Определение № 1008 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 237/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Р. срещу въззивно решение от 28.10.2010 г. по въззивно гр.д. № 669 /2010 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 16.04.2010 г. по гр.д. № 72 / 2009 г. на Пловдивския окръжен съд, ІІІ гр. с-в., в частта, с която са отхвърлени искове по чл.45 ЗЗД на жалбоподателката срещу В. Б. Д. за заплащане на 1) парична сума в размер на разликата от уважения размер 486 лева до пълния предявен размер 100,000 лева – обезщетение за имуществени. вреди, причинени от измама, за която ответницата е осъдена с влязла в сила присъда от 10.04.2007 г., и 2) на парична сума в размер на 15,000 лева за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени психически травми - тревоги, напрежение, унижения от продължил повече от 12 години наказателен процес, в който ищцата била въвлечена от ответницата, ведно със законните лихви върху двете суми, считано от 01.02.1995 г. до окончателното заплащане. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване. Насрещната страна В. Б. Д. оспорва наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, производството е висящо съгласно пар.25 от ЗИД ГПК (Д.В. бр.100 /2010 г.) и обжалваемият интерес по всеки един от оценяемите искове във въззивното производство е над 1,000 лева. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът за обезщетяване на претърпени имуществени вреди е доказан по основание и частично по размер с влязлата в сила присъда за резултатно престъпление за причинена имотна вреда, която е елемент от състава на престъплението, размерът е определен като е съобразена деноминацията на лева от 05.07.1997 г.; съдът е посочил правилото - че съгласно чл.51 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и е изложил съображения за начина на определяне на размера: че размерът на обезщетението се определя към момента на причиняването на увреждането, ищцата е могла да предяви иска си за имуществени вреди своевременно (тя е предявила иска си през 1996 г., после го е оттеглила и предявила отново през 2009 г.) и това, че не го е сторила и са протекли инфлационни процеси, не е основание да се присъди по-голям размер от установения с присъдата, измамата е резултатно престъпление и размерът на вредата е част от фактическия състав на престъплението; искът за неимуществени вреди – отрицателни преживявания, свързани с продължителността на водения срещу ответницата наказателен процес, е недоказан по основание и по размер, доказано е противоправното поведение на ответницата, но няма причинна връзка между противоправното поведение на ответницата и претърпените от ищцата болки и страдания – ответницата няма вина за продължителността на водения срещу нея наказателен процес, а претенцията е погасена и по давност – вземанията от непозволено увреждане се погасяват с общия 5-годишен давностен срок, който тече от датата на деликта, когато деецът е известен, а последното деяние е извършено на 28.01.1995 г. и към момента на предявяване на иска този срок е изтекъл. Жалбоподателят извежда материалноправния въпрос за начина на определяне на размера на обезщетението за непозволено увреждане и за кои вреди се дължи обезщетение (по приложението на чл.51 ЗЗД, който предвижда, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането ), за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, отразена в две посочени решения – основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Въпросът е обуславящ. С двете посочени решения са разгледани искове по ЗОДВПГ (сега с име ЗОДОВ) С първото посочено решение №1663 /21.10.1999 г. по гр.д. № 457 /1999 г., е прието, че следва да се съобрази инфлационният процес, като факт, настъпил след предявяването на иска – чл.188,ал.3 ГПК, който е от значение за спорното право. С второто посочено решение № 1101 /24.07.2001 г. по гр.д. № 2203 /2010 г. е прието, че отговорността по ЗОДОВ е близка до деликтната отговорност, която се характеризира с пълно обезщетение на всички имуществени вреди. Въззивният съд не е разрешил обуславящия въпрос в противоречие с първото посочено решение, т.к. фактическа обстановка в двата случая е различна – в посоченото решение инфлацията е настъпила след предявяването на иска, а в обжалваното решение искът е предявен след настъпването на инфлацията и след провеждането на деноминацията, въззивният съд е приел, че не е налице причинна връзка. Въззивният съд не е разрешил обуславящия въпрос в противоречие и с второто посочено решение, доколкото е отхвърлил иска за част от предявения размер (над деноминирания размер), т.к. не е установил наличието на причинна връзка между този размер и противоправното виновно действие. Следователно не са осъществени наведени основания по чл.280,ал.1,Т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а на ответника следва да се присъдят направените разноски за адвокатски хонорар за това производство в размер на 1,000 лева, уговарянето и заплащането на които е удостоверено в представеното пълномощно за процесуално представителство. Воден от изложеното съдът