Определение № 11915 от 06.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8930/2024 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Драматичен театър „Драгомир Асенов“ – Монтана, със седалище и адрес на управление: гр. Монтана, ул. „Извора“ №2 срещу Определение №920 от 08.07.2024 г. на Административен съд - Монтана, по административно дело №257/2024 г. С обжалваното определение съдът оставя без разглеждане жалбата на Драматичен театър „Драгомир Асенов“ – Монтана срещу Сертификат за потвърждение на разходите от първо ниво на контрол в рамките на Програмата на трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ – ИПП България – Турция, номер на CCI 2014TC16I5CB005 и прекратява съдебното производство. Частният жалбоподател Драматичен театър „Драгомир Асенов“ – Монтана, счита обжалваното определение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди, че съдът неправилно приема, че обжалваният сертификат не е крайният акт, с който се отказва верификация на разходи, а е част от производството по издаване или изпълнение на индивидуален административен акт, и представлява акт по смисъла на чл. 21, ал. 5 АПК. Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 23, т. 4 от Регламент (ЕС) № 1299/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно специални разпоредби за подкрепа от Европейския фонд за регионално развитие по цел „Европейско териториално сътрудничество“ (Регламент (ЕС) № 1299/2013), чл. 77 и 78 от Наредба №Н-3 от 22 май 2018 г. за определяне на правилата за плащания, за верификация и за сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество (Наредбата). Сочи, че сертификатът, издаден от съответния контрольор е абсолютна процесуална предпоставка за подаване на искане за плащане пред управляващия орган, съгласно разпоредбата на чл. 80 от Наредбата. Дори правомощието на съответния орган по чл. 81 от същата Наредба е да верифицира разходите, извършени от бенефициерите, потвърдени от контрольорите. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на съда за продължаване на съдебното производство. Ответникът по частната жалба – контрольор първо ниво на контрол в отдел „Звено за осъществяване на първо ниво на контрол“, Дирекция „Управление на териториалното сътрудничество“ в Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения подробно изложени в депозираното писмено възражение. Моли съда да остави в сила обжалваното определение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение съдът приема, че от нормативната уредба свързана с производството по плащания, верифициране и сертифициране на разходи, уредена в Раздел II от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ), се установява, че дейностите по сертификация се изпълняват от служители на сертифициращия орган, които имат одитни, т.е. контролни правомощия, различни от правомощията на управляващия орган, който има управленски такива, респ. правомощие да извършва или отказва плащане по направени от бенефициера искания. Първоинстанционният съд счита, че обжалваният сертификат, представлява част от производството по издаване или изпълнение на индивидуални административни актове, в съответствие с чл. 21, ал. 5 АПК и не подлежи на самостоятелно оспорване. Въз основа на горното съдът прави извод за недопустимост на съдебното производство на основание чл. 159, т. 1 АПК го прекратява. Изводът на съда е правилен. В случая се оспорва сертификат за потвърждаване на разходите от първо ниво на контрол в рамките на Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ – ИПП България – Турция по Проект „Танцувайте и играйте заедно“ №СВ007.2.13.091. Съгласно §5, т. 3 ДР на ЗУСЕФСУ, доколкото друго не е предвидено в приложимото за тях европейско законодателство и в сключените между държавите договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за Република България, този закон се прилага и за финансовата подкрепа по програмите за европейско териториално сътрудничество, като извършването на плащанията към бенефициентите, верификацията и счетоводното отчитане на разходи, възстановяването и отписването на неправомерни разходи и осчетоводяването на програмите се определят с акта по чл. 7, ал. 4, т. 4. В съответствие с чл. 64, ал. 3 ЗУСЕФСУ, ръководителят на управляващия орган издава отказ за верификация на разходите, включени в искане за плащане, за които не е потвърдена допустимост. Отказ за верификация се издава и за установяване на недължимо платени и надплатени суми по проекта вследствие на извършено верифициране. Отказът по ал. 3 може да се оспорва пред съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс, като при съдебното оспорване се прилагат съответно разпоредбите на чл. 27, ал. 2, 3, 5 и 6 (чл. 64, ал. 4 ЗУСЕФСУ). За осигуряване изпълнението на функциите за финансово управление и на контрола на програмите за териториално сътрудничество на Европейския съюз, в съответствие с чл. 23, т. 4 от Регламент (ЕС) №1299/2013 г., министърът на регионалното развитие и благоустройството или упълномощено от него длъжностно лице, възлага извършването на проверките по чл. 125, параграф 4, буква „а“ от Регламент (ЕС) №1303/2013 на територията на Република България (първо ниво на контрол). Съгласно чл. 10, ал. 3 от Меморандума за изпълнение на Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ – ИПП България – Турция между правителството на Република България и Република Турция, контрольорите проверяват дали съфинансираните продукти и услуги са доставени и дали разходите, декларирани от бенефициерите, са били заплатени, и дали съответстват на приложимото законодателство, на Програмата и на условията за подпомагане на операцията, в т.ч. правилата за допустимост на разходите. С оглед така установената нормативна уредба, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че обжалваният сертификат представлява част от производството по издаване на акт от ръководителя на Управляващия орган по Програмата във връзка с подаденото искане за плащане. Разпоредбата на чл. 23, т. 4 от Регламент (ЕС) №1299/2013 г. не обосновава различен извод, тъй като тя предвижда възможността за възлагане на проверките на направените от бенефициера разходи на контрольори. Този факт сам по себе си не обосновава извод, че обжалваният сертификат представлява индивидуален административен акт по смисъла на закона. Довод в тази насока може да се извлече и от т.7.2 от Ръководството за изпълнение на проект, Втора покана за предложения №2014ТС16I5CB007-2018-2, версия 4/март 2022 г., който изрично предвижда при несъгласие с констатациите на контрольора от първо ниво на контрол, да се изпрати на ръководителя на Управляващия орган „Декларация за обжалване“ (Приложение 7) заедно с молба за плащане (Приложение 6). По аргумент от чл. 21, ал. 5 АПК, обжалваният сертификат не подлежи на самостоятелно обжалване, с оглед на което правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК. Като е достигнал до този извод и е прекратил производството по делото поради недопустимост на оспорването, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 236 вр. с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение