Определение № 60345 от 09.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1954/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М. И. срещу решение №1152 от 09.06.2020г., постановено по в.гр.д.№21/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в., с което е потвърдено решение №4846/01.07.2019г. по гр.д.№9827/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І-11 с-в. в обжалваната му от ищцата част.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС в частта му, с която е отхвърлен иска на А. И. по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над 40 000лв. до претендираното обезщетение от 95 000лв., е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон и необоснованост. Сочи се, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав не е взел предвид всичките наранявания, причинени на ищцата в резултат на застрахователното събитие, както и настъпилите последици от травмите. Според касаторката определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000лв. е силно занижен като не е съобразен със съдебната практика за размера на вредите от ПТП, станали през 2016г., както и с установените законови лимити на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Твърди се, че в нарушение на постановките в т.11 от ППВС №4/1968г., въззивният съд не е изложил мотиви на базата, на които да формира изводи за справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД паричен еквивалент на претърпените от ищцата болки и страдания. Претендира се отмяна на въззивното решение, осъждане на ответното дружество на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на ищцата допълнително сумата от 55 000лв. (или общо 95 000лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.02.2016г. и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Я. С. на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване като са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с указанията, дадени в Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС, обективирана в решение №131/2016г. по т.д.№2592/2014г. на ІІ т.о., решение №27/2015г. по т.д.457/2014г. на ІІ т.о., решение по т.д.№1154/2013г. на ІІ т.о., решение по т.д.№299/2019г., ІІ т.о., решение №94 по т.д.916/2011г. на І т.о. решение №33 от 21.03.2015г. по т.д.543/2014г. на ІІ т.о., решение по т.д.№566/2010г. на ІІ т.о., решение №111/2011г. по т.д.№676/2010г. на ІІ т.о. и решение №104/2014г. по т.д.№2998/2013г., а именно:

1.„ Относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне обезщетение за неимуществени вреди?“;

2. „ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната към датата на непозволеното увреждане?“;

3. „ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт увреждания в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“;

4. „Игнориране на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; Непосочване, неотчитане в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление по всяко дело – 1.) брой на нанесените телесни увреждания; 2.) възрастта на ищеца; 3.) понесените негативни психически изживявания; 4.) продължаващите страдания и трайни последици за здравето и 5) действащите лимити към датата на ПТП, води ли до нарушаване принципа на справедливост?“;

5. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществуващи критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/1968г?“ и

6.„ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на всички търпени вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост?“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „ЗД Бул Инс“ АД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси не са решени от въззивния състав в противоречие с постановките в ППВС №4/1968г. и в цитираната в изложението практика на ВКС. Сочи се, че доводите в изложението са относими към правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №4846 от 01.07.2019г., постановено по гр.д. №9827/2016г. на Софийски градски съд, в обжалваната му от ищцата част, с която са отхвърлени претенциите на А. М. И. по чл.226, ал.1 КЗ (отм) и чл.86 ЗЗД против „ЗД Бул Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ТПП, станало на 27.02.2016г., за разликата от присъденото обезщетение от 40 000лв. до претендирания размер от 95 000лв., ведно със законната лихва върху посочената разлика от 55 000лв., считано от 27.02.2016г.

С оглед липсата на въззивна жалба от застрахователя въззивният състав, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по чл.272 ГПК, е приел за безспорно между страните, че е ангажирана отговорността на ответника „ЗД Бул Инс“ АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ да обезщети на основание чл.226, ал.1, КЗ (отм.) получените от ищцата А. М. И. неимуществени вреди при ПТП, станало на 27.02.2016г. в [населено място], на [улица], причинено виновно от застрахования при ответника с полица със срок на покритие от 16.06.2015г. до 15.06.2016г., водач на л.а. „Мерцедес“ с ДК [рег.номер на МПС] – М. А. К..

Позовавайки се на заключението по извършената пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза и на показанията на свидетелката М. И., въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, се съобразява със следните установени по делото обстоятелства:

• броя, вида и тежестта на причинените на ищцата телесни увреждания – контузия на главата, сътресение на мозъка, подкожно кръвонасядане вдясно челно, охлузване на корема, разкъсноконтузна рана и подкожен хематом на дясното бедро, вътреставно полифрагментно счупване на долния край на дясната подбедрица;

• проведеното лечение и продължителността на лечебния и възстановителния период – 15 дни болнично лечение с двуетапно оперативно лечение за наместване и фиксиране на малкия и големия пищял поотделно (на 29 февруари и на 07 март 2016г.), с използване на вътрешна и външна фиксация; 6 месеца домашно-амбулаторно лечение; с две отдени операции е отстранен синтезният материал;

• интензитета на търпените от ищцата болки и страдания – през първите 30 дни след ПТП - болки в крака с по-голям интензитет; главоболие и сърбеж в областта на челото, болки в областта на счупването при натоварване и промяна на времето;

• възрастта на ищцата към настъпване на инцидента - 41 години;

• допълнителните негативни психични изживявания /освен болките от нараняванията/ – невъзможност за самообслужване и нужда от чужда помощ; през първите два месеца се придвижвала на проходилка, още четири месеца- с патерици;

• последиците за здравето на ищцата и прогнозите за бъдещото й здравословно състояние – счупването е зараснало, възстановяването конфигурацията на костите е пълно. Намален е трайно обемът на движение на дясната глезенна става при повдигане на ходилото нагоре – до 10 при норма 30 като са останали оперативни белези по вътрешната и външната страна на дясната подбедрица;

• обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие.

Отчитайки горните обстоятелства, въззивният състав (аналогично на първата инстанция) е приел, че справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 40 000лв. Съдът е акцентирал, че по делото не са ангажирани доказателства за търпени болки и страдания по продължителност и интензитет над посочените по-горе, поради което присъждане на по-високо обезщетение би довело до неоснователно обогатяване за ищцата.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като в изложението не се излагат доводи за „очевидна неправилност“ на решението, извън съображенията за неговата неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Отделно - обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и с цитираната практика на ВКС и следователно не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираните шест правни въпроса, всичките относими към въпроса за „ критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди съобразно чл.52 ЗЗД и за задължението на съда да посочи релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства във връзка с тези критерии ”. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въпросите не са решени в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и с посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС. В т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се на касаторката обезщетение за неимуществени вреди, съобразявайки се с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценявайки специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на пострадалата, вида и броя на получените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период, допълнителните негативни психични изживявания и момента на настъпване на застрахователното събитие (с оглед обществено–икономическите условия в страната към датата на ПТП). Ето защо в случая несъгласието на касаторката с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди и доводите, че въззивният съд не е взел предвид и не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, са относими изцяло към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. В случая определеният от съда размер на обезщетението от 40 000лв. за претърпените от ищцата неимуществени вреди от застрахователно събитие, настъпило през месец февруари 2016г., не е в несъответствие с практиката на ВКС. Що се отнася до липсата на мотиви в решението относно лимитите на застраховане, следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, с които касаторката аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.

В случая не са налице нито допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК - въпросите не са решени в противоречие с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, нито допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – доколкото по поставените от касаторката въпроси съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС.

Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на второ отделение,