Определение № 213 от 13.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5392/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от [фирма] и В. Е. С., подадена чрез пълномощника адв. Ц. И., срещу решение № 284/17.08.2016 г. по гр. д. № 190/2016 г. на Окръжен съд –Враца, с което е потвърдено решение № 917 / 23.11.2015 г. по гр. д. № 1268/ 2015 г. на Районен съд- Враца. С него е уважен частично предявеният от ищцата А. Б. Р. срещу касатора иск с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД за осъждането му да й заплати сумата от 7 000 лв. обезщетение за причинените й неимуществени вреди от публикация в брой 16/18.02.2010 г. в областен вестник „Ние“, като искът е предявен частично за сумата 10 000 лв. от цялата претенция в размер на сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 18.02.2010г. до окончателното й изплащане.До пълния претендиран размер и спрямо ответника К. Б. К. исковете са отхвърлени. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт в частта за уважаване на иска. В нея се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение, като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка – основание за спиране на делото в хипотезата на чл. 229, ал.4 и 5 ГПК. Сочи се, че изнесената в публикацията информация не е клеветническа, тъй като за описаните деяния е образувано срещу ищцата наказателно производство по чл. 302, ал.1, т. б, вр. с чл. 301, ал.3, вр. с ал. 1 НК, по чл. 282, във вр. с ал. 1 и чл. 316, вр. с чл. 308, ал.1, във вр. с чл. 26, ал.1 НК и гражданското дело е следвало да се спре до приключване на преюдициалното наказателно производство. Касаторите се позовават на ТР № 1/17.07.2001г. по тълк.д.№1/2001 г. на ОСГК. При условията на евентуалност твърдят, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК. Счита, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е процесуалноправният въпрос в хипотезата на липса на съдебна практика, а именно: -при деликт от клевета и ангажиране на гражданската отговорност по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД на издателя и редактора на печатното издание, в отделно гражданско производство, налице ли е връзка на преюдициалност и основанията за спиране по чл. 229, ал. 4 и 5 ГПК при образувано наказателно производство срещу увредения за изнесени в публикацията факти и обстоятелства, които осъществяват престъпен състав по НК. Поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпросите: -при потвърждаване на първоинстанционното решение, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения по жалбата и в мотивите си да укаже с какви конкретни доводи се опровергават доводите на жалбата, подкрепени с доказателствата по делото. Твърди, че в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г. въззивният съд не е обсъдил всички възражения,направени във въззивната жалба. -отговаря ли редакторът на печатно издание за изготвен от трето лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, по реда на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Счита, че положителният отговор, който е дал въззивният съд противоречи на приетото в решение по гр.д.№1640/2010 г., ІV г.о., според което за изготвен от друго лице материал, публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, главният редактор не следва да отговаря по чл.45 или чл.49 ЗЗД. -противоправно ли е и има ли клеветнически характер изказването на мнение с негативна оценка, пряко или косвено засягащо конкретно лице, когато името му се коментира и предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Позовава се на решение по гр.д.№1438/2009 г., ІІІ г.о. -длъжен ли е съдът в решението си по спора за причинени от публикация вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение на деликвента от отправени клеветнически твърдения и в тази връзка разликата между факт и мнение. Посочва решение по гр.д.№1486/2011 г., ІV г.о. -при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да отчита критерии, за които няма доказателства по делото и да не взема предвид други, за които има такива. Счита,че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. Ответникът по касационната жалба А. Б. Р. не изразява становище по нея. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, III г. о. констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в установения от закона срок, поради което е допустима. С обжалваното решение е прието, че на 18.02.2010 г. в брой 16 на областния вестник „НИЕ“ е била публикувана статия със заглавие „Дали съдебната система е станала бизнес за А. Р.?“, с автор Методи А.. Посочено е, че изложените в нея твърдения са недоказани, поради което въззивният съд е достигнал до извода, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Обосновал е, че ответникът [фирма] в качеството си на издател определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност и при публикуване на писма от трети лица, какъвто е конкретния случай. Правното основание за ангажиране на отговорността му е нормата на чл. 49 ЗЗД, тъй като същият се явява възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали. Ответникът В. Е. С. като редактор от своя страна носи отговорност за изнесената информация, тъй като отговаря за вида и съдържанието на публикациите. За неотносимо към спора е прието обстоятелството, че не са представени доказателства за наличие на договор за заемане на длъжността, тъй като наличието на облигационно или трудово правоотношение се предполага от обстоятелството, че в издавания от С. вестник в качеството му на едноличен търговец, същият е посочен като редактор и не е установено трето лице да заема длъжността. Въззивният съд е счел, че с публикуването на статията ответникът е причинил неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в душевни страдания и накърняване на доброто име, чест, достойнство и авторитета й като съдия. Съобразен е териториалният обхват на разпространение на вестник „НИЕ“, както и обстоятелствата, че статията е публикувана на първата страница на печатното издание и в интернет страницата на вестника, че е с провокативно и привличащо вниманието на читателите заглавие, че съдържа множество неверни твърдения по отношение на личността на ищцата, които довели до душевен дискомфорт, негативни емоционални преживявания и влошаване на здравословното й състояние. При тези съждения въззивният съд е приел, че сумата от 7 000 лв. е достатъчна да репарира претърпените от ищцата неимуществени вреди и съответства на общоприетите в съдебната практика критерии. С определение, обективирано в протокол за проведено открито съдебно заседание на 06.07.2016 г. във въззивното производство не е уважено направено от касатора искане за спиране на производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, доколкото според него са били налице данни за това, съдържащи се в удостоверение, издадено по нохд №3946/30.06.2016 г.. От него е видно, че срещу ищцата е бил внесен обвинителен акт по ДП №127/2011 г. на НСлС, пр.пр.№9455:2010 г. на СЗА-СГП за престъпления по чл.302,т.1 б.“б“вр.чл.301 ал.3 вр. с ал.1 НК; по чл.282 ал.2 вр.ал.1 НК; по чл.316вр.чл.308 ал.1 и чл.26 ал.1 НК, образувано е нохд №3946/2015 г. на СГС,НО, 11 състав и с разпореждане от 27.06.2015 г. то е прекратено за отстраняване на допуснати нарушения. Въззивният съд е приел, че след като образуваното съдебно производство е прекратено, макар да няма данни за влизане в сила на разпореждането за прекратяване, не е налице хипотезата на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК. С разпореждане от 07.04.2017 г. на председателя на ВКС е образувано тълк.дело №1/2017 г. на ОСГТК за приемане на тълкувателно решение по въпроси, първият от които е: -какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че разрешението по този въпрос е с обуславящ характер за настоящото дело, поради което производството по него следва да бъде спряно до произнасяне на ТР по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК. Поради изложеното ВКС, състав на ІІІ г.о.