Определение № 4809 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2394/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пирдоп, действаща чрез процесуалния си представител Н. Д. – адвокат от САК, срещу въззивно решение № 357 от 23.03.2026 година, постановено по въззивно гражданско дело № 358/2026 г. по описа на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение състав на САС е потвърдил решение № 537 от 10.11.2025 г. по гр. д. № 494/2025 г. по описа на Софийския окръжен съд, с което Община Пирдоп, представлявана от кмета А. Г., е осъдена да плати на Ц. И. Х. сумата от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - физически болки и страдания и негативни психически изживявания, претърпени в резултат на причинени телесни увреждания при настъпил на 07.05.2025 г. инцидент, при който Ц. И. Х. при движение по левия тротоар на [улица]в [населено място] с посока на движение от [улица]към [улица], в района на № ..., попадайки в участък с неравни, разбити, неукрепени и липсващи плочки, се спънала и пострадала при падане на дясната си страна, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от 07.05.2025 г. до окончателното плащане като предявеният иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 40 000 лева. Касаторът Община Пирдоп обжалва въззивното решение в неговата осъдителна част като твърди, че в тази част същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в касационната жалба съображения се моли за отмяна на атакуваното въззивно решение в съответната част. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, сочейки основанието за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя следния процесуално правен въпрос: Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички инвокирани от страната възражения и да изложи собствени мотиви относно приемането или не на така направените оспорвания? Твърди се противоречие с ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 3033 от 17.12.1973 г. по гр. д. № 2186/1973 г. на ВС, I г. о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - Ц. И. Х., действаща чрез адвокат А. В. - член на САК, със становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения, че касаторът атакува фактическите изводи на въззивния съд и по същество всички негови оплаквания касаят правилността на съдебния акт по смисъла на чл. 281 ГПК. Отделно от това се твърди, че от мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е обсъдил подробно свидетелските показания, медицинската документация, съдебно-медицинската експертиза, възраженията на страните и всички събрани по делото писмени доказателства, поради което не е налице противоречие със съдебната практика на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С постановения от него съдебен акт въззивният съд е очертал предмета на делото като е констатирал, че първоинстанционният съд е сезиран с иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., причинени в резултат на противоправно поведение на служители на ответника, който носи гаранционно- обезпечителна отговорност по чл.49 ЗЗД; че в исковата молба като правопораждащи факти са изтъкнати следните обстоятелства: вреди /увреждания на здравето, описани в исковата молба и търпени болки и неудобства/, настъпили на [улица]в [населено място], които ищцата е получила вследствие на падане от цял ръст заради компрометирана пътна настилка на тротоарен участък - публична общинска собственост, чието поддържане и стопанисване се осъществява от ответната община. Въззивната инстанция е констатирала, че пред първоинстанционния съд са спорни всички факти във връзка с мястото и механизма на настъпване на инцидента и че в тази връзка са разпитани двама свидетели - Х. и В. Х. - син и внук на ищцата. Съдът е отразил показанията на тези свидетели, а именно: св. Х. – син на ищцата и живущ с нея в [населено място], заявява, че на 7 май 2024 г. взел майка си до [населено място], където работел, за да види тя внука си и да си изтегли пенсията; оставил я в близост до училището, до което е жилището на сина му, с уговорката да се видят след час и тя тръгнала към него; когато приключил ангажимента си около 9.00 ч. се обадил на майка си да тръгва, за да се срещнат там, където я е оставил; като наближил, забелязал, че е излязла от блока и се движи към училището; на около 20-тина метра видял как се спъва и пада, помогнал й да се изправи; тя първо му казала, че я боли, после почнала да вика; качил я в колата и я откарал в [населено място]; в дома им започнала да плаче от болки, затова се обадил на личния им лекар, а после по негова препоръка я довел в Пирогов; свидетелят не може да посочи имената на улиците с обяснението, че не живее в Пирдоп; знае къде се намира жилището на сина му - в близост до училището, но не знае адреса.; там, където паднала майка му, тротоарът и плочките били под всякаква критика - дупки, растителност. Отбелязано е, че за сходни обстоятелства свидетелства и В. Х., който разбрал за инцидента 40 минути след като баба му си тръгнала от тях; обадил се баща му /св. Х./ и го извикал да помогне; видял баба си да плаче от болки; в болницата тя била около 7 дни, след което се прибрала в [населено място] и около месец била на креват с памперси, баща му се грижел за нея, а той ходел често да помага; след месец се изправила и започнала да се придвижва с проходилка, после с бастун. Въззивният съд е отразил съдържанието на приетата пред първата инстанция медицинска експертиза на в. л. Р. Д., а именно: в резултат на инцидента ищцата е получила фрактура на трохантерния масив на дясна бедрена кост /в областта на дясна тазобедрена става/ - закрито, причинило на пострадалата трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок по-дълъг от тридесет дни. Проведено е болнично лечение в УМБАЛСМ Пирогов София, където е извършено кръвно наместване на счупването с интрамедуларен бедрен пирон, блейд и застопоряващ винт дистално, медикаментозна терапия, превръзки, рехабилитация; изписана е на седми ден с подобрение и препоръки да спазва рехабилитационна програма и да продължи антикоагулантната терапия; пострадалата се явила на два контролни прегледа и се е раздвижвала сама; приблизително месец била напълно обездвижена, след това започнала да се придвижва с помощни средства; възстановяването е продължило за период от три месеца без усложнения, няма и сериозни остатъчни последици; съдебният експерт е определил като добро нивото на раздвижване, а оплакванията при интензивно натоварване и промени във времето - за характерни при такъв вид травми. Въззивният съд е посочил, че вещото лице - ортопед травматолог посочва, че фрактурата отговаря да е получена при падане от собствен ръст на дясна страна вследствие на спъване в увредена или разбита тротоарна настилка. Приел е за установено, че ищцата е претърпяла въпросното травматично увреждане при спъване и падане на 07.05.2025 г., докато е вървяла по тротоар на улица, която е общинска собственост. Съдът е посочил, че определението за тротоар, дадено в § 6 от ПЗР на Закона за движение по пътищата е: "изградена, оградена ли очертана с пътна маркировка на част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци", а съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата - задължението за поддържане на тротоарите е на общината. Съдът е посочил, че задължение на общината е да поддържа тротоарите и с непоправяне на повдигнати и разместени плочки, тротоарът, където се е случил инцидентът, не е бил поддържан. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите в жалбата, че е останал неизяснен механизмът за настъпване на инцидента, позовавайки се на приетата медицинска експертиза, която освен вида на настъпилите увреждания установява и възможността инцидентът да е станал по посочения от ищцата начин - падане от цял ръст след спъване в неравност на тротоарен участък. Съдът се е позовал и на показанията на разпитаните по делото свидетели, които също подкрепят посочения механизъм за настъпване на увредите, а обстоятелството, че се намират в родствена връзка с ищцата, е прието от въззивния съд за недостатъчно, за да ги дискредитира като доказателства. Съдът е посочил, че показанията на св. Х., освен израз на лични впечатления, са последователни и детайлни и не се опровергават от другите събрани по делото доказателства; в медицинските документи е отразено, че ищцата е постъпила след падане от собствен ръст „най-вероятно спъване“, което заключение, добавено в графа „Консултации“ не е посочено от пострадалата, а от лекаря впоследствие, заради липсата на медицински причини /като замайване, световъртеж и други/. Според въззивния съд отразеното в медицинската документация не поставя под съмнение гласните доказателства, а се явява допълнителна индиция в подкрепа на посочения механизъм. На следващо място въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията в жалбата за процесуално нарушение на съда, който да е разместил доказателствената тежест, приемайки че след като не е установена друга причина за падане от цял ръст, логично това да се е случило след спъване. Според съда ищцата е провела пълно и главно доказване на всички релевантни факти, включени в състава на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД - настъпили вреди в пряка причинна връзка с неизпълнени задължения по поддръжка на тротоарни участъци, предназначени за движение на пешеходци като този извод следва от гласните доказателства за наличие на компрометирана пътна настилка в участъка, където ищцата се е спънала и паднала от цял ръст - неравни плочки, дупки, растителност и не се опровергава от други ангажирани от ответника доказателства, с които да обоснове различен механизъм на увреждането. Съдът е посочил, че съдебната практика приема, че не е в тежест на ищеца чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от посочения /решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о., ГК/. Въз основа на изложеното въззивната инстанция е приела, че ответната страна не е изпълнила установеното от закона задължение за поддръжка на пътната инфраструктура, вместо което е допуснала влошено състояние на тротоара в процесния пътен участък /общинска собственост/, което се явява противоправно бездействие на длъжностни лица, на които ответната община е възложила функции по ремонт и поддръжка, и това е достатъчно за възникване на обективната й отговорност да компенсира увредените в резултат на него лица като вредите са в пряка причинна връзка с неизпълнение на задължения за почистване и поддържане на общинските пътища и инфраструктура /пътно платно, разделителни ивици, банкети, тротоари и др. пар. 1, т. 1 ДР на ЗП/, възложени на общините, съгласно разпоредбите на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата и чл. 48, т. 2, б ”б” от ППЗП, предвиждащи стопанисване и поддръжка в изправно състояние, така че да се осигури безопасно и удобно движение. Според въззивния съд доказателствата по делото категорично изключват принос от страна на пострадалия, в каквато насока са възраженията в отговора на исковата молба, поддържани във въззивната жалба - няма доказателства ищцата да е нарушила правила, изискващи определено поведение или такива, сочещи за проява на груба небрежност и поставяне чрез определено действие или бездействие в предвидим риск, нито има доказателства придружаващи заболявания да имат отношение към инцидента. Като несъстоятелни са приети доводите за съпричиняване от страна на ищцата, основани на твърденията, че инцидентът се е случил през деня /в светлата част от денонощието/, при което тя е имала възможност да избегне компрометирания тротоар вместо да премине по него, като прояви нужната грижа и съобразителност с оглед на възрастта си. Съдът е посочил, че тротоарите по улиците са основното място за придвижване на пешеходците в населените места и следва да отговарят на всички изисквания за безопасност, включително за нуждите на възрастни хора с ограничена подвижност или такива с двигателни затруднения, било в светлата и/или тъмна част на денонощието. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията и на двете страни, касаещи размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева и съображения за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Съдът е отчел вида и степента на уврежданията - фрактура на трохантерния масив на дясна бедрена кост, причинило силни болки и неудобства, интензивни не само в началото, но и при следоперативната интервенция по наместване на костните фрагменти. Съобразени са като утежняващи обстоятелства наличието на хирургична намеса, която е допълнителен източник на болки и страдания, периодът на пълно обездвижване за повече от месец, през който ищцата е разчитала изцяло на чужди грижи, и че в рамките на три месеца се е придвижвала затруднено с помощни средства, което сочи на влошено качество на живот. Въззивният съд е достигнал до извода, че определеният размер на обезщетението е съобразен с действително търпените физически болки и неудобства, но също и с факта, че възстановителният процес е приключил благоприятно, тъй като по делото няма данни за настъпили трайни последици, напротив ищцата е възстановила двигателна активност и възвърнала нормалната си походка. При определяне на обезщетение съдът е съобразил и други обективни фактори, като напр. икономическите условия в страната към момента на увреждане и присъжданите от съдилищата размери за случаи, аналогични на настоящия, които обстоятелства се явяват обективен израз на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Предвид изложеното съдът е счел, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. отговаря на действително търпените вреди. За неоснователни са приети доводите, на които почива възражението на ответника за принос на ищцата по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изразяващ се в непровеждане на рехабилитация, с което е увеличен обемът на вредите. Въззивният съд е констатирал, че в медицинската документация е дадена обща препоръка за рехабилитация без посочване на вид процедури, честота, продължителност и/или конкретен лечебен план, което означава, че няма пречка и раздвижването да се извършва в домашни условия. Тъй като няма ясни предписания, чието неспазване да се вмени неблагоприятно на ищцата, а раздвижването в домашни условия не е станало причина за по-дълъг от обичайния възстановителен период, нито за настъпване на усложнения, изводите на медицинската експертиза потвърждават, че ищцата напълно е възстановила двигателна активност и нормална походка. Поради пълното съвпадане в изводите на двете инстанции въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение. По допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното: В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби, съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи. За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Поставеният от касатора единствен въпрос в изложението му е важим във всяко едно производство,поради което спрямо него е налице общото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационната инстанция съобрази следното: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д. № 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение № 102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., І г.о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 от ГПК, като съобразява и законовите ограничения, чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила /чл. 12 от ГПК/. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Цялата дейност на съда по определянето на предмета на спора, анализа на относимите доказателства и приетите за установени въз основа на него фактически констатации, както и следващите ги действия по определянето на приложимите към спора правни норми и приложението им към фактическите констатации намира израз в мотивите, които съдът е задължен да изложи към своето решение. Обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение изцяло е съобразено с разрешенията, посочени по-горе. Видно от посочените по-горе мотиви на въззивния съд, съдържащи се в постановеното от него решение, последният е установил точно фактическата обстановка и е обсъдил всяко едно възражение на страните. Възраженията са в различни насоки и по всяко възражение съдът е дал ясен отговор защо приема същото за неоснователно. Няма възражение на касатора, което да е останало необсъдено и на което да не е даден отговор. Въззивният съд е обсъдил всички факти и обстоятелства, относими в производството по чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 45 ЗЗД като се е произнесъл по направените от ответника възражения относно механизма на настъпване на инцидента; относно твърдението за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, изразяващо се в разместване на доказателствената тежест; относно възражения за принос от страна на пострадалия и за съпричиняване съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД; относно възражения за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Задавайки посоченият в изложението въпрос, с оглед неговата обосновка, целта на касатора е да изрази несъгласие с установените от съда факти, на базата на които са направени правните изводи. В настоящата фаза по селектиране на касационните жалби съдът не се произнася по правилността на обжалвания съдебен акт, а единствено преценява предпоставките за допускането му на касационно обжалване. Доколкото по поставения в изложението въпрос не се обосновава наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. По разноските: Ищцата е била безплатно представлявана от адвокат при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, поради което касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат А. С. В., вписан в САК, служебен адрес: [населено място], [улица], ет. .., адвокатско възнаграждение в размер на 700 евро за депозирания отговор на касационната жалба с оглед разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 година за възнагражденията за адвокатската работа, ползвана от съда като ориентир. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение