Решение № 5730 от 8.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3866/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК . С решение № 3925 от 27.02.2026г., постановено по гр.д. № 39766/2026г. по описа на СРС, 42-ри състав, е отхвърлен иска с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД, предявен от А. Ю. Р. срещу „Национална електрическа компания“ЕАД,за признаване за установено,че съществува вземане на ищеца в размер от 6462 лева ( 3303,97 евро ) неплатено възнаграждение по договор за управление за м.03.2025 г.,за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гражд.дело № 24600/2025 г. по описа на Софийския районен съд,42 състав. Отхвърлена е и евентуалната искова претенция с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявена от А. Ю. Р. срещу „Национална електрическа компания“ ЕАД за осъждане на ответника да заплати сумата от 6462 лева ( 3303,97 евро ) обезщетение за вреди. С решението „Национална електрическа компания“ ЕАД е осъдено да заплати на основание чл.81 от ГПК на А. Ю. Р. сумата от 179,82 евро сторени съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство и сумата от 26,43 евро сторени съдебноделоводни разноски за първоинстанционното производство. „Национална електрическа компания“ ЕАД е осъдено да заплати на адв. Г. Д. Г. сумата от 204,52 евро, представляваща адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. Осъден е А. Ю. Р. да заплати на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК на „Национална електрическа компания“ ЕАД сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените главен и евентуален иск до размера от 1973,40 евро /3859,63 лева/, е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца А. Ю. Р., в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че по предявения главен иск първоинстанционният съд не бил обсъдил заявения от него довод за нищожност на решението на едноличния собственик на капитала на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с което е освободен от длъжност като неизпълнителен независим член на съвета на директорите на дружеството. Сочи, че съгласно Тълкувателно решение № 2/2025г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, противоречието със закона се преценява към момента на сключване на сделката и съдът бил длъжен да го констатира, като не зачете правните й последици. В случая това се отнасяло до решението като едностранно волеизявление на основание чл. 44 ЗЗД. Развива съображения, че цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика била неотносима към настоящата хипотеза, тъй като ищецът бил независим член на съвета на директорите на публично предприятие по смисъла на ЗПП и позицията му била функционално различна от тази на членовете на СД в разглежданите в практиката случаи. Счита, че от систематичното тълкуване на глава V от ППЗПП и в частност чл. 37, ал. 1 и ал. 2 ППЗПП се извеждало, че възложител по договора за поръчка в случая не бил единствено БЕХ, а само заедно с АППК. Това било така, защото АППК участвала в процеса по избиране, номиниране и гласуване на независим член в органите на управление и контрол на „голямо“ публично предприятие, следователно нейното участие било необходимо и при прекратяване на договора с оглед спазване на ЗПП. С оглед на това счита, че договорното правоотношение продължава да съществува поради незавършена процедура за неговото прекратяване. На следващо място твърди, че нормата на чл. 24 ЗПП представлявала специална уредба на основанията за прекратяване на мандатното правоотношение спрямо ТЗ и ЗЗД, като основанията били изчерпателно изброени. В тази връзка счита, че прекратяването на правоотношението било извършено неправомерно, поради което се дължало процесното възнаграждение. Относно предявения евентуален осъдителен иск за имуществени вреди счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че такова не се дължало поради липса на доказателства за претърпени вреди. Вредите представлявали пропусната полза – сумата на неполученото възнаграждение по договора за месец март 2025г., която била установена с представения фиш. Първоинстанционният съд следвало да съобрази и извършеното от ответника приспадане на изплатени суми за облекло, за каквото нямало основание. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД, в която са развити съображения за нейната неоснователност. Счита, че съгласно Тълкувателно решение № 1/2002г. на ОСГК на ВКС порочните решения на търговските дружества са отменяеми, а квалифицирането им като нищожни е допустимо само по критериите на ТЗ. В конкретния случай решението на едноличния собственик на капитала не било нищожно и се основавало на т. 18.12, вр. с т. 19 от договора за възлагане на управление. Сочи, че безспорно към настоящия договор се прилагали разпоредбите на ТЗ и ЗЗД, съответно и възприетата за относима съдебна практика относно основанията за неговото прекратяване. На следващо място развива съображения, че специалната уредба на ЗПП и ППЗПП касаела единствено провеждането на конкурсната процедура за избор на независим член, докато възникващите въз основа на това правоотношения се подчинявали на общите разпоредби на чл. 221, т. 4 ТЗ вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ. Законът не предвиждал задължително другарство между едноличния собственик на капитала и АППК по отношение на сключването и прекратяването на мандата на независимия член на СД на публичното предприятие, напротив, в чл. 48, ал. 4 ППЗПП и чл. 50, ал. 1 ППЗПП било уредено кой орган избира измежду класираните кандидати или отхвърля всички тях. Освен това възложител по договора бил НЕК ЕАД, а не неговият едноличен собственик на капитала. Относно евентуалния иск счита за приложими нормите на чл. 287 и сл. от ЗЗД, в които случаи въпрос за неизпълнение не стоял и нормата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД била неприложима. Оттеглянето на поръчката не било противоправно и не представлявало неизпълнение на договора, поради което не могло да се претендира обезщетение, съизмеримо с дължимото възнаграждение. Правилно съдът бил приел и претендираните вреди за недоказани, тъй като не бил установен техният размер и причинно-следствена връзка с евентуалното неизпълнение. Конкретният размер на претенцията също бил недоказан, тъй като този размер не бил посочен в договора за управление, а се определял по реда на чл. 56, ал. 2 ППЗПП чрез бална оценка. Счита, че получаването на пълния размер на сумата за представително облекло за 2025г. било безспорно по делото и изявлението за неговото прихващане било отправено с връчването на фиша за месец март, в който било посочено приспадане на сумата от 1693,30 лева. Моли съда да потвърди решението в обжалваните части. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното: По предявения главен иск установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 286 ЗЗД ищецът следва да докаже наличието на валидно правоотношение между страните по договор за възлагане управлението на публично предприятие, по което изпълнява длъжност като независим неизпълнителен член на съвета на директорите; изпълнението на задълженията по правоотношението през процесния период; размера и изискуемостта на дължимото възнаграждение. В тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число фактът на валидно прекратяване на правоотношението, изплащане на дължимото възнаграждение, размерът и основанието на направените удръжки. По предявения евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 82 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже прекратяването на мандатното правоотношение на основание извън кръга на чл. 24 ЗПП, наличието на имуществени вреди за ищеца, техният размер, наличието на причинно-следствена връзка между прекратяването на мандатното правоотношение и вредите, както и тяхната предвидимост. В тежест на ответника е да докаже възраженията си. Страните не спорят и от приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства се установява, че между „Национална електрическа компания“ ЕАД в качеството му на доверител и А. Ю. Р. в качеството му на довереник е сключен договор за възлагане на управлението на неизпълнителен член на съвета на директорите на еднолично акционерно дружество с едностепенна система на управление № РД-ЧР-НЕК-4-2024 от 04.01.2024г., по силата на което на въззивника е възложено да участва в дейността на съвета на директорите на „Национална електрическа компания“ ЕАД, по управлението на дружеството в качеството му на неизпълнителен член на съвета на директорите, в съответствие с действащата нормативна уредба, устава на дружеството, правилата за работа на съвета на директорите, политиките и решенията на едноличния собственик на капитала на дружеството и решенията на съвета на директорите на дружеството в рамките на предоставените му пълномощия съгласно клаузите на договора. Срокът на договора е до 04.01.2029г. и същият влиза в сила от вписването на ТРРЮЛНЦ на решението на съвета на директорите на БЕХ ЕАД за избор на довереника /чл. 2/. В чл. 8.1 е предвидено, че основното месечно възнаграждение на довереника се определя по реда и условията на чл. 56 от Правилника за прилагане на закона за публичните предприятия, а съгласно чл. 13.3 довереникът има право да ползва предоставена веднъж годишно от дружеството сума в размер на две минимални работни заплати за представително облекло, освен ако съгласно т. 1 по-горе не се предвижда поголяма сума. В чл. 18 са предвидени основанията за прекратяване на договора преди изтичане на срока, които почти изцяло преповтарят нормата на чл. 24 ЗПП като според чл. 18.12 договорът се прекратява преди изтичане на срока в други предвидени в устава на дружеството и закона случаи. Уговорено е в чл. 19, че прекратяването на договора влиза в сила от датата на заличаването на довереника в ТРРЮЛНЦ, а в случаите по т. 18.1 /смърт на довереника/ от датата на възникване на основанието. Също така няма спор и от приетия препис-извлечение от протокол № 21- 2025/14.03.2025г. на съвета на директорите на „Български енергиен холдинг“ ЕАД се установява, че под т. 1.1 от дневния ред е прието единодушно решение за освобождаване като член на съвета на директорите на „Национална електрическа компания“ ЕАД без освобождаване от отговорност на въззивника А. Ю. Р.. Не е налице спор и по въпроса, а и от вписванията в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че жалбоподателят е заличен от партидата на дружеството като член на съвета на директорите на 20.03.2025г. От приетите и неоспорени фишове за месеците януари, февруари и март на 2025г. се установява, че основната месечна заплата на жалбоподателя за тримесечието е била в размер на 6462 лева. От фиша за месец януари 2025г. и представеното и неоспорено преводно нареждане от 12.02.2025г. се установява, че за този месец, наред с дължимото възнаграждение, му е изплатена и сума за представително облекло съгласно чл. 13.3 от договора за възлагане на управление в размер на 2154 лева. Съгласно фиша за месец март 2025г. въззиваемият-ответник е определил дължимото възнаграждение за частта от месеца, през която договорът е бил в сила на 3877,20 лева, от която сума е приспаднат дължимият данък и пропорционална част от сумата за облекло съответна на останалата част от годината и след прибавяне на допълнителните плащания за храна и рехабилитация е определено възнаграждение за изплащане в размер 2470,41 лева. От приетото платежно нареждане от 07.07.2025г. е видно, че на посочената дата въззиваемата страна е превела в полза на жалбоподателя сумата от 2602,37 лева, представляваща дължимото възнаграждение за месец 03.2025г., ведно със законната лихва. Получаването на тази сума не се оспорва от жалбоподателя. При така установените факти се налага изводът, че мандатното правоотношение по сключения между страните договор за възлагане на управление, е валидно прекратено по силата на приетото на 14.03.2025г. решение на съвета на директорите на „Български енергиен холдинг“ ЕАД – едноличен собственик на капитала на „Национална електрическа компания“ ЕАД. На основание чл. 19 от договора, прекратяването на правоотношението е настъпило на датата на заличаване на жалбоподателя като член на съвета на директорите от ТРРЮЛНЦ – 20.03.2025г. Доводите на жалбоподателя за нищожност на приетото решение за освобождаването му са неоснователни. Управителният орган на „Български енергиен холдинг“ ЕАД е приел решението от името на дружеството в качеството му на едноличен собственик на капитала на „Национална електрическа компания“ ЕАД. Както е изяснено със задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, порочните решения на общото събрание са отменяеми. Квалифицирането им като нищожни е допустимо само по критериите на ТЗ. Уточнено е също, че когато са опорочени процедурата по свикване на ОС, реда и кворума за приемане на решения (процесуална незаконосъобразност) или противоречат на императивни разпоредби на учредителния акт и закона, решенията са незаконосъобразни, т. е. отменяеми, но не и нищожни. Отмяната им може да бъде поискана по реда и в сроковете на чл. 74 ТЗ. Нищожни са решенията по чл. 75, ал. 2, вр. ал. 1 ТЗ , по чл. 197, ал. 3, предл. 2 ТЗ и чл. 216 ТЗ. Нищожно е и липсващото (невзето) решение на ОС, което, обаче, е отразено като съществуващо в протокола на ОС или в протоколната книга на дружеството, а също така и ако е вписано в търговския регистър. Нищожно е и решението на ОС, което е извън пределите на неговата и на другите органи на ТД компетентност, определена от закона и учредителния акт. В конкретната хипотеза не е налице спор и от представения протокол се установява, че процесното решение за освобождаване на жалбоподателя от длъжност като член на съвета на директорите е взето, както и че не попада в хипотезите на чл. 75, ал. 2, вр. ал. 1 ТЗ , по чл. 197, ал. 3, предл. 2 ТЗ или чл. 216 ТЗ. Също така решението е взето от компетентен орган – едноличния собственик на капитала на „Национална електрическа компания“ ЕАД, именно в чието правомощие се включва назначаването и освобождаването на членовете на съвета на директорите на дружеството – чл. 219, ал. 2 вр. с чл. 221, т. 4 от ТЗ. Следователно решението е правно валидно, а изложените от жалбоподателя доводи за противоречие със специалните правила на Закона за публичните предприятия и в частност с изброените в чл. 24 ЗПП основания за предсрочно прекратяване на договора за управление и контрол на член на управителен орган на публичното предприятие, не касаят валидността на акта. Те касаят неговата отменяемост, която не подлежи на инцидентна проверка, нито въззивникът /като член на СД/ разполага с процесуална легитимация да релевира. Невярно е изложеното във въззивната жалба твърдение за липса на приложима съдебна практика по въпроса за възможността договорът за възлагане на управление с член на управителен орган на публично предприятие да бъде прекратен на непредвидено в чл. 24 ЗПП основание. Същата е ясно изразена в решение № 383 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4084/2023 г., IV г. о., ГК и определение № 50428 от 17.10.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1627/2022 г., I т. о., ТК, с които са разгледани сходни хипотези, както и решение № 234 от 23.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 54/2016 г., I т. о., ТК и решение № 247 от 11.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 46/2012 г., II т. о., ТК, касаещи общата хипотеза на прекратяване на мандатното правоотношение с управител или член на управителен орган на търговско дружество. В тях е прието, че лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ "право" да бъде управител, а овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване. Правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки. Предвид специалната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗПП, обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение, биха обусловили интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването (аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника – чл. 287 - 288 ЗЗД). Противно на изложените във въззивната жалба съображения, това тълкуване не противоречи на Закона за публичните предприятия нито го изменя. Разпоредбата на чл. 24 ЗПП урежда хипотезите, в които договорът за възлагане на управление на публичното предприятие се прекратява предсрочно от доверителя: когато членът на управителен орган /довереникът/ обективно не може да изпълнява задълженията си поради смърт или дълготрайна обективна невъзможност; когато не желае повече да ги изпълнява; когато не отговаря на специалните изисквания за заемане на длъжността поради несъвместимост с условията по чл. 20 и чл. 23, ал. 2 от ЗПП, поради осъждане за извършено умишлено престъпление от общ характер или поради влизане в сила на акт, с който е установен конфликт на интереси по Закона за противодействие на корупцията сред лица, заемащи публични длъжности; както и при виновно неизпълнение от страна на довереника, изразяващо се в тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, или неизпълнение на заложените показатели в одобрената бизнес програма. Нормата урежда по изчерпателен начин случаите, в които доверителят е императивно задължен да освободи члена на управителния орган и да прекрати мандатното правоотношение, тъй като неговото запазване е невъзможно /чл. 24, ал. 1, т. 1 – т. 3 ЗПП/ или противоправно /чл. 24, ал. 1, т. 4, т. 5 и т. 7 ЗПП/, или противоречи на интересите на управляваното от довереника публично предприятие и застрашава ефективното управление на публичните ресурси /чл. 24, ал. 1, т. 6 ЗПП и чл. 24, ал. 2 ЗПП вр. с чл. 53, ал. 4, изр. 2 ППЗПП/. Императивният характер на нормата и изброяването бранят обществения интерес мандатното правоотношение да бъде прекратено в тези случаи, за да се обезпечи законосъобразното и ефективно управление на публичното предприятие, а не частния интерес на довереника поръчката да бъде запазена във всички останали случаи. Именно поради тази причина съдържащото се в чл. 24 ЗПП и разяснено в чл. 53 ППЗПП лимитативно изброяване на основанията за задължително прекратяване не засяга правото на доверителя да прекрати предсрочно мандатното правоотношение по своя преценка в други случаи. Това право не е предмет на регулацията, въведена с чл. 24 ЗПП и чл. 53 ППЗПП, и следва от разпоредбата на чл. 287, пр. 2 ЗЗД, както и от общия принцип, че мандатното правоотношение е отношение на доверие, което не може да бъде натрапено на доверителя, ако последният е снел доверието си. Също така, установеният в ЗПП и Правилника принцип на мандатност на управителните органи на публичното предприятие /респ. съответстващият срок на договора за управление/ гарантира периодичната преценка на тяхната дейност в интерес на предприятието, а не въвежда неотменимо право на довереника да управлява дружеството за определения срок. Ето защо специалната разпоредба на чл. 24 ЗПП не изключва правото на доверителя по чл. 287, пр. 2 ЗЗД, доколкото обектът на регулация на двете норми е различен. Приетите от СРС книжа по други дела, в които въззиваемата страна била поддържала обратното становище относно основанията по чл. 24 ЗПП, са ирелевантни за гореизложената правна преценка. Не следва нещо различно от факта, че жалбоподателят е бил независим член на съвета на директорите. Законът за публичните предприятия и Правилникът за прилагането му уреждат единствено специфичните изисквания към независимите членове /чл. 23, ал. 2 ЗПП/, характерните им функции /чл. 21, ал. 4 ЗПП, чл. 22, ал. 2 ЗПП, чл. 64а – чл. 64е от ППЗПП и пр./ и специалния ред за тяхното избиране чрез конкурс /чл. 37 ППЗПП/, но не и особен ред за сключване и прекратяване на договорите за възлагане на управление с независимите членове. Съгласно чл. 52, ал. 1 ППЗПП, за тях се прилагат общите правила на ЗПП, ТЗ и ЗЗД, като липсва и уредба, предвиждаща твърдяното от жалбоподателя „другарство“ между едноличния собственик на капитала на публичното предприятие и Агенцията за публичните предприятия при сключване или прекратяване на договора за управление с независим член. Следователно правната регламентация на договорите за възлагане на управление с независимите членове не разкрива специфики, които да отричат гореизложеното право на доверителя по чл. 287, пр. 2 ЗЗД. Напротив, въведена е обща гаранция, че предсрочното прекратяване на договора за управление /без значение основанието/ няма да доведе до увреждане обществения интерес, тъй като доверителят е длъжен да проведе нов конкурс в срок до шест месеца, а междувременно длъжността се заема от друг член, който отговаря на същите изисквания за независимост /чл. 53, ал. 5 ППЗПП вр. с чл. 23, ал. 1 и ал. 2 ЗПП/. Тук е мястото да се подчертае, че общественият интерес от участието на независимия член в орган на предприятието се изразява в това публичният ресурс да бъде управляван по определен начин /законосъобразно, прозрачно и ефективно/, а не от конкретно лице. Усложнената процедура за избор на независим член чрез конкурс цели да гарантира управлението на предприятието по посочения начин, но от нейното провеждане не следва изводът, че за доверителя съществува правно задължение да запази правоотношението с избраното лице през целия мандат на органа, след като то вече веднъж е получило одобрение. Такова задължение законът не урежда. Затова при отпадане на доверието или при друго изменение на обстоятелствата след сключване на договора, доверителят не е длъжен да чака до изтичането на мандата или до настъпването на някое от основанията по чл. 24 ЗПП, за да оттегли поръчката. При такова действие обаче, той ще понесе административната тежест от предсрочното провеждане на нов конкурс за независим член и ще отговаря към довереника по реда на чл. 288 ЗЗД. Предвид гореизложеното, процесното мандатно правоотношение е валидно прекратено считано от 20.03.2025г. и за периода от тази дата до 31.03.2025г. жалбоподателят не е имал право на възнаграждение като независим неизпълнителен член на съвета на директорите на „Национална електрическа компания“ ЕАД. Що се касае за периода от 01.03.2025г. до 20.03.2025г., възнаграждението за него е платено в хода на процеса, което обстоятелство не се оспорва. Оплакването на жалбоподателя, че от възнаграждението не следвало да се приспада пропорционална част от сумите за облекло, е въведено за първи път с въззивната жалба, поради което не подлежи на разглеждане. Предвид гореизложеното, предявеният главен иск е неоснователен и първоинстанционното решение, с което той е отхвърлен в обжалваната част, е правилно. Относно евентуалния иск, съдът намира следното. Както беше изяснено, в съдебната практика се приема, че предвид специалната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗПП , обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение, биха обусловили интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника – чл. 287 - 288 ЗЗД. В тази насока, нормата на чл. 288, ал. 1, вр. с чл. 287, пр. 2 ЗЗД предвижда, че оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение, т.е. законът урежда изрично последиците от оттеглянето без основание – заплащане на дължимото възнаграждение, както и на сторените от довереника разноски по изпълнението. Това не означава обаче, че на довереника се дължи заплащане на възнаграждение за период следващ оттеглянето на поръчката. Съгласно разрешението, дадено с решение № 72 от 30.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 740/2009 г., I т. о., ТК, при оттегляне без основание на поръчката по договор за възлагане на управление, не се дължи обезщетение за в бъдеще съобразно уговореното възнаграждение за периода след оттеглянето на поръчката и до изтичане срока на договора. Това е така, защото договорът за възлагане на управление има правната характеристика на договор за поръчка с продължително изпълнение, а в чл. 288, ал. 1 ЗЗД законодателят борави с понятието "възнаграждение", каквото се дължи за извършена работа. Следователно в хипотезата на договор с продължително изпълнение, след оттеглянето на поръчката липсва престация от страна на довереника, за която би се дължало възнаграждение на основание чл. 288, ал. 1 ЗЗД. Обезщетение за бъдещ период не се дължи и по общото правило на чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, защото предсрочното прекратяване на действието на договора поради оттегляне на поръчката е право на доверителя съгласно втората хипотеза по чл. 287 ЗЗД, а не представлява договорно неизпълнение, пораждащо право на обезщетение. Ето защо предявеният евентуален иск също е неоснователен, доколкото дължимото възнаграждение за периода до оттеглянето на поръчката е изплатено, а след оттеглянето обезщетение не се дължи. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваните му части, с които предявените главен установителен иск и евентуален осъдителен иск са отхвърлени до размера от 1973,40 евро /3859,63 лева/. В частта, с която предявените главен и евентуален иск са отхвърлени за разликата над тази сума до пълните им предявени размери от по 3303,97 евро /6462 лева/, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. По разноските. При този изход от спора, право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемата страна „Национална електрическа компания“ ЕАД. Същата не е сторила разноски, а претендира единствено юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 51,13 евро предвид обжалваемия интерес и извършените процесуални действия. Така мотивиран, Софийски градски съд