Определение № 304 от 19.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2017 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 1147/31.01.2017 г. на М. С. Ч. и частна жалба вх. № 1625/13.02.2017 г. на [фирма]- София срещу определение № 4/10.01.2017 г., постановено по търг.д. № 60108/ 2016 г. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г.о. С атакувания съдебен акт в производство по реда на чл.288 ГПК са оставени без разглеждане: 1/ касационна жалба вх. № 65294/13.05.2016 г. на [фирма] против решение № 2531/29.03.2016 г. по гр. № 6273/ 2015 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № I-42-79/30.01.2015 г. по гр.д. № 14325/2012 г. на Софийския районен съд, са обявени за недействителни като неравноправни клаузите по т. 4.2 и т.11.2.2 от Договор за банков кредит № 95/16.11.2007 г.; 2/ частна касационна жалба вх. № 60883/03.05.2016 г. на М. Ч. срещу въззивното решение на СГС, в частта му имаща характер на определение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт за прекратяване на производството по предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на банката недължимостта на платена от жалбоподателката сума по кредита в размер на 2 580,79 евро. Жалбоподателите са изложили доводи за неправилност на определението на ВКС, ІІ г.о., в обжалваните му части и молят за отмяната му. В писмени отговори всяка от страните оспорва основателността на насрещната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: Частните жалби са допустими - подадени са в законоустановения едноседмичен срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни, поради следните съображения: По частната жалба на М. Ч.: За да счете частната касационна жалба на М. Ч. за недопустима за разглеждане, съставът на ВКС, II г.о., е приел, че при посочена и установена в производството цена на предявения иск по чл.124 ал.1 ГПК в размер на 2 580 .79 евро /5 047.57 лева/, въззивният акт в тази част не подлежи на касационен контрол съгласно нормата на чл.274, ал.4 вр. с чл.280, ал.2, т.1, предл.2-ро ГПК. Изводът е правилен, тъй като в случая се касае за търговски спор /вземането произтича от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1 ал.1 т.7 от ТЗ, което обуславя търговския характер на делото/, а съгласно правилото на чл.280, ал.2, т.1, предл.2-ро ГПК – не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. Нормата на чл.274, ал.4 ГПК изрично предвижда необжалваемост пред ВКС на определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. С оглед на това, правилно с обжалваното определение е прието, че частната касационна жалба е недопустима за разглеждане, тъй като въззивното решение в тази част има характер на определение, изключено от обхвата на касационна проверка, съгласно изричното правило на чл.274, ал.4 ГПК. По частната жалба на [фирма]: Жалбоподателят е атакувал въззивното решение в частта му, с която по предявените искове по чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.143 ал.1 З. е обявена недействителност на отделни клаузи /по т. 4.2 и т.11.2.2/ по договор за кредит № 95/16.11.2007 г. Пред първата инстанция в исковата си молба и в молбата – уточнение ищцата е посочила цена на претенциите си за недействителност на отделните клаузи от договора за кредит така: 2 063 евро - общо надвзета сума за „премия”, 306.88 евро наказателни надбавки за просрочен дълг и лихва в размер на 210.92 евро /като общият сбор на сумите е 2 580.80 евро/. С обжалваното определение съставът на ВКС, ІІ г.о., е приел, че при изрично посочена от самия ищец цена на исковете му и при положение, че по този въпрос не е бил повдиган спор по реда на чл.70 ал.1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол в тази му част, тъй като паричната оценка на предмета на делото е под установения от законодателя праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела от 20 000 лв. Изводите на съда са правилни, тъй като в настоящия случай се касае за искове, цената на всеки от които /и общо/ е под установения в закона минимален размер предвиден като праг за допустимост на касационното обжалване. Както се посочи и по-горе, търговският характер на спора произтича от неговия предмет - прогласяване нищожността на клаузи от договор за банков кредит, който е една от абсолютните търговски сделки /чл.365, т.1 ГПК вр. с чл.1, ал.1, т.7 ТЗ/ и установяване на недължимост, вследствие на нищожността на клаузите, на заплатени от ищцата суми за лихви и надбавки по кредита. Цената на претенцията по чл.26, ал.1 ЗЗД вр. с чл.143, ал.1 З. е посочена изрично от ищцата и правилно съдът е посочил, че след като спор по този въпрос не е бил повдиган по реда на чл.70 ГПК, той не може да се пререшава в хода на касационното производство. С оглед посочената от ищеца цена е определена и родовата подсъдност за разглеждането на делото. Досежно оценяемостта на иска по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.143 и чл.146 З. и определяне на неговата цена, настоящият състав споделя формираната практика на ВКС по сходни спорове - определение № 52/20.02.2015 г. по т. д. № 1954/2014г., II т. о.; определение № 290/09.04.2014 г. по ч. т. д. № 953/ 2014г., I т. о.; определение № 432/27.06.2013г. по ч. т. д. № 2407/2013 г., I т. о., определение № 862/11.12.2013 г. по ч. т. д. № 4135/2013 г., II т. о. и др. Предвид изложеното, подадените частни жалби са неоснователни и следва да се оставят без уважение, а атакуваното с тях определение – като правилно и законосъобразно – да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение