Решение № 375 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 347/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК. Образувано е по частната жалба на С. В. Т. от гр. С. против определение без номер от 4 март 2010 г., с което е оставена без разглеждане молба за допълване на решение без номер от 18 януари 2010 г. по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2004 г. и по частната жалба на същата жалбоподателка срещу определение без номер от 15 март 2010 г., с което е оставена без уважение молба за възстановяване на документи, липсващи по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2004 г. В жалбата срещу определението, с което е оставена без разглеждане молба за допълване на решението на въззивния съд се сочи, че съдът не се е произнесъл по направеното възражение за нищожност по реда на чл. 209 ал. 3 от ГПК (отм.) на протокол по гр.д. № 862 от 1975 г. на Б. районен съд; липсата на произнасяне по всички искания е условие за допълване на решението. В становище по тази жалба ищцата Н. В. Т. сочи доводи в подкрепа на искането за отмяна на атакуваното определение. Ответниците В. и З. Д. от гр. С. не дават отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК. С атакуваното определение съдът приел, че по възражение не се постановява диспозитив, поради което оставил молбата без разглеждане. Относимите обстоятелства по тази жалба са следните: Частната жалбоподателка сторила писмено възражение против протокол от съдебна спогодба от 18 февруари 1975 г. по дело № 862 по описа на СНС за 1975 г., допуснат като доказателство от първоинстанционния съд и поискала от съда да прогласи нищожността на съдебния акт. Във въззивното решение съдът посочил, че по силата на съдебна спогодба за делба от 18 февруари 1975 г. по гр.д. № 862 по описа на СРС за 1975 г., била прекратена съсобствеността по отношение на процесния имот. В срока по чл. 193 ал. 1 от ГПК (отм.) молителката поискала от съда да се произнесе по направеното възражение. Частната жалба е основателна. Съобразно задължителното за съдилищата по смисъла на чл. 290 от ГПК решение № 299 от 30 април 2010 г., постановено по гр.д. № 4* по описа на І ГО на ВКС за 2008 г., законът в чл. 193 ал. 1 от ГПК (отм.) относно допустимостта на искане за допълване на решение държи сметка само за подаването на молбата в срок или при повторно искане за произнасяне по същия предмет, по който съдът вече се е произнесъл, като извън това съобразяване съдът дължи произнасяне по съществото на искането. Ето защо като не е разгледал молбата по същество и в процедурата по чл. 193 от ГПК (отм.), въззивният съд е постановил атакуваното определение при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната на определението и връщането на делото за осъществяване на процедурата по чл. 193 от ГПК (отм.). В жалбата срещу определението, с което е оставено без уважение искане за възстановяване на документи, липсващи по делото, се сочи, че след постановяване на въззивното решение жалбоподателката установила, че в кориците на делото липсват документи, които са неразделна част от него, включително двете въззивни жалби, по които е образувано делото, определения на ВКС, представени и приети от съда доказателства по описи; макар съдът да констатирал, че действително документите са разпръснати на различни места и в различни приложения към делото, искането е отхвърлено неоснователно; не е спазена подредбата на документите по хронологичен ред, което създава трудности за ВКС да проконтролира дейността на СГС и да разгледа оплакванията в касационната жалба; нарушени са правилата на справедлив процес и безпристрастен съд; отказът документите да се възстановят може да стимулира съда и за бъдещо физическо изваждане на нови документи от кориците на делото, поради което за правилното прилагане на закона и за съдебната практика е от съществено значение частната жалба да бъде разгледана. В становище по тази жалба ищцата Н. В. Т. сочи доводи в подкрепа на искането за подреждане на доказателствата само в една папка, а не в приложенията към делото. Ответниците В. и З. Д. от гр. С. не дават отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК. С атакуваното определение съдът приел, че цитираните в т. 1, 2 и 3 от молбата частни граждански дела и въззивни жалби се намират в другия том на делото, а искането по т. 4 за подредба на доказателства е неоснователно, а и страниците са номерирани. Частната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Законът допуска разглеждане по реда на инстанционния контрол на два вида определения – тези, които преграждат по-нататъшното развитие на делото и определенията, изрично посочени в закона. Очевидно е в разглеждания случай, че атакуваното определение не е от първия вид. То обаче не и от втория. Частната жалбоподателка е поискала от съда да се открие процедура по възстановяване на липсващите от делото документи, както и да се възстанови хронологията на подреждането им, тъй като хаотичното им разместване води до невярна представа за обстоятелствата по делото и пречи на проверката на правилността и законосъобразността на решенията по делото. Всъщност частната жалбоподателка е целяла осъществяване на процедурата по чл. 108 от П. за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища, за която обаче предпоставките са съвсем различни. По искането на частната жалбоподателка съдът е постановил съдебен акт. За съдебен акт по поставеното от страната искане не е предвидена в закона възможността той да бъде обжалван. По отношение на него евентуално е приложима само процедурата по чл. 253 от ГПК. Ето защо, след като не са налице основанията по чл. 274 ал. 1 от ГПК, частната жалба следва да се остави без разглеждане. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение