Определение № 788 от 15.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 237/2011 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуалния представител М. П. Ф. – директор управление „Правно” и третото лице помагач Татяна В. Станева – Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. К. Д. срещу решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав, с което след отмяна на решение от 26.03.2009г. по гр. дело № 2265/2007г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-5 състав ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на 4/5 идеални части от следния недвижим имот: целия партерен етаж, мецанин, първи етаж и мазето на сградата, находяща се в [населено място], [улица], за периода от 01.01.2003г. до 31.03.2003г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г.; на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ сумата 8 000 лв. – дължим данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата; на основание чл. 64, ал. 1 ГПК сумата 13 860 лв. – направени по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът [фирма], [населено място] е подал касационна жалба и срещу допълнително решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество законната лихва върху сумите 5 000 лв. – лихва за забавено плащане и 8 000 лв. – дължим ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното им изплащане. Касаторът – ответник [фирма], [населено място] прави оплакване за недопустимост на въззивно решение № 658/06.07.2010г. поради недопустимост на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, евентуално за неправилност на посочения съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК: 1/ въпросът „допустим ли е иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от собственик – приобретател на имота срещу наемателя за обитаването на имота след развалянето на наемния договор при наличието на специалния иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и предвид разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД” е решен в противоречие с практиката на ВКС /решение 134-09-ІV ГО/ - чл. 288, ал. 1, т. 1 ГПК; 2/ въпросът „възниква ли за наемателя задължение за заплащане на наемната цена към приобретателя на имота само въз основа на уведомяване за правоприемството или е необходимо и представянето на недвусмислени по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗЗД доказателства за това” е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ въпросът „от кога се дължи мораторна лихва при обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и необходима ли е покана за възникването на това задължение” е решен в противоречие с практиката на ВКС преди 01.03.2008г. /решение 265-98- 5-членен състав и решение 70-99- 5-членен състав/ - чл. 288, ал. 1, т. 2 ГПК; 4/ въпросът „допустимо ли е съдът да присъжда ДДС в полза на данъчно задължено лице за сумата, присъдена му като обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД” е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК; 5/ въпросът „дължи ли се ДДС върху сумата, присъдена като обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД” е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът – ответник [фирма], [населено място] прави оплакване за недопустимост на допълнително решение № 789/29.10.2010г. поради това, че законна лихва се претендира само върху главницата в размер 40 000 лв., но не и върху сумите 5 000 лв. – лихва за забава и 8 000 лв. – ДДС, евентуално за неправилност на допълнителното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК: 1/ въпросът „допустимо ли е произнасяне на съда „плюс петитум”” е решен в противоречие с решение 620-93-І г. о., решение 1329-95-V г. о. и решение 857-08-ІІІ г. о. – чл. 288, ал. 1, т. 2 ГПК; 2/ въпросът „дължи ли се законна лихва върху лихвата за забава” се решава противоречиво от съдилищата /противоречие с решение 706-04-ІІ т. о./ - чл. 288, ал. 1, т. 2 ГПК; 3/ въпросът „кой е активно материалноправно легитимиран по вземането за законна лихва върху сума за дължим ДДС” е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът – трето лице помагач Татяна В. Станева – Д. от [населено място] прави оплакване за недопустимост на въззивно решение № 658/06.07.2010г. поради недопустимост на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, евентуално за неправилност на посочения съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е решил следните правни въпроси: 1/ въпросът за допустимостта/недопустимостта на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато ищецът разполага с други искове за защита на нарушеното му право; 2/ въпросът „необходимо ли е приобретателят изрично да докаже правата си на нов собственик пред наемателя, като уведоми наемателя кога, на какво основание, с какъв документ е придобил правото на собственост” е решен в противоречие с решение № 151 по гр. дело № 811/2008г., ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 150 по гр. дело № 766/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Ответникът – ищец [фирма], [населено място] оспорва трите касационни жалби и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивните решения. Поддържа становище, че фоормулираните от касатора – ответник материалноправни въпроси не са от значение за формиране на решаващата воля на съда, а са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Третите лица – помагачи Т. К. Д., И. П. Д., Я. Т. Д., В. Й. С. и Ж. В. С. не изразяват становище по касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че ищецът [фирма], [населено място] се легитимира като собственик на описания в исковата молба недвижим имот въз основа на вписания през 1994г. апорт. Изложил е съображения, че апортната вноска е породила своя транслативен ефект, като въз основа на извършения разпоредителен акт на съдружника имущественото благо, негов предмет, е преминало в патримониума на дружеството. Действието на позитивното регистърно решение обвързва всички, включително и съда до момента на неговото заличаване в търговския регистър след успешно провеждане на нарочен иск. След обсъждане на представените по делото доказателства и в частност разменената между [фирма], респективно [фирма] и ТБ [фирма] – клон „С.” с писма № 4378/09.09.1997г., № 4394/17.09.1997г. и № 82/19.11.2002г. кореспонденция, решаващият съдебен състав е установил, че ищцовото дружество е уведомило банката, че по силата на извършената апортна вноска на 4/5 ид. части от имота, нает за ползване от банката и находящ се в [населено място], [улица], извършена от конкретни физически лица – носители в същия общ обем на правата на собственост върху сградата, въз основа на конкретно протоколно решение на общото събрание на съдружниците в дружеството, обстоятелствата от което са вписани в търговския регистър с решението от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО, е носител на правото на собственост върху сградата в обем 4/5 идеални части, респ. наемодател и следва да получава договорната наемна цена. На база разменената между страните кореспонденция с подробно изложение на относимите за правото на собственост върху имота факти и настъпилата промяна в неговия носител въззивната инстанция е направила извод, че праводателят на ищеца, а впоследствие и последният въз основа на недвусмислени обстоятелства се е явил овластен да получи изпълнението по договора за наем по аргумент от чл. 75, ал. 2 ЗЗД. По делото е констатирано, че ищецът на самостоятелно основание с писмо вх. № 4406/22.09.1997г. е направил волеизявление за прекратяване на договора, което е породило желаните правни последици. При тези фактически данни съдебният състав на САС е приел, че като собственик на имота в посочения обем ищецът се явява кредитор на ответника по правоотношението, основано на неоснователно обогатяване от ползването на 4/5 идеални части от процесния имот за периода 01.01.2003г. – 31.03.2003г., но ответникът не е престирал на кредитора, нито на редовните му представители съобразно чл. 75 ЗЗД, а е плащал за ползването на имота на други /физически/ лица. Поради изложените съображения въззивният съд е направил извод, че ответната банка дължи на ищцовото дружество сумата, с която се е обеднило от нереализирани доходи за ползването на имота за исковия период в размер 45 062 лв. съобразно заключението на съдебно – техническата експертиза, съответстваща на обема на правата му на собственост, и тъй като не е направено изменение на иска по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ е присъдена сумата 40 000 лв. За да уважи иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в пълния му предявен размер 5 000 лв., въззивният съд е приел, че мораторната лихва за забава върху обезщетението от 40 000 лв. се дължи за периода от 28.12.2004г. до 27.12.2007г., т. е. три години назад от исковата молба. По иска за присъждане на дължимия данък добавена стойност върху главницата 40 000 лв. са изложени съображения за дължимост на сумата в размер 8 000 лв. съобразно чл. 1, чл. 55а, ал. 2 и чл. 53 ЗДДС /отм./ - ДДС се дължи за всяка доставка на стока или на услуги с място на изпълнение на територията на страната и извършена от данъчно задължено лице по ЗДДС; ищецът е данъчно задължено лице по ЗДДС; поради размера на ДДС над 1 000 лв. същият следва да се преведе към данъчно задълженото лице, а не към държавния бюджет. С решението, постановено по реда на чл. 193 ГПК /отм./, решаващият съдебен състав е приел наличието на пропуск да се произнесе по цялото заявено пред него искане, поради което е осъдил ответната банка да заплати на ищеца законната лихва върху трите суми /обезщетение в размер 40 000 лв., лихва за забава в размер 5 000 лв. и дължим ДДС в размер 8 000 лв./, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното им плащане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касаторите въпроси са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото. Д. на касаторите, че въпросът за допустимостта/ недопустимостта на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от собственик – приобретател на недвижим имот срещу наемателя за обитаването на имота след прекратяването на наемния договор е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134 от 08.05.2009г. по гр. дело № 185/2008г. на ВКС, ГК, ІV ГО, е неоснователен. От една страна, посоченото решение на ВКС не е от категорията на актовете по смисъла на чл. 288, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГКТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. От друга страна, в цитирания съдебен акт не е изследвано правото на собственост на имота – предмет на прекратения договор за наем, вероятно поради липса на твърдение в исковата молба. Налице е постоянна съдебна практика, съгласно която правната квалификация се определя от съда въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане. Допустимо е при възникнал между страните спор относно собствеността върху недвижимия имот – предмет на договор за наем след прекратяване на договора за наем да бъде предявен иск за заплащане на обезщетение за ползване на имота от собственика срещу бившия наемател. Когато искът за обезщетение за ползване е предявен от ищеца като собственик на имота и се изследва правото на собственост, неговото правно основание е чл. 59 ЗЗД. При иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД въпросът за собствеността не е предмет на спора и не подлежи на изследване в исковото производство. От значение в този случай е дали ищецът е бил наемодател и дали договорът за наем е прекратен, а принадлежността на правото на собственост е ирелевантна. Поради това, че изложеният от касаторите процесуалноправен въпрос за допустимостта/ недопустимостта на иска е решен в съответствие с постоянната съдебна практика, по отношение на него не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Относно поставените от касаторите въпроси „възниква ли за наемателя задължение за заплащане на наемната цена към приобретателя на имота само въз основа на уведомяване за правоприемството или е необходимо и представянето на недвусмислени по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗЗД доказателства за това” и „необходимо ли е приобретателят изрично да докаже правата си на нов собственик пред наемателя, като уведоми наемателя кога, на какво основание, с какъв документ е придобил правото на собственост” не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси не са решени в противоречие с решение № 151 по гр. дело № 811/2008г., ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 150 по гр. дело № 766/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в които е изразено становище, че за да възникне задължение на наемателя да заплаща наема на приобретателя на имота вместо на бившите наемодатели, е необходимо приобретателят да уведоми наемателя за прехвърлянето на собствеността върху имота. В обжалваното решение № 658/06.07.2010г. по в. гр. дело № 2306/2009г. на САС е прието, че ищцовото дружество е уведомило банката, че по силата на извършената апортна вноска на 4/5 ид. части от имота, нает за ползване от банката и находящ се в [населено място], [улица], извършена от конкретни физически лица – носители в същия общ обем на правата на собственост върху сградата, въз основа на конкретно протоколно решение на общото събрание на съдружниците в дружеството, обстоятелствата от което са вписани в търговския регистър с решението от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, ФО, е носител на правото на собственост върху сградата в обем 4/5 идеални части, респ. наемодател и следва да получава договорната наемна цена. На база разменената между страните кореспонденция с подробно изложение на относимите за правото на собственост върху имота факти и настъпилата промяна в неговия носител въззивната инстанция е направила извод, че праводателят на ищеца, а впоследствие и последният въз основа на недвусмислени обстоятелства се е явил овластен да получи изпълнението по договора за наем по аргумент от чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Въпросът за приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗД е решен в съответствие с практиката на ВКС и съобразно представените по делото и обсъдени от въззивната инстанция доказателства. Различният изход на споровете се дължи на различните факти по конкретните дела, приети за установени от съдилищата съобразно представените в различните производства доказателства. Въпросите „от кога се дължи лихва за забава върху обезщетението за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и необходима ли е покана за възникване на това задължение” се решават противоречиво от съдилищата, видно от решение № 265/29.06.1998г. по гр. дело № 60/1998г. на ВКС, 5-членен състав, решение № 70/01.07.1999г. по гр. дело № 488/1998г. на ВКС, 5-членен състав и обжалваното решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, поради което обжалваното въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г.. По въпросите „дължи ли се ДДС върху присъдено обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД” и „допустимо ли е съдът да присъди ДДС в полза на данъчно задължено лице за сумата, присъдена му като обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД” не е формирана трайноустановена съдебна практика и тъй като са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е налице основание за допускане на касационно обжалване на решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на САС в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ сумата 8 000 лв. – дължим данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата. Поради акцесорния характер на законната лихва върху сумата 8 000 лв. и в тази връзка по въпроса „кой е активно материалноправно легитимиран по вземането за законна лихва върху сума за дължим ДДС” решение № 789/29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на САС в посочената част следва да се допусне до касационно обжалване. Поставеният от касатора въпрос за допустимостта на решение № 789/29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на САС в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата 5 000 лв. – лихва за забава, е релевантен и решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, съгласно която съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца, т. е. да не постановява решение плюс петитум – ППВС № 1/10.11.1985г. В тази част допълнителното въззивно решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът „дължи ли се законна лихва върху лихвата за забава” би бил от значение при допустимо допълнително решение в тази му част. По исканията за разноски съдът ще се произнесе с решението. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение