Определение № 340 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2613/2016 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Пролет С. К. чрез процесуален представител адв. Д. Д. срещу решение от 08.07.2016г. по т. д. № 2315/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение № 4 от 08.02.2016г. по гр. д. № 218/ 2015г. на ВОС, с което е признато за установено в отношенията между [фирма] и Пролет С. К., че последната дължи на [фирма] следните суми: 53 720,72 лв. – главница, 14 482,84 лв. – договорна лихва за периода от 28.06.2011 г. до 11.02.2014 г., 10 073,47 лв. – наказателна лихва за периода от 26.03.2012 г. до 11.02.2014 г. и законна лихва върху главницата, считано от 12.02.2014 г. до окончателното погасяване на задължението.

Касаторът прави оплакване за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Валидно ли е обявена предсрочната изискуемост на сключените между страните на 11.06.2007г. Договор за ипотечен кредит и допълнително споразумение от 17.03.2011 г., причинено от забавено плащане по кредита, предизвикано от заявеното от служителите на [фирма] становище ответницата по иска да не внася суми по договора, докато тече подготвяното преструктуриране на плащанията? – противоречие с решение № 99/ 01.02.2013г. по т. д. № 610/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Валидно ли е обявена предсрочната изискуемост на сключения между страните на 11.06.2007г. Договор за ипотечен кредит и допълнително споразумение от 17.03.2011г., неразделна част от договора, при липсата на достигнало до ответницата по иска уведомление, с което Банката заявява, че счита за в бъдеще кредитът за предсрочно изискуем? – според касатора по този процесуалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

3. Процесуално нарушение на въззивния съд ли е непроизнасянето по едно от основните ни възражения за неоснователност на предявения иск, а именно наличието на неравноправни нищожни клаузи по сключения договор за банков кредит и Общите условия към същия, неразделна част от него? - противоречие с решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. Неравноправни ли са клаузите по чл. 9.1, 9.4, чл. 20.1, чл. 20.2 и чл. 21.2 от ОУ в редакцията им към 11.04.2007г., неиндивидуално уговорени, като противоречащи на чл. 146 във връзка с чл. 143 ЗЗП, на Директива 93/1З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11.05,2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. Същото се отнася и за клаузите на чл. 9.1, 9.5, чл. 20.1., чл. 20.2 и чл. 21.2 от Общите условия от 12.01.2011г.

Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт М. Г. Д. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Относно фактическите констатации въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт на основание чл. 272 ГПК. Съдебният състав е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение със съдържание, права и задължения на страните, обективирани в подписания между тях договор за ипотечен кредит от 11.06.2007 г., общи условия за предоставяне на ипотечен кредит и допълнително споразумение към договор за кредит от 17.03.2011 г.

Въз основа на заключението на неоспорената от страните съдебно-икономическа експертиза е направил извод, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитополучателят дължи на ищцовата банка главница по кредита в размер 53 720,72 лв., договорната лихва за периода от 28.06.2011 г. до 11.02.2014 г. в размер 14 482,84 лв. и наказателна лихва до 12.02.2014г. в размер 10 073,47 лв.

Възражението на ответницата по иска за липса на предсрочна изискуемост на процесния кредит е прието за неоснователно. Въз основа на представеното по делото известие за доставяне с баркод от лицензиран оператор въззивната инстанция е констатирала, че на 03.02.2014 г. е получена пратка 17/14064768 от упълномощено лице, приложената покана-уведомление носи същия номер – 14064768/30.01.2014 г., който съвпада с номера на представеното извлечение от счетоводните книги за сметка номер 14064768, и е направила извод, че по този начин се обвързва изпращането и получаването на покана-уведомление, в която е обективирано изявлението за предсрочната изискуемост на кредита.

Изводът за неоснователност на възраженията по размерите на предявените претенции е аргументиран със заключението на съдебно-икономическата експертиза и с обстоятелството, че същото не е оспорено от страните и техните процесуални представители в откритото съдебно заседание на 22.01.2016 г.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият, посочен от касатора въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Решаващият съдебен състав не е изложил съображения дали забавеното плащане по кредита е предизвикано от заявеното от служителите на [фирма] становище ответницата по иска да не внася суми по договора, докато тече подготвяното преструктуриране на плащанията. Отговорът на този въпрос е в зависимост от конкретните доказателства по делото и установената с тях фактическа обстановка, а преценката доколко фактическата обстановка е правилно установена не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Релевираните оплаквания и доводи се отнасят до правилността /обосноваността/ на въззивното решение и представляват разсъждения по съществото на спора. Позоваването на противоречие с решение № 99/01.02.2013г. по т. д. № 610/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователно поради това, че въпросът, по който е допуснато касационно обжалване на съответното въззивно решение, е друг, а именно: при настъпила предсрочна изискуемост на главницата по договор за паричен заем/кредит, настъпва ли предсрочна изискуемост и на вземанията за възнаградителни лихви и такси, включени в непадежиралите и предсрочно изискуеми анюитетни вноски.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по формулирания в т. 2 от изложението материалноправен въпрос също е неоснователен, тъй като въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Представената по делото покана - уведомление е стигнала до знанието на кредитополучателя, тъй като е връчена на постоянния адрес на ответницата по иска, който е посочен и в договора за кредит. В поканата – уведомление банката е заявила, че поради забавата в погасяване на задълженията на ответницата по договора за ипотечен кредит, кредитът става предсрочно изискуем, поради което в определен срок кредитополучателят следва да погаси задълженията си.

Посоченият от касатора в т. 3 от изложението процесуалноправен въпрос относно непроизнасянето от въззивния съд по едно от основните възражения за неоснователност на предявения иск, а именно наличието на неравноправни нищожни клаузи по сключения договор за банков кредит и Общите условия към същия, неразделна част от него, е релевантен, тъй като е от значение за спора и е включен в неговия предмет. Ответницата по иска е релевирала още в отговора на исковата молба възражението за нищожност на относими клаузи от договора за ипотечен кредит и Общите условия поради тяхната неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, т. 5 и т. 10 ЗПК и е направила оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, като подробно е изложила съображения относно възражението за нищожност поради неравноправност на конкретните клаузи от договора и Общите условия, което възражение не е обсъдено от въззивната инстанция. Процесуалноправният въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове/, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по четвъртия материалноправен въпрос /т. 4 от изложението/ е неоснователен, тъй като въпросът не е формирал правните изводи на въззивната инстанция – съдебният състав не е обсъдил дали клаузите по чл. 9.1, 9.4, чл. 20.1, чл. 20.2 и чл. 21.2 от ОУ в редакцията им към 11.04.2007г. са неравноправни.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение