2 от Протокол №1-.когато държавата създаде достатъчно условия и гаранции за защита на едно облигационно право по съдебен ред, а след това чрез законодателни промени лиши страната от това право със задна дата, се нарушава правото на собственост на правния субект.” Страната е сочила и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е поддържала, че с оглед постановеното тълкувателно решение следвало да се отговори на поставените въпроси. Други доводи не са развити. Касаторът, чрез пълномощника си е развил довод за недопустимост на обжалваният съдебен акт, който се разглежда служебно, независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК- арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. В случая страната във връзка с поддържаната от нея недопустимост на решението на въззивният съд е твърдяла нередовност на сезирането, поради това, че съдът е разгледал въззивна жалба, подадена извън срока по чл.259,ал.1 ГПК, като в тази връзка са и въпросите относно постановеното допълнително решение и възможността да се счита, че жалбата е подадена в срок, като се съобрази срока на постановяването му. Вторият въпрос / обосноваващ твърдения за недопустимост на акта поради съобразяване срока спрямо допълнителното решение / е изцяло обусловен от разрешаване на това дали въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, тъй като постановеното впоследствие решение по чл.250 ГПК има самостоятелна обжалваемост. В случая доводът за нередовност на сезирането, поради преклудиране правото да се подаде въззивна жалба е неоснователно. Постановеното от първостепенния съд решение е било съобщено на Б. М. на 26.09.2014г., като той е получил съобщението лично. С молба, изпратена по пощата на 10.10.2014г. / в срока за обжалване/ М. е поискал правна помощ за подаване на възивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт. Съгласно чл.259, ал.2 ГПК срокът за обжалване се прекъсва от датата на подаване на молбата до произнасянето по нея. Ако молбата е отхвърлена, какъвто е разглеждания случай, съобразно императива на този текст, срокът за обжалване / нов двуседмичен/ започва да тече от влизане на акта, с който е отказана правна помощ, в сила. В случая развилото се триинстанционно производство по разглеждане на молбата на М. за предоставяне на правна помощ за подаване на въззивна жалба е приключило с определение на ВКС І631 от 26.11.2015г. по т.д. 3188 /2015г. Следователно и с оглед разгледаната императивна разпоредба на чл.259, ал.3 ГПК, подадената на 30.11.2015г. въззивна жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Или така въведеното оплакване за недопустимост на произнасянето на въззивният съд е неоснователно, като ирелевантни са останалите доводи относно обжалване и на допълнителното първоинстационно решение, тъй като преценката за спазване на срока е неотносима към него. Касаторът, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. В случая дори и от многобройните въпроси по прилагането на тълкувателната практика на ВКС, да може да бъде изведен релевантен т.е. установяващ общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, въпреки дефинирането им в противоречие с дефинитивната определеност на правната природа на тълкувателната практика на ВКС, не се обосновава довод за допълнителен критерий, тъй като и двете посочени като противоречиви решения по тези въпроси / неуточнено кои/ са подлежали на инстанционен контрол, а касаторът, чието е задължението за това, не е установил влизането им в сила,поради което те са ирелевантни за по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което не е налице при липса на валидни доводи по доълпълнителния критерий за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага, че касатора следва да установят, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото твърдение, че поставените въпроси са свързани с текста на основанието. Освен това страната не е отчела, че в случая не се касае за правна норма, чието действие във времето следва да се преценява, с оглед приложимостта й, а за тълкуване на съществуващи и приложими към правнорелевантния момент норми на закона, неправилно тълкувани от първостепенния съд, тъй като с тълкувателната си практика касационният съд задължително е изяснил вложеното в правното съдържание на нормата и нейното правилно приложение. С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, поради което решението в обжалваната от касаторите част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По касационната жалба на Б. Я. М. от [населено място] срещу решение №41 от 18.04.2016г. по гр.д.60/16г. на Бургаски апелативен съд. Касаторът е обжалвал решението, с отделни жалби по отношение на различни негови части, подадени на една и съща дата, а именно –първата в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането за прогласяване нищожност на клаузите на договора – чл.3, ал.5 и чл.6,ал. 3, поради неравноправност и втората срещу решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното допълнително решение за признаване на това, че осъществената обратна цесия е действителна. Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. По жалбата на М. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането за прогласяване нищожност на клаузите на договора – чл.3,ал.5 и чл.6,ал.3 поради неравноправност. С решението, в частта предмет на обжалване, състав на Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №31 от 25.09.2014г. по гр.д. 128/13г. на Ямболски окръжен съд в частта му, с която е отказано прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит от 04.02.2008 г, като неравноправни. Решаващият състав е мотивирал извод за неоснователност на исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.143,т.10 ЗЗП, като е споделил изводите на първата инстанция, че договора за жилищен кредит бил специфичен, предвид дългия период за който е сключен, като атакуваните клаузи касаят промяна на базов лихвен процент. Съдът е приел още, че договорът между страните бил валиден и произвел своето действие, като ясно било установено, че БЛП не се предоговаря. Прието е освен това, че длъжникът можел да се издължи предсрочно. Едностранната, извършвана от банката промяна на базовия лихвен процент била установена на база решение на орган, който анализирал размера й по определена методология. поради което исковете по чл.143 т.10 ЗЗП и 144,ал..2, т.1 ЗЗП не били основателни. С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,инкорпорирано в касационната му жалба, касаторът, е поставил въпросът- „ Прилагат ли се за клаузи от договор за банков кредит касаещи увеличаване на лихвен процент, изключенията предвидени в чл.144,ал.2 и ал.3 ЗЗП”. Изложил е доводи, свързани с възможността за едностранно увеличаване на лихвения процент от страна на банка при клауза, с която е договорено, че БЛП не може да бъде предоговарян, а определянето му от банката едностранно е задължително когато тя е уведомила длъжника чрез обява на видно място. Поставеният въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната, го е обосновала като допълнителен критерий с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържала противоречие с решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о. Освен това по поставеният въпрос е формирана трайна практика на ВКС, задължителна за съдилищата- решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно – решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о.,и др. С цитираната задължителна за съдилищата практика, състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП, като изключенията предвидени в чл.144,ал.2 ЗЗП са неприложими. В случая въззивният съд за да обоснове липсата на основания по чл.143 ГПК се е позовал общо на взето решение от орган на банката, т.е въззивният съд се е отклонил от цитираната задължителна за него практика и съответно са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения, касационната жалба в тази обжалвана част попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 97.15 лв. Втората касационна жалба е подадена срещу въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното допълнително решение №308 от 13.11.2015г., постановено по гр.д.№128/13г.,за признаване на това, че осъществената обратна цесия е действителна. С инкорпорирано в жалбата изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът е поставил въпросът- „Има ли действие цесията спрямо длъжника, когато съобщението на последния е направено не от цедента, а от цесионера”. Страната е поддържала доводи за недопустимост на акта, поради това, че съдът не се произнесъл по искането направено с молбата по чл.250 ГПК, като не го е разгледал съобразно заявеното, тъй като не се бил произнесъл по твърдението, че обратната цесия от 08.12.2010г. има действие спрямо ответника, а се е произнесъл по действителността на цесията. Поддържал е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната подробно е развила разбирането си подкрепено със задължителна и казуална съдебна практика, за това, че цесията има действие спрямо длъжника от нейното съобщаване на последния от цедента. Касаторът не обосновава довод за наличие предпоставки за касационно обжалване. Доколкото довода за недопустимост на постановеното от първостепенния съд допълнително решение следва да бъде разгледан служебно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1, ГПК/ т.1 ТРОСГТК №1/09г./, то се налага извод че същият е неоснователен, по следните съображения: Инцидентният установителен иск е предявен валидно с отговора на допълнителната искова молба по реда и в сроковете по чл.373 ГПК. Петитума е определен и ясен – съдът да се произнесе по действителността на обратната цесия от 08.12.2010г. Същият петитум е бил възприет като предявен и с доклада на съда, приет с протоколно определение 23.09.2014г. Фактически невярно е поддържаното от страната, че в допълнителната молба по чл.250 ГПК същата е формулирала различен от този петитум. Искането и в нея е за произнасяне по действителността на обратната цесия. При тези фактически данни, очевидно първостепенния съд не се е произнесъл по предмет, различен от очертания от ответника по спора – ищец по инцидентния установителен иск.Следователно, като е оставил този акт в сила въззивният съд не се е произнесъл недопустимо в обжалваната част. Касаторът не обосновава и довод за допускане на касационно обжалване в тази част. Поставеният от него въпрос, като несвързан с предмета на произнасяне от съдилищата е неотносим към установяване на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, което прави и сочената практика без правно значение. Следователно касаторът не обосновава основателен довод за допускане на касационно обжалване в тази обжалвана част. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение