Определение № 833 от 12.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 377/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. фонд против постановеното на 18.11.2011 год. решение на Софийски градски съд, ГК, ІV Б състав по гр.д.№ 5226 / 2010 год., в частта с която след отмяна на решение от 10.03.2010 год. по гр.д.№ 41 265 / 2008 год. на Софийски районен съд, 70 състав, Софийски градски съд е уважил предявеният от Ш. М. Ф. срещу Г. фонд иск, с правно основание чл. 88 ал.1 т.1 б.”б” пр. 1 от Закона за застраховането /отм./, сумата от 9 000 лева / при пълен предявен размер от 17 000 лева. / - застрахователно обезщетение, за настъпило на 12.09.2004 год. застрахователно събитие, ведно с лихвата за забава, считано от 10.06.2008 год. до окончателното изплащане на главницата. Касаторът оспорва решението, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост по отношение формирания извод за нищожността на сключения между застрахователно дружество [фирма] и трето лице - Х. Т. И. застрахователен договор по застраховка „ Гражданска отговорност „ за увреждащия автомобил, предвид сключването му към момент, към който застрахованият не е бил собственик на автомобила. В тази връзка счита несъответен на установеното от доказателствата и съответно необоснован извода на въззивния съд, че не се доказва интерес на застрахованото лице от сключването на застрахователния договор в качеството на ползвател на автомобила. По обосноваване допускането на касационното обжалване сочи хипотеза на чл.280 ал.1 т. 1 и т.3 от ГПК. Ответната страна - Ш. М. Ф. - оспорва касационната жалба, като по допустимостта на касационното обжалване счита, че по формулирания правен въпрос относно действителността на договор за застраховка „ Гражданска отговорност „ сключен за МПС - собственост на трето лице, касаторът не е приложил решение, съставляващо задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, вкл. относимо към предмета на спора, касаещ застраховка „ Гражданска отговорност „, а не имуществена такава. Намира, че изложението по чл. 280 ал.1 от ГПК в голямата си част съставлява навеждане на основания за неправилност на постановеното решение по чл.281 т.3 от ГПК, които не са предмет на настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК, като изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да уважи частично предявения от Ш. М. Ф. иск за заплащане на застрахователно обезщетение, за претърпени неимуществени вреди от пътно –транспортно произшествие, причинено по вина на водача на лек автомобил „Фиат Ритмо D„ с ДК № РВ 11 03 В - П. Г. П., срещу Г. фонд, въззивният съд не е уважил възражението на ответника, за наличие на валидна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобила, покриваща отговорността за вреди от ПТП на 12.09.2004 год., сключена със застрахователно дружество, което изключва отговорността на Фонда. Съдът е приел за установено, че договорът за застраховка „ Гражданска отговорност „ / застрахователна полица сер. А, - 02 № 7244434 от 01.01.2004 год. / между „ Д. - Общо застраховане „ и трето за спора лице - Х. И., е нищожен, поради недоказан от ответника застрахователен интерес на застрахованото лице към момента на сключването му. Застрахователният интерес е приет за недоказан, предвид безспорно установеното прехвърляне на застрахования автомобил с договор за покупко-продажба от 26.02.2003 год., сключен между Х. П. Т. И. и Р. Иванова Иванова / продавачи / на Г. П. Г., в качеството на купувач - баща на причинилия ПТП водач на автомобила - П. Г. П.. Последният е конституиран в качеството на трето лице – помагач на ответника и в първото съдебно заседание по делото е оспорил иска, като е заявил, че се ползва като застрахован срещу риска „ Гражданска отговорност ” при [фирма], на основание преждепосочената застрахователна полица. Обстоятелства относно встъпване в застрахователно правоотношение с [фирма], предвид сключването на договора от трето лице, не са заявени, нито допълнително доказвани в производството. Въззивният съд е приел, че след като застрахованият Х. Т. П. не е бил собственик на автомобила към момента на сключване застрахователния договор, нито е установено към същия момент да е бил ползвател, държател на автомобила или упълномощено лице - водач на МПС / чл.77 ал.1 т.1 от ЗЗ / отм./ - в съответната му редакция /, застрахователният договор е нищожен, на основание чл. 391 ал.1 ТЗ / отм. / вр. с чл.78 от ЗЗ / отм./, като сключен при липса на застрахователен интерес .На това основание е приел, че разглежданият случай се приравнява по правни последици на случая, уреден в чл.88 ал.1 т.1 б.”б” ЗЗ / отм. / - идентично на случая на причинител на увреждането, нямащ задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „. Въззивният съд изрично е посочил, че твърденията на делинквента, от които може да се заключи, че и след прехвърлянето на автомобила бившият му собственик Х. И. е продължил да го ползва, с това си единствено съдържание са недостатъчни да обосноват извод за качество на ползвател, държател или упълномощено да управлява автомобила лице – негов водач, ползващо се от сключената застраховка на конституираното трето лице – помагач - делинквента П. Г.. В този смисъл съдът е коментирал, че встъпване в правата на страната по задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ / чл.7 ал.3 от Наредба № 4 / 24.09.2003 год. за задължителното застраховане, отм. / не се установява от доказателствата по делото. На това основание е приета за установена материалноправната легитимация на ответника Г. фонд по предявения иск. В обосноваване допускане на касационното обжалване касаторът е формулирал изрично само един материалноправен въпрос: „ Поражда ли действие сключен договор за застраховка „ Гражданска отговорност „ в полза на чуждо МПС ? „, като намира, че отговорът на този въпрос въззивният съд е дал в противоречие със задължителна съдебна практика – реш.№ 627 / 21.10.2004 год. по т.д.№ 3 / 2004 год. на І т.о. на ВКС. Така поставеният въпрос не съставлява правен такъв, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - макар да е включен в предмета на спора, не обуславя решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е отрекъл признатата и от закона възможност задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ да се сключи и от лице – несобственик на застрахованото МПС. Отговаряйки на този въпрос, не се е ограничил до липсата на доказателства за право на собственост на сключилия застраховката „ Гражданска отговорност „, по отношение установяване действителността на застрахователния договор ,а е изследвал наличието на застрахователен интерес и предвид евентуално качество на застрахования като ползвател, държател на автомобила или упълномощен да управлява автомобила водач ,в съответствие с редакцията на чл. 77 ал.1 т.1 ЗЗ / отм./ .Предвид нищожността на застрахователния договор по риска „ Гражданска отговорност ”, съдът е изключил възможността за последващо встъпване в правата на застрахования по същия, от страна на приобретателя на МПС / в случая явяващ се баща на делинквента/, цитирайки в тази връзка чл.7 ал.3 от Наредба № 4 / 24.09.2003 год. за задължителното застраховане / отм. /. В този смисъл и реш. От 11.07.2007 год. по т.д.№ 24/ 2007 год. на І т.о. на ВКС. Действително не са изложени самостоятелни мотиви по отношение ползването от застрахователната закрила по сключения застрахователен договор на причинителя на увреждането, доколкото същият в случая е лице, различно от последващия приобретател на МПС и с неустановени в производството по делото права - на упълномощен от приобретателя след сключването на застрахователния договор / макар твърде вероятно, бидейки негов син / или от ползвателя / доколкото самият делинквент твърди продължено ползване на автомобила от застрахования Х. П. / или от друго лице - държател на автомобила. Я. е, обаче, извода на съда, че предвид нищожността на застрахователния договор и невъзможността последващ приобретател да встъпи в създадено по силата на същия застрахователно правоотношение, делинквентът, в качеството на непосредствено управлявало увреждащото МПС лице, не би могъл да черпи застрахователна закрила по същия. Този извод няма каквото и да било отношение към поставения от касатора въпрос, разрешен в съответствие с последователната и непротиворечива съдебна практика. Паралелно не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Посоченото решение съставлява казуална съдебна практика, по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК вр. с т.3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Постановеното въззивно решение не е в противоречие с изразеното в реш.№ 627 / 21.10.2004 год. по т.д.№ 3 / 2004 год. на І т.о. на ВКС разбиране относно „ застрахователния интерес „, като предпоставка за действителност на застрахователния договор при сключването му, за имущество - чужда / не на застрахования / собственост, т.е. по приложението на общата по отношение имуществените застраховки норма на чл.391 ал.1 / отм./ ТЗ. Не е налице и общност на факти между спора, предмет на посоченото съдебно решение и този – предмет на атакуваното в настоящото производство решение, обуславящи противоречиви рещаващи изводи относно релевантния в случая въпрос: за материалноправно легитимираните да се ползват от сключен от лице - несобственик на МПС застрахователен договор „ Гражданска отговорност „. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика - решение, постановено по чл.290 от ГПК - № 22 / 01.04.2009 год. по т.д.№ 328 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС - в което е прието, че водач на МПС - лице, непосредствено управляващо автомобила - който не е негов собственик, ползвател или държател, за да бъде обхванат от застрахователната закрила, е необходимо да бъде упълномощен от лице, попадащо в някоя от тези три групи, страна по застрахователния договор. Водачите, управляващи МПС със съгласието на застрахованите лица, са упълномощени за водачи лица и се считат застраховани. Въззивното решение е в унисон с така постановеното решение, задължително за въззивна инстанция, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Дали правилно, с оглед наведените в производството доводи и събраните доказателства, въззивният съд е разпределил доказателствената тежест, предвид оспорване валидността на застрахователен договор, сключен между страни, чужди на съдебното производство, от недействителността на който се ползва именно ищецът, макар и установяването му да предпоставя доказване на отрицателен факт, е въпрос за правилността на съдебното решение, подлежаща на преценка по реда на чл.281 т.3 от ГПК, а не в настоящото производство. Касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос в тази насока. Последващото му изложение по чл.280 ал.1 от ГПК, макар формално да сочи навеждането и на друг правен въпрос, не съдържа формулиран такъв, а съставлява изложение на конкретни факти, твърдени като превратно възприети от въззивния съд или неотчетени от него, в обосноваване извод, че застрахованият несобственик не е имал застрахователен интерес при сключването на застрахователния договор и че конституираният в производството делинквент не би могъл да черпи права от сключения застрахователен договор, макар сам да се е позовал на това обстоятелство. Отново се касае за съображения относими към преценка правилността на въззивното решение, като правомощие на касационната инстанция е единствено да конкретизира и уточни сравнително ясно формулиран правен въпрос, не и сама да го постави. Формалното посочване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК не обуславя допълнителния селективен критерий, дори да би бил налице надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение