Определение № 223 от 12.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 199/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Постъпила е касационна частна жалба от КУИППД срещу определение № 38 от 16.03.11г.по в.ч.гр.дело № СП 36/11г.на Софийския апелативен съд.С него е оставена без уважение подадената от същата страна частна жалба срещу определение от 25.02.11г.по гр.дело № С-11/11г.на СГС,ІV-Г в частта,с която е оставено без уважение искането на КУИППД за налагане на обезпечителни мерки- запор върху движимо имущество. Частната касационна жалба е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК от легитимирана страна.Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване,в което жалбоподателят се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба Д. С. Т. и И. Р. Т. не заявяват становище. Върховният касационен съд,състав на ІV г.о., като прецени данните по делото намира,че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. С обжалваното определение С. апелативен съд е приел,че е недопустимо да се налага запор на движимо имущество изобщо,без конкретизиране на вещите поне по родови признаци и поисканата в този обем мярка поставя съда в невъзможност да прецени дали са спазени изискванията на чл.23 ал.7 ЗОПДИППД и чл.444 ГПК. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация – разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от въззивния съд от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.Под точно прилагане на закона се разбира еднообразно тълкуване на закона,насочено е към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика,или за преодоляване на погрешна постоянна практика.За да е от значение за развитие на правото правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,по който съдът се е произнесъл,следва да налага необходимост от тълкуване на закона,при което ще се стигне до отстраняване на непълноти на правни разпоредби и до усъвършенстване на правоприлагането.В конкретния случай въпросът за приложното поле на несеквестируемостта при налагане на обезпечителните мерки по реда на чл.390 ГПК във вр.с чл.23 ЗОПДИППД не е стоял за разрешаване пред съда,тъй като жалбоподателят не е посочил движимите вещи в дома на ответниците,по отношение на които се иска налагане на запор, за да бъде извършена такава преценка.Следователно не е допустимо касационният съд да разглежда доводи във връзка със секвестируемостта доколкото обжалването определение не съдържа произнасяне по него. С оглед горното Върховният касационен съд,състав на ІV г.о