Решение № 3135 от 30.6.2026 г. на Административен съд - Пазарджик по дело № 1398/2025 г.

Производството е по реда на чл. 111, ал. 7 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Началника на Затвора - Пазарджик, подадена чрез процесуален представител инспектор В., против Решение № 2721 от 18.06.2025 год., постановено по адм. дело № 509 от 2025 год. по описа на Административен съд - Пазарджик, пети състав. С обжалваното решение е отменена Заповед № Л-657 от 25.04.2025 год. на Началника на Затвора - Пазарджик, с която на лишения от свобода И. П. С., понастоящем в Затвора - Пазарджик, е наложено дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“ за срок от 7 денонощия. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал процесуално недопустима жалба, която не е била подадена чрез органа, наложил дисциплинарното наказание, с оглед разпоредбата на чл. 111, ал. 2 от ЗИНЗС, а е била изпратена до Министерството на правосъдието. Излага се и довод за просрочие на жалбата, тъй като същата е постъпила в Министерството на правосъдието след изтичане на тридневния срок по чл. 111, ал. 1 от ЗИНЗС. По същество касаторът счита, че неправилно първата инстанция е приела липса на доказана системност на дисциплинарните нарушения. Посочва се, че лишеният от свобода И. П. С. е наказван многократно, включително за сходни нарушения, като към касационната жалба са приложени предходни заповеди и съдебни актове, удостоверяващи наложените му дисциплинарни наказания. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт. В съдебно заседание касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител инспектор В., поддържа касационната жалба и моли решението да бъде отменено по изложените в нея съображения. Ответникът - И. П. С. оспорва касационната жалба. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Излага съображения, че не е доказано по несъмнен начин извършването на нарушение, обосноваващо налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Сочи още, че е поискал проверка с кръвна проба, тъй като не е имал доверие в техническото средство. Моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Представителят на Окръжна прокуратура - Пазарджик дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и първоинстанционното решение следва да се остави в сила. Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна - административния орган, чиято заповед е отменена с първоинстанционното решение, срещу съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване по реда на чл. 111, ал. 7 от ЗИНЗС. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С Решение № 2721 от 18.06.2025 год., постановено по адм. дело № 509 от 2025 год. по описа на Административен съд – Пазарджик е отменена Заповед № Л-657 от 25.04.2025 год. на Началника на Затвора - Пазарджик. Решаващият съд е приел, че жалбата на лишения от свобода И. П. С. е допустима, а по същество и основателна. Изложил е мотиви, че от събраните по делото доказателства се установява извършване на дисциплинарни нарушения по чл. 100, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС, но за тези нарушения дисциплинарното наказание „изолиране в наказателна килия“ може да се наложи само при наличие на системност по смисъла на чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС. Приел е, че административният орган не е установил по надлежния ред тази системност, въпреки дадените му указания относно доказателствената тежест. Решението е правилно. От приобщения доказателствен материал по делото се установява, че със Заповед № Л-657 от 25.04.2025 год. Началникът на Затвора - Пазарджик е наложил на лишения от свобода И. П. С. дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“ за срок от 7 денонощия. В заповедта е прието, че на 13.04.2025 год. лицето е нарушил вътрешния ред, като е започнал да крещи в коридора на четвърто отделение и да подстрекава останалите лишени от свобода към масово неподчинение с твърдение, че друг лишен от свобода липсва от отделението. Прието е още, че след това е разпоредено С. да даде проба за алкохол с техническо средство „Дрегер“, но той умишлено е възпрепятствал вземането на пробата. Като нарушени са посочени чл. 96, т. 3 и т. 5, чл. 97, т. 8, във връзка с чл. 100, ал. 1, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС. Като правно основание за наложеното наказание са посочени чл. 101, т. 7, във връзка с чл. 102 и чл. 105, ал. 1 от ЗИНЗС. При така очертаните фактически и правни основания на заповедта спорът по делото не е дали описаното поведение е без значение за вътрешния ред в мястото за лишаване от свобода. Очевидно такова поведение, ако е доказано, има дисциплинарно значение. Спорният въпрос е дали за конкретно вменените нарушения по чл. 100, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС законът допуска налагането именно на дисциплинарното наказание „изолиране в наказателна килия“ и дали административният орган е доказал предпоставките за това. Съгласно чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС дисциплинарните наказания по чл. 101, т. 7 и т. 8 от ЗИНЗС могат да се налагат само при извършено дисциплинарно нарушение по чл. 100, ал. 2, т. 4, 6, 7 или 8, както и при системни нарушения по чл. 100, ал. 2, т. 1, 2, 3 или 5 от ЗИНЗС. Следователно закондоателят е въвел ограничителен режим за налагането на най-тежките дисциплинарни наказания. Те не могат да бъдат налагани за всяко нарушение на реда, а само в изрично посочените от закона хипотези. В случая административният орган сам е квалифицирал поведението на лишения от свобода като нарушение по чл. 100, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС. Тези нарушения не са сред посочените, за които наказанието по чл. 101, т. 7 т ЗИНЗС може да бъде наложено самостоятелно. За тях законът изисква системност. Това означава, че системността не е допълнителна обща характеристика на личността на лишения от свобода, а конкретна материалноправна предпоставка за законосъобразното налагане на наказанието „изолиране в наказателна килия“. Именно тази предпоставка не е доказана по начина, по който законодателят е въвел изискване. В процесната заповед е посочено общо, че лишеният от свобода е наказван многократно, включително с изолиране в наказателна килия и за подобно нарушение. Това не е достатъчно, защото когато системността е условие за допустимост на най-тежкото дисциплинарно наказание, органът следва да индивидуализира предходните нарушения, които приема за релевантни, а именно да посочи с номер и дата на съответната заповед, вид на нарушението, правна квалификация, данни за влизане в сила, данни за изтърпяване на наказанието и преценка дали наказанието не е заличено по реда на чл. 109 от ЗИНЗС. Само при такава конкретизация адресатът на акта може да разбере защо спрямо него се приема наличие на системност, а съдът може да извърши реална проверка на материалната законосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание. В процесната заповед описаната по-горе конкретизация не е налице. Посочването, че лицето е „наказвано многократно“, не замества мотивите относно системност по чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС. Това е особено важно, защото системността не се предполага от дисциплинарното минало на лишения от свобода, а следва да бъде установена за конкретния случай и във връзка с конкретните нарушения, за които се налага наказанието. Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател, че първоинстанционният съд е следвало да приеме системността за доказана въз основа на представената справка и на посочените в касационната жалба предходни наказания. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗИНЗС дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед и в съдебните производства по тези оспорвания не може да се допълват мотиви, които не са изложени в административния акт и още по-малко, когато липсващата част засяга материалноправна предпоставка за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Също така първоинстанционният съд е дал изрични указания на административния орган относно необходимостта да установи предпоставките по чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС, но въпреки това по делото не са представени пълни доказателства за всяко от твърдените релевантни предходни наказания. На следващо място следва да се посочи, че от представените от административния орган документи, сочещи предходни наказания на И. П. С., не може да се направи извод кога са влезли в сила, дали да изтърпения от лишения от свобода, както и дали към датата на процесното нарушение лицето не следва да се счита за ненаказвано по правилата на чл. 109 от ЗИНЗС. Разпоредбата на чл. 109 ЗИНЗС не е формална. Тя има значение именно при преценката дали предходните дисциплинарни наказания могат да се вземат предвид при последващо ангажиране на дисциплинарната отговорност. Съгласно разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ЗИНЗС, ако в продължение на една година от изтърпяване на дисциплинарното наказание лишеният от свобода не е извършил друго дисциплинарно нарушение, той се смята за ненаказван. Съгласно ал. 2 на цитираната норма, когато лишеният от свобода е наказан за нарушение, извършено в този срок, той се смята за ненаказван, ако не извърши друго нарушение в двугодишен срок след изтърпяване на последното наказание. Следователно, за да е налице системност, не е достатъчно да бъдат изброени предходни заповеди, а да се установи дисциплинарната последователност с оглед момента на изтърпяване на всяко наказание и действието на правилата за заличаване. Такава пълна фактическа основа не е изградена нито в заповедта, нито пред първостепенния съд. Настоящият касационен състав не споделя довода на касатора, че съдебният контрол по чл. 111 от ЗИНЗС се свежда единствено до проверка дали е спазена процедурата по издаване на заповедта. Съгласно чл. 111, ал. 5 от ЗИНЗС съдът преценява всички обстоятелства, свързани със законността на заповедта. Тази проверка включва не само компетентността, формата и административнопроизводствените правила, но и съответствието с материалния закон. При наложено наказание „изолиране в наказателна килия“ материалноправната предпоставка по чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС е основна и ако тя не е доказана, заповедта е незаконосъобразна, независимо че лицето е било изслушано и независимо че част от описаното поведение може да съставлява дисциплинарно нарушение. Съдът не пренебрегва обстоятелството, че поведението, описано в заповедта: крещене в коридора на отделението на Затвора - Пазарджик, призоваване на други лишени от свобода към неподчинение и отказ да бъде дадена проба с техническо средство, представлява поведение, което засяга реда и дисциплината в мястото за лишаване от свобода. Тези факти обаче не освобождават органа от задължението да избере наказание в рамките, очертани от закона. Когато законодателят е поставил допълнителни условия за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, органът е длъжен да ги посочи, обоснове и докаже. При липсата на доказана системност съдът не може да замести преценката на наказващия орган с друга правна квалификация или с допълнителни мотиви, които не се съдържат в самата заповед. Възражението на касационният жалбоподател за недопустимост на първоинстанционната жалба не се споделя от тричленния съдебен състав. С нормата на чл. 111, ал. 2 от ЗИНЗС е предвидено, че жалбата се подава чрез органа, наложил дисциплинарното наказание. Тази разпоредба обаче урежда реда за администриране на жалбата и възможността органът сам да отмени заповедта, ако намери жалбата за основателна. Нарушаването на този ред не следва автоматично да води до недопустимост на съдебното оспорване, когато жалбата е адресирана до компетентния съд, препратена е служебно, административният орган е уведомен, представил е преписката и е участвал в съдебното производство. В случая не се установява процесуално увреждане на правата на органа, нито пречка съдът да извърши проверката по чл. 111, ал. 5 от ЗИНЗС. По делото е приложено писмо на Министерството на правосъдието, с което жалбата е препратена на Административен съд - Пазарджик, като е посочено, че е получена в Министерството с рег. № 94-И-165 от 02.05.2025 год. Това обстоятелство само по себе си не доказва по несъмнен начин кога лишеният от свобода е предал жалбата си за изпращане. При лице, което се намира в място за лишаване от свобода, достъпът до външна кореспонденция е обективно опосреден от администрацията. Ето защо, само датата на входиране на жалбата при друг държавен орган не може да бъде приета като достатъчна, за да се изключи правото на съдебно оспорване, ако липсват ясни данни за датата, на която жалбата е предадена от лишения от свобода за изпращане. При тези данни първоинстанционният съд правилно е разгледал жалбата по същество. С оглед на извършената касационна проверка по чл. 218 от АПК настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обсъдил релевантните доказателства, правилно е определил спорния въпрос и е приложил законосъобразно чл. 102, ал. 2 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 100, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС. Изводът, че за процесните нарушения не е доказана изискуемата системност, е обоснован и съответства на събраните доказателства. Ето защо, оспореното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 111, ал. 7 от ЗИНЗС, Административният съд - Пазарджик, X -ти тричленен състав,