Определение № 1616 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2316/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Б. М. срещу решение № 525 от 25.07.2023 г. по в. т. д. № 841/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 914 от 22.07.2022 г. по т. д. № 1500/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 18 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Викинг М. България“ ООД /н./ иск с правно основание чл. 694 ТЗ за признаване за установено, че Г. Б. Н. има вземания към ответното дружество за сумата от 49 222, 98 лв. по договор за правна защита и съдействие от 04.07.2019 г. и вземане в размер на 42 336, 09 лв. по анекс от 04.01.2020 г. към горепосочения договор, предявени пред съда по несъстоятелност с молба от 27.04.2021 г. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че уговореното от страните адвокатско възнаграждение по процесния договор за правна помощ и анекс към него е прекомерно. Сочи, че съгласно практиката на ВКС, за да е налице прекомерност на уговорения адвокатски хонорар следва същият да е толкова завишен, че да изключва присъщата цел на договора – да възмезди очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи за защитата на клиента в съответното производство – гражданско, административно или наказателно. Излага доводи, че в случая съдът не е осъществил такъв анализ. Счита, че съдът необосновано е приел, че положеният от касатора труд в изпълнение на оспорените договор и анекс се свежда до подаване на бланкетна жалба срещу съответния ревизионен акт до данъчната администрация. Мотивира становище, че логично, житейски оправдано и подкрепящо се от практиката е в случая размерът на уговореното адвокатско възнаграждение да бъде определен резултативно и в % от материалния интерес. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните процесуални въпроси: „1. Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)?; 2. Съдът има ли процесуално задължение да определи размера на предявения иск по своя преценка или чрез заключение на вещо лице, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер?“. Касаторът формулира и следните материалноправни въпроси: „1. Валидна ли е уговорка в договор за правна защита и съдействие, в която част от общия размер на възнаграждението на довереника по такъв договор, да се дължи с оглед изхода по спора, т. е. в зависимост от крайния резултат? Подобна уговорка влиза ли в противоречие с нормата в чл. 36, ал. 1 ЗА, уреждаща императивно правото на възнаграждение на адвоката за неговия труд и следователно явява ли се нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като противоречаща на закона?; 2. Приетият от съда като прекомерен размер на уговореното от страните адвокатско възнаграждение може ли да бъде считан за справедлив и обоснован, в случай, че е бил договорен с оглед изхода на делото?; 3. Какви обстоятелства биха обосновали свръхпрекомерност на уговореното от страните адвокатско възнаграждение в нарушение нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА при определяне размера на възнаграждението?“ Касаторът не сочи в противоречие с кой конкретен акт на ВКС са разрешени формулираните въпрос, а общо се позовава на практика в подкрепа на изложеното - решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., определение № 443 от 29.06.2011 г. по т.д. № 1087/2010 г., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 75 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4880/2015 г., ІІІ г. о., решение № 119 от 18.04.2019 г. по гр. д. № 4522/2017 г., IV г. о., решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., ІІІ г. о. и решение № 60087 от 07.06.2021 г. по т. д. № 941/2020 г., II т. о. Ответникът по касационната жалба „Викинг М. България“ ООД /н./, представляван от управителя на дружеството на основание чл. 635, ал. 3 ТЗ, не е депозирал становище по касационната жалба. Синдикът на длъжника в несъстоятелност Х. М. и третото лице помагач на страната на ответника „Б. Браун М.“ ЕООД изразяват становища, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че вземанията, предмет на иска са за адвокатски хонорар, който е уговорен по реда на 36, ал. 4 ЗА, като в договора от 04.07.2019 г. и анекса към него от 04.01.2020 г., от които се извеждат спорните материални права, е предвидено, ако ревизионните актове от 13.06.2019 г. и 27.11.2019 г. бъдат отменени, то ответникът „Викинг М. България“ ООД да заплати на ищеца адвокат 20 % от възстановените на дружеството суми. Приел е, че постигнатото от страните по договора съгласие е за основанието и начина, по който се формира възнаграждението, като точният размер на хонорара е зависим от крайния резултат на административното производство. Съдът е установил, че последното е приключило с акт за прихващане или възстановяване на НАП от 02.03.2021 г. и е направил извод, че едва на този етап, вземанията за адвокатско възнаграждение са станали изискуеми, поради което същите са предявени след срока по чл. 685 и чл. 688, ал. 1 ТЗ. Решаващият състав на въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че предявеният иск подлежи на отхвърляне, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от Софийски градски съд мотиви. В тях е прието, че в разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА е регламентирана специална хипотеза на противоречие с добрите нрави, като е предвидено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано и не може да бъде в размер, по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Изтъкнато е, че в случая в договора и анекса е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 20 % от отменения размер на данъчните задължения и възстановените суми, което според съда е прекомерно, необосновано и завишено, съответно в противоречие с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА. Съдът се е позовал на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г., предвиждащ хонорар за административно дело с определен интерес, и е посочил, че с оглед предмета на ревизионните актове в случая възнаграждението по Наредбата би било малко под 2, 5 % от размера на задълженията по акта. Акцентирано е на това, че защитата в хода на административното производство не изисква процесуално представителство, а се изчерпва единствено с подаване на жалбата пред административния орган, който е длъжен да преразгледа административния акт, който е атакуван пред него изцяло и служебно, т. е. достатъчно е сезирането му с бланкетна жалба. По тези съображения съдът е счел, че предварителното уговаряне на хонорар, представляващ 20 % от оспорваното вземане, е необосновано и несправедливо, и е счел за основателни доводите на синдика на длъжника в несъстоятелност, че визираните клаузи от договора и анекса са нищожни. По повод въззивните доводи, намерили израз в жалбата на Г. М., Софийски апелативен съд, като се е позовал на т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и решения на ВКС, е изтъкнал, че съгласно чл. 9 ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави, като понятието добрите нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката; нееквивалентност може да е налице, ако сделката бъде сключена за цена многократно по-ниска от действителната; нееквивалентността се преценява и с оглед на други морални съображения и икономически отношения между страните. Решаващият състав е съобразил, че в случая срещу възнаграждението от 91 559, 07 лв. обемът на извършената от ищеца работа се изчерпва с изготвянето на жалба до административен орган, и е извършил преценка, че договореното възнаграждение надхвърля многократно действителната цена на труда на адвоката. При тълкуване на фразата „с оглед изхода на делото“, включена в нормата на чл. 36, ал. 4 ЗА, е заключил, че уговарянето на резултативен хонорар е свързано с приключването на цялото съдебно производство, т. е. на всички етапи от него, когато с оглед изхода от спора, довереникът има обективен поглед върху всички положени от адвоката усилия за постигането на крайната цел. Доколкото в случая резултативният хонорар е следствие само от едно единствено действие на адвоката, при това извън съдебен процес, съставът на въззивния съд е намерил, че процесното възнаграждение в договорения му размер надхвърля обичайната си функция да възнагради ищеца за положения труд и е несъвместимо с разбирането за добросъвестно упражняване на права. Изложени са и съвпадащи с аргументите на първоинстанционния съд съображения, че съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА на адвоката се дължи възнаграждение винаги и нищожността на клаузата за резултативен хонорар, не лишава ищеца от правото на адекватно заплащане на труда, включително като се отчете предписаното в разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съдът е счел, че в случая нищожната уговорка следва да бъде заместена по право от повелителното правило на чл. 36, ал. 3 ЗА, според което при липса на договор по искане на адвоката адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет. Посочил е, че в настоящия случай по искане на ищеца с решение по т. 10 от протокол № 14 от 27.10.2022 г. Адвокатският съвет при АК – Перник на основание чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 г. му е определено възнаграждение по процесните договор и анекс, но това решение е отменено от Висшия адвокатски съвет по жалба на синдика на ответното дружество с решение № 705/19.01.2023 г. С оглед липсата на определено от адвокатския съвет възнаграждение на ищеца и невъзможността на съда да определи възнаграждението при разписан за целта законов ред /чл. 36, ал. 3 ЗА/, съдът е намерил предявеният иск за неоснователен. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуален въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди относимите и допустимите доказателства по делото и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор. Не е налице обаче въведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за достъп до касация касаторът не сочи практика на ВКС по формулирания въпрос, на която въззивният акт да противоречи. Извън това, не се установява решаващият състав на апелативния съд да се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставения релевантен процесуален въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения –решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е въведено питането по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че съдът не е съобразил представеното по делото решение на Адвокатския съвет при АК – Перник, с което на основание чл. 36, ал. 3 ЗА е определено дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение по процесните договор и анекс. Това решение е обсъдено, но съдът е отчел обстоятелството, че същото е отменено от Висшия адвокатски съвет. Ето защо съдът е приел, че в случая липсва определено по предвидения в ЗА ред адвокатско възнаграждение на ищеца с оглед нищожността на клаузите за договорено резултативно възнаграждение, което обуславя неоснователността на исковите претенции. Тези аргументи на съда изключват възможността посоченото решение да бъде ценено по отношение на използваните от адвокатския съвет критерии за определяне на възнаграждението, каквито са доводите на касатора. Останалите оплаквания, във връзка с които е поставен обсъжданият въпрос, са за необоснованост на заключението на съда, че положеният труд от ищеца по договора и анекса се свежда до подаване на бланкетна жалба срещу ревизионните актове до данъчната администрация, като липсва позоваване на конкретни доказателства, които съдът не е обсъдил. В този смисъл се касае до оспорване на правилността на заключенията, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, която не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият процесуален въпрос на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът не съответства на мотивите за отхвърляне на предявения иск, според които при липсата на договореност между страните поради нищожността на клаузата за размера на дължимото адвокатско възнаграждение, този размер следва да се определи от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, което в случая не е сторено. Акцентирано е на невъзможността съдът да замести волята на страните по договаряне на възнаграждението при законоустановения в посочената разпоредба ред за това. Въпросите от т. 1 и т. 2 от групата на формулираните от касатора материалноправни въпроси също не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото се отнасят до възможността в договора за правна защита и съдействие да се предвиди, че възнаграждението на адвоката се дължи с оглед изхода на делото, тоест в зависимост от крайния резултат, съответно до валидността на такава уговорка. В обжалваното решение не е отречена принципната валидност на уговорката за резултативен хонорар в договора между адвоката и неговия довереник, а е прието, че с оглед договорения в случая размер на хонорара от 20 % от отменения размер на данъчните задължения и възстановените суми се касае до прекомерно възнаграждение, което е несправедливо, необосновано и несъответстващо на обема на работата на адвоката, съответно до клаузи противоречащи на добрите нрави и на чл. 36, ал. 2 ЗА, в който се регламентира специална хипотеза на това противоречие. Последният материалноправен въпрос на касатора също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на правен въпрос, а е фактологично обусловен и не позволява даването на общовалиден отговор. Извън това, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които са изяснени критериите за нищожност на уговорката по договор за адвокатска услуга за резултативно възнаграждение. В решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г., на ВКС, ІІІ г. о./посочено в изложението на касатора/, решение № 217 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 4745/2022 г. на ВКС, III г. о. и решение № 74 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 3831/2022 г. на ВКС, IV г. о. се приема, че в разглежданата хипотеза следва да се има предвид естеството на порока по чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД – противоречие с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които стоят в основата на обществения ред, спецификата на договора за адвокатска услуга в случая на уговарянето на резултативно възнаграждение, съответно високият процент на уговорено адвокатско възнаграждение, като е необходимо да се отчитат характеристиките на договора и обстоятелствата, съпътствали сключването му. В посочените актове на ВКС, както и в решение № 60087 от 07.06.2021 г. по т. д. № 941/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., на което касаторът се позовава, е прието, че законът допуска адвокатското възнаграждение да се уговори в процент при постигане на резултата при съдействието и представителството на адвоката /чл. 36, ал. 4 ЗА/, като е изяснено, че когато размерът на хонорара е толкова висок, че възнаграждението е несправедливо и необосновано - изключен е всеки извод за еквивалентност с труда, за който адвокатът се е задължил, договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА, регламентираща специална хипотеза на противоречие с добрите нрави. В случая във въззивното решение и в мотивите на решението на първоинстанционния съд, към които на основание чл. 272 ГПК Софийски апелативен съд е препратил, при отчитане на характеристиките и особеностите на договора за адвокатска услуга, е извършен подробен анализ на уговорките на страните по процесните договор и анекс, на съдържанието на клаузата за резултативен хонорар, процента на уговорения хонорар и на вида и обема на дължимата работа на адвоката, за да бъде формирано заключение на съда относно еквивалентността на тази работа на уговореното възнаграждение, съответно за прекомерност, несправедливост и необоснованост на последното. Поради това следва да се приеме, че съдът изцяло се е придържал към изяснените в практиката на ВКС критерии за валидност на уговорката по договор за адвокатска услуга за резултативно възнаграждение и не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение