Определение № 2845 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1141/2024 г.

Производството е по чл.629 от ГПК. С молба от 07.10.2025г. касационният жалбоподател В. Д. М. е поискал да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по приложението на разпоредбата на чл.47 ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с чл.19 пар.1 ал.2 от ДЕС, чл.38 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл.169 от ДФЕС. Върховният касационен съд, Търговска колегия намира следното: В искането си касационният жалбоподател поддържа, че според правото на ЕС държавите членки са законово обвързани да установят системи от правни средства за защита и процедури, които осигуряват зачитане на правото на ефективна съдебна защита, гарантирано от правото на ЕС. Изтъква, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от Директива 93/13 срещу използването на неравноправни клаузи включва изискване за ефективна съдебна защита, прогласено също в член 47 от Хартата, което националният съд трябва да спазва. Поставя въпроса: Трябва ли член 47, алинея 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с член 19, § 1, алинея 2 от ДЕС, член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 169 от ДФЕС, да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, която не позволява на националния съд да провери по възражение на потребител, че договорът за продажба на търговско предприятие (от който ищецът, в производство по претенция за установяване на дължими суми по договор за потребителски кредит, твърди, че е придобил правата по договора за потребителски кредит), е нищожен поради противоречие на императивна правна норма, тъй като договорът за продажба на търговско предприятие подлежи на вписване в регистър, а нищожността на това вписване може да се установи само чрез отделен иск? Производството по делото е образувано по касационна жалба на В. Д. М. срещу въззивно решение, в което е прието, че между „ИНГ БАНК Н.В.- клон СОФИЯ“, в качеството му на кредитор, и В. М., в качеството му на кредитополучател, е сключен договор на служител за строеж на недвижим имот от 13.05.2005г., като в полза на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 110 000 лв., обезпечен с договорна ипотека. Прието е също, че кредитът е усвоен в пълния му размер и в уговорените срокове. Касаторът - ответник по иска е възразил срещу наличието на правоприемство между кредитора по договора за кредит „ИНГ БАНК Н.В.- клон СОФИЯ“ и „Банка Пиреос България“ АД, /като правоприемник на което е конституиран ищецът „Юробанк България“ АД/, оспорвайки валидността на сключения между първите две дружества договор за прехвърляне на предприятие, включващо част от дейността на „ИНГ БАНК Н.В.“. В касационната жалба е въведено оплакване на касатора В. Д. М. за допуснати процесуални нарушения от състава на САС, който отказал да извърши проверка за валидността на извършената продажба на търговско предприятие по чл.15 от ТЗ, въпреки въведените от касатора доводи за нищожност на тази сделка. Касационното обжалване е допуснато по въпроса относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за промяна на първоначално договорения размер на лихвения процент. Разпоредбата на чл.47 ал.1 от Хартата установява, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в същата разпоредба условия. По този начин изрично е закрепен принципът на ефективността, изискващ приложимият национален процесуален закон да не прави защитата на правата, произтичащи от правото на ЕС, практически неосъществима или прекомерно трудна. Касаторът обаче не е посочил и не обосновал противоречие на конкретни норми от националното право с норми на европейското право и такова противоречие не се констатира от съда. Същевременно въпросът, по който касаторът моли да бъде отправено преюцициално запитване, не отчита, че в мотивите на въззивното решение и в мотивите на определението по чл.288 от ГПК не е отречен правния интерес на потребителя да оспорва валидността на договора за продажба на търговско предприятие, с което банката – ищец се легитимира като кредитор по вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит. Отречена е възможността това оспорване да стане с възражение във висящ спор по изпълнение на договора за кредит, доколкото се касае за подлежащо на вписване обстоятелство, оспорването на чието съществуване се осъществява само по исков ред. Предвид извода на съда за предвиден различен процесуален ред за защита на правата на потребителя в тази хипотеза, а не за липса на възможност за оспорване на правоприемството между ищеца и първоначалния кредитор, поставеният въпрос налага тълкуване на национална процесуалноправна норма. Спрямо процесуалноправните норми приложение намира принципът на процесуална автономия, според който всяка държава членка е свободна да урежда сама процесуалното си право, стига то да не прави приложението на общностното право по-трудно в сравнение с приложението на националното право (принцип на равнопоставеност) и да не прави защитата на правата, произтичащи от общностното право, практически неосъществима или прекалено трудна (принцип на ефективността) – така дела С-78/98, С-126/97, С-168/05. Касаторът не излага обстоятелства, които да обосновават извод, че законовото изискване за установяване по исков ред на несъществуване на вписано обстоятелство – договор за продажба на търговско предприятие, с участието като ответници в производството на двете страни по този договор, прави защитата на заинтересованите лица, включително и тези имащи качество на потребители, неефективна или практически неосъществима. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, поради което искането на касационният жалбоподател следва да се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд