Определение № 3971 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1805/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 17227/22.02.2023 г. (дата на пощенското клеймо – 20.02.2023 г.), подадена от Г. Д. Г., чрез адвокат П. П., срещу решение № 71 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 13668/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20169413 от 09.08.2021 г. по гр. д. № 56881/2019 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС по отношение на Г. Д. Г. и А. И. А., че Г. Д. Д. е придобил правото на собственост върху следния недвижим имот: апартамент № 14, находящ се в [населено място], район „П.“,[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 61.32 кв.м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, при съседи: от изток -апартамент на Ц. Т., от запад - апартамент на В. Г., от север - стълбище и от юг - зелена площ, отгоре - ап. № 16 и отдолу - апартамент № 12, и прилежащо избено помещение № 3 с полезна площ от 2.24 кв.м, въз основа на изтекла в негова полза петгодишна придобивна давност като добросъвестен владелец, считано от м. юли 2013 г.

Въззивният съд е съобразил, че Софийски районен съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на процесния апартамент на основание изтекла петгодишна придобивна давност като добросъвестен владелец, считано от 05.07.2013 г.

Приел е за установено следното от фактическа страна:

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 178, т. ІІ, н. д. № 350/30.04.2013 г. А. И. А. е продала на В. В. А. процесния недвижим имот. С нотариален акт № 53, т. ІІ, н. д. № 230/02.07.2013 г. В. В. А. е продал на ищеца Г. Д. Д. същия имот. С решение от 23.02.2016 г., постановено по гр. д. № 3667/2015 г. по описа на САС, влязло в сила на 22.04.2016 г., описаният по-горе договор за покупко-продажба от 30.04.2013 г., сключен между А. И. А. и В. В. А., е прогласен за недействителен на основание чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 152 ЗЗД. С нотариален акт № 135, т. І, н. д. № 122/07.06.2019 г. А. И. А. е продала на Г. Д. Г. процесния апартамент. От показанията на свидетелката В. Д. се установява, че през лятото на 2013 г., преди да купи имота, ищецът и родителите му извършили оглед в апартамента, който апартамент бил отключен от брокер на продавача, като бил почти празен и личало, че в него не се живее. От показанията на свидетеля Д. Т. се установява, че ищецът закупил процесния апартамент през м. юли 2013 г. и след това двамата отишли в имота; в него имало мебели, поради което ищецът се свързал със собственика и след няколко дни отишли отново заедно да изнасят мебелите, които по наставление на А. И. А. били пренесени в гараж, намиращ се отстрани на блока. Свидетелят сочи още, че след това ищецът направил ремонт на апартамента и от края на 2013 г. винаги е живял в него. От показанията на свидетелката А. Б. се установява, че след м. юли 2013 г. тя заедно с А. И. А. отишли до процесния апартамент и установили, че е сменен патронът на входната врата. А. и съпругът й го подменили, след което няколко дни по-късно отново отишли до имота, но патронът бил сменен и непознати хора им казали, че ще живеят тук. Свидетелката сочи още, че виждала в апартамента ищеца и родителите му, като последно ходили в апартамента в началото на 2014 г. От показанията на свидетелката И. Т. се установява, че в процесния апартамент живяла майката на А. И. А., а след смъртта й последната ходела често в имота, изнасяла багаж от него, а след известно време свидетелката видяла ищеца, който й казал, че купил апартамента. Т. заявява и че видяла, че се сменя бравата и А. И. А. си изнасяла багажа между етажите и в един гараж, като ищецът й помагал.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху чужда вещ с намерение за своене. Продължителността на владението като елемент от придобивната давност по чл. 79 ЗС е в зависимост от предпоставките, при които то е установено. Ако владението е започнало въз основа на годно правно основание, но не е настъпил вещнотранслативният ефект поради това, че е продадена чужда вещ, владението е добросъвестно, ако приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена - чл. 70, ал. 1 ЗС. В този случай, по силата на чл. 79, ал. 2 ЗС, собствеността се придобива след петгодишно владение. Когато владелецът не е добросъвестен, собствеността се придобива с изтичане на десетгодишна давност - чл. 79, ал. 1 ЗС. Преценката за добросъвестността на владението се извършва според обстоятелствата при възникване на правното основание чл. 70, ал. 1 ЗС. Добросъвестността на владелеца се предполага по силата на чл. 70, ал. 2 ЗС, затова по правилото на чл. 154, ал. 2 ГПК в тежест на страната, на която е противопоставена придобивната давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, е да обори законната презумпция, като докаже, че владелецът е знаел при сключване на договора, че праводателят му не е собственик на имота.

Софийски градски съд се е позовал на практика на ВКС (решение № 31/15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г., II г. о., решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г., І г. о.), съгласно която при добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не настъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Правното основание, на което се установява владението, представлява и основание за демонстриране на завладяването. За придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. Ето защо, при твърдения за добросъвестно владение на установяване подлежат единствено добросъвестността на владелеца и упражняването на фактическа власт през определения петгодишен срок. Съдът е приел, че в случая по делото липсват доказателства, а и няма наведени твърдения в тази насока, ищецът да е знаел при сключване на договора за покупко-продажба, че праводателят му В. В. А. не е бил собственик на процесния апартамент, т.е. не е оборена презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС. Въз основа на гласните доказателства е заключил, че ищецът е започнал да упражнява фактическа власт върху закупения апартамент непосредствено след сключване на договора през м. юли 2013 г. и я е упражнявал и към датата на депозиране на исковата молба - 04.10.2019 г., т.е. за период по-дълъг от изискуемия от чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което е придобил по давност чрез добросъвестно владение спорния недвижим имот.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да мотивира крайните си изводи.

По този въпрос се сочи противоречие с решение по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о.

Г. Г. сочи, че Софийски градски съд не е обсъдил доказателствата относно обстоятелството, че владението на ищеца не е било спокойно и необезпокоявано, а смущавано от нея; липсват каквито и да е мотиви относно твърденията й, че владението върху имота е придобито по незаконен начин, както и че ищецът е бил запознат, че се води дело за процесния апартамент.

2. Трансформира ли се владението на владелеца от добросъвестно, каквото е било към момента на възникване на правното основание, в недобросъвестно към момента на предявяване на искова претенция срещу владелеца и участието му в производството против праводателя му по иск за нищожност на легитимиращото го за собственик основание, с което отпадат признаците на добросъвестното владение и в частност субективната добросъвестност като незнание на пороците на правното основание.

По този въпрос жалбоподателката се позовава на противоречие с приетото в р ешение № 35/25.02.2013 г. по гр. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ІІ г. о.

Заявява, че въззивният съд не е взел предвид и не е обсъдил настъпилата трансформация на добросъвестното владение в недобросъвестно такова и липсата на субективна добросъвестност на владелеца в конкретния случай, при условие че в съвсем кратък период от време след покупката на имота ищецът е узнал за наличието на иск срещу него и праводателя му относно апартамента.

3. Участието на владелеца в производство по обявяване на нищожност на сделката с неговия праводател (продавач) при предявена искова претенция срещу двамата, преценено в съвкупност с извънсъдебни действия, като пререкания с владелеца, опити за влизане в имота, претенции към движими вещи, находящи се в имота, считат ли се за действия по смущаване на владението и прекъсват ли давностния срок на добросъвестното владение.

По този въпрос е визирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Г. Г. счита, че той е важен за развитието на правото, защото следва да се създаде съдебна практика по отношение на критериите кои действия представляват „смущаване“ на владението и по-конкретно „насилие“ и следва ли да се ценят заедно с предявена и срещу владелеца искова претенция, независимо от допустимостта или основателността й.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Г. Д. Д., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението формираната задължителна съдебна практика и практиката по чл. 290 ГПК приема, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск.

В настоящия случай действително от страна на въззивния съд липсват изложени мотиви относно доводите на Г. Г., че Г. Д. е установил владение върху апартамента по самоволен начин, както и че владението му не е било спокойно и необезпокоявано. Този пропуск на съда обаче не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не влияе на изхода на спора, доколкото по делото не са събрани доказателства, че Д. е получил владението чрез упражнено от него насилие или че придобивната давност е била спирана или прекъсвана.

По втория въпрос не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС. Визираното от жалбоподателката решение не е относимо към настоящия казус, тъй като даденият с него отговор на въпроса не е по иск за собственост, основан на изтекла петгодишна придобивна давност, а е във връзка с направено възражение за право на задържане на имот до заплащане от собственика на подобренията в него и за преценката дали към момента на извършване на подобренията владелецът е бил добросъвестен или недобросъвестен.

Относима към настоящия казус е практиката по чл. 290 ГПК, обективирана, напр. в: решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г., І г. о., решение № 52/23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г., І г. о., решение № 60117/15.12.2021 г. по гр. д. № 3680/2020 г., І г. о., съгласно която владението е добросъвестно, когато владелецът е придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; тя не отпада при последващо узнаване от приобретателя, че праводателят му не е бил собственик; добросъвестността се предполага до доказване на противното по несъмнен начин. Въззивното решение е изцяло съобразено с тази практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав.

По третия въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като относно това кои действия водят до прекъсване на владението е налице изобилна практика на ВКС, която не се налага да бъде изменяна или осъвременявана, и решението на Софийски градски съд не й противоречи.

Конкретно, съгласно решение № 216/28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на ВКС, І г. о. и цитираната в него съдебна практика, само исковете за собственост, но не и исковете по чл. 26 или чл. 59 ЗЗД смущават владението и прекъсват придобивната давност; изрично се приема, че исковете за нищожност на придобивното основание на ответника не прекъсват придобивната давност.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Насрещната страна Г. Д. има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 3480 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,