Решение № 14173 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5915/2019 г.

Решение № 14173 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5915/2019 г., I о., докладчик председателят Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационната жалба на Б. Бечев от [населено място] против решение № 677/26.03.2019 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 471/2019 г., с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 854/07.11.2018 г., издаден от главен инспектор в общинската администрация на Община Пловдив, на когото са възложени правомощията на орган по приходите със заповед № 170 А-2683/27.10.2017 г. на кмета на Община Пловдив, потвърден с решение № 2/14.01.2019 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при същата община, и той е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 346. 79 лв. С доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на чл. 171, ал. 2 ДОПК, касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени оспореният административен акт. Ответникът по касационната жалба – директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при община Пловдив – оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Янкова по съображения, изложени в писмен отговор, и заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Великотърновския административен съд е бил АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК № по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 854/07.11.2018 г., издаден от главен инспектор в общинската администрация на Община Пловдив, потвърден с решение № 2/14.01.2019 г. на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при същата община. С акта на Б. Бечев са установени задължения за данък върху превозните средства за автомобил марка "Мерцедес", модел 280 С с рег. [рег. номер на МПС] за периода 01.01.2013 г. – 31.12.2018 г. в общ размер 1 311 лв. и лихви в размер на 357. 54 лв. Правилно е приел административният съд, че оспорването е допустимо, че АУЗД е издаден от компетентен орган, на когото са възложени правомощия на орган по приходите със заповед на кмета на Община Пловдив № 170 А-2683/27.10.2017 г. на основание чл. 4, ал. 3, предложение първо и ал. 4 ЗМДТ. Обоснован е изводът му за това, че са спазени административнопроизводствените правила по издаването на акта. Според изложените мотиви на решението с акта законосъобразно са установени задълженията, с оглед наличието на предпоставките по чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ, в размери, установени в наредбата по чл. 1, ал. 2 ЗМДТ и в границите, регламентирани в чл. 55, ал. 1 ЗМДТ. Размерът на установените задължения не се оспорва от жалбоподателя. Поради това съдът подробно е обсъдил възражението му за изтекла погасителна давност и е обосновал извод за неговата неоснователност. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Общинските вземания за данъци и такси съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК са публични вземания, а според чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Чл. 60, ал. 1 ЗМДТ в приложимите му редакции ( ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г. и ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) определя срокове за внасяне на данъка върху превозните средства на две равни вноски в рамките на годината, за която е дължим. Поради това давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК относно дължимия данък за 2013 г. започва да тече на 01.01.2014 г. и изтича на 01.01.2019 г., т. е. към датата на издаване на оспорения АУЗД – 07.11.2018 г. този давностен срок, а също така и давностните срокове по отношение задълженията за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., не са изтекли. Съдът правилно е обсъдил и обстоятелството, че на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК давността е прекъсната с издаването на АУЗД на 07.11.2018 г. и след тази дата на основание чл. 172, ал. 3 ДОПК започва да тече нова давност. Що се отнася до 10-годишния погасителен давностен срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК, то той също започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т. е. по аргумент на чл. 60, ал. 1 ЗМДТ по отношение на задължението за 2013 г. този срок отново започва да тече от 01.01.2014 г. и към настоящия момент не е изтекъл. Той не е изтекъл и по отношение на задълженията за следващите години от 2014 г. до 2018 г. С оглед изложеното неоснователен е доводът на касатора, че давностните срокове започват да текат от момента на придобиването на лекия автомобил, т. е. от 27.10.2008 г. според представения по делото договор за закупуването му. Не е спорно, че жалбоподателят е бил собственик на лек автомобил марка марка "Мерцедес", модел 280 С с рег. [рег. номер на МПС] през процесните периоди от време, а именно 01.01.2013 г. – 31.12.2018 г. и на основание чл. 53 ЗМДТ дължи данък върху превозното средство. В касационната жалба се поддържа становището, че видно от представената по делото оценителна експертиза към 18.07.2014 г. двигателят на автомобила е разглобен и се намира в багажника му, а с оглед описаното състояние този автомобил е подходящ единствено за скраб. Поради това според касатора след 2014 г. данък за този автомобил не се дължи. Посоченото обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод за недължимост на данъка поради следното: Съгласно чл. 58, ал. 4 ЗМДТ в приложимата редакция - ДВ, бр. 95 от 2009 г. в сила от 01.01.2010 г. за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. За излезлите от употреба моторни превозни средства, за които в нормативен акт е предвидено задължение за предаване за разкомплектуване, данък не се дължи след прекратяване на регистрацията им за движение и представяне на удостоверение за предаване за разкомплектуване. Посочената законова норма въвежда изискване за прекратяване на регистрацията на регистрацията на автомобила като условие за недължимост на данъка. Прекратяването на регистрацията на превозните средства се извършва по реда на чл. 18 – чл. 19 от Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. на министъра на вътрешните работи. От страна на жалбоподателя не са представени доказателства за прекратяване на регистрацията на процесния автомобил. По изложените мотиви оспореното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.