Решение № 17149 от 3.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 27256/2023 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Топлофикация София” ЕАД срещу Т. Н. М. и Р. Х. М., с която са предявени кумулативно обективно и субективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ за осъждане на ответницата Т. М. да заплати на ищеца сумата в общ размер на 445,18 лева – главница, от която сумата 430,40 лева, представляваща ¾ части от стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., и сумата 14,78 лева, представляваща ¾ части от стойността на услугата дялово разпределение през периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата Т. М. да заплати на ищеца сума в общ размер на 103,85 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.06.2020 г. до 03.05.2023 г.; иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ за осъждане на ответницата Р. М. да заплати на ищеца сумата в общ размер на 148,40 лева – главница, от която сумата 143,47 лева, представляваща ¼ част от стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., и сумата 4,93 лева, представляваща ¼ част от стойността на услугата дялово разпределение през периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата Р. М. да заплати на ищеца сума в общ размер на 34,61 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.06.2020 г. до 03.05.2023 г. В исковата молба се твърди, че ответниците Т. Н. М. и Р. Х. М. (като наследници на Х. П. М.) били клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за тях били приложими всички нормативни актове в областта на енергетиката. За процесния период били в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от раздел ІХ на Общите условия клиентите били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок, който започвал да тече след изтичане на периода, за който се отнасяли. Ответниците ползвали доставената от ищеца топлинна енергия до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 32, находящ се в гр. София, АДРЕС, с абонатен № 249965, през периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., но не били заплатили цената на същата. Топлоснабденият имот се намирал в сграда в режим на етажна собственост, за която бил сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с „Техем Сървисис” ЕООД. През отоплителния сезон ищцовото дружество начислявало прогнозни месечни вноски, а в края били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота на ответниците били издадени изравнителни сметки, което означавало, че сумите за топлинна енергия за този имот били начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в него. Въпреки настъпването на падежа задължението не било погасено. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответниците Т. Н. М. и Р. Х. М. за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата и от двете чрез адв. Н. К.. Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. На първо място прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от вземанията. Второ, оспорва наличието на облигационно отношение между страните, както и че ответниците били собственици или вещни ползватели на процесното жилище, поради което нямали качеството потребители на топлинна енергия. Оспорва претенцията на ищеца за стойността на услугата дялово разпределение като напълно неоснователна. Оспорва и дължимостта на претендираната мораторна лихва, доколкото не били ангажирани доказателства относно изпадането на ответниците в забава, в това число за публикуване на фактурите на сайта на дружеството. В подадения от ответницата Р. М. отговор допълнително се твърди, че съгласно чл. 62 ЗЗП същата не дължала заплащане на топлинна енергия, която не била поръчала, както и наличието на противоречие между Закона за защита на потребителите и Закона за енергетиката, като предимство имал първият. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД изразява становище, че предявените искове били основателни и доказани, като не оспорва същите. В съдебно заседание ищецът „Топлофикация София” ЕАД, редовно призован, се представлява от юрк. Д.. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на устните състезания юрк. П. моли съда да уважи исковата претенция. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ответниците Т. Н. М. и Р. Х. М., редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител. Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното. Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено от Агенция по вписванията, ищцовото дружество е търговец с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на електрическа и топлинна енергия и други дейности, обслужващи основните такива. От представен по делото нотариален акт за собственост върху жилище, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство, № 50, том І, нот. дело № 50/1985 г. по описа на І нотариус при Софийския районен съд се установява, че на 07.01.1985 г. Х. П. М. бил признат за собственик на следния недвижим имот, а именно: апартамент № 32, находящ се в гр. София, АДРЕС. Нотариалният акт се издавал на основание чл. 134, ал. 4 ЗТСУ и въз основа на Заповед № РД-35-40/05.01.1981 г. на председателя на ИК на СНС. Видно от удостоверение за наследници изх. № РСЛ19-УГ01-6909ПРЕПИ/14.06.2019 г., издадено от Столична община, район „Слатина“, собственикът Х. П. М. починал на 10.06.2019 г. и бил наследен от следните свои законни наследници: ответницата Т. Н. М. (преживяла съпруга), ответницата Р. Х. М. (дъщеря) и П. Х.в М. (син). Не се оспорва обстоятелството, че много преди исковия период сградата, в която се намира процесният имот, била присъединена към топлоснабдителната мрежа и започнало ползването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване. От приложените по делото Договор № 003 от 05.02.2001 г., сключен между „Техем Сървисис“ ЕООД и етажната собственост, и протокол от 27.01.2001 г. от общото събрание на етажните собственици се установява, че отношенията по топлоснабдяването на сградата на АДРЕС в ж. к. „Х. С.“ съществували още към 2001 г. Видно от протокола от 27.01.2001 г., общото събрание на етажните собственици взело решение за сключване на договор с „Техем Сървисис” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинната енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода и издаване на обща и индивидуални сметки (т. нар. услуга „топлинно счетоводство”). В изготвения като приложение към посочения протокол списък на етажните собственици за процесния имот били отбелязани 3 броя радиатори, 3 броя разпределители и 3 броя термостатни вентили. Списъкът съдържа подпис за наследодателя на ответниците – Х. П. М.. Въз основа на взетото решение от Общото събрание, на 05.02.2001 г. бил подписан договор № 003/05.02.2001 г. между етажната собственост на АДРЕС, в качеството на възложител, и „Техем Сървисис” ЕООД, в качеството му на изпълнител, по силата на който възложителят възложил, а изпълнителят приел да извърши доставка и монтаж на термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода на топлинна енергия, както и индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки. С договор № Д-О-67/03.06.2020 г. ищецът възложил на третото лице – помагач извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 1 от договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост срещу възнаграждение, определено в Приложение № 2 към договора, определено въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Видно от 2 броя индивидуални справки за отопление и топла вода за периодите 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и 01.05.2020 г. – 30.04.2021 г., в имота на ответниците през процесния период била разпределяна единствено топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване по данни от един водомер. Приети са като доказателства по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. По делото няма данни ответниците да са изразили несъгласие с тях и да са предложили на топлопреносното предприятие специални условия, които да са намерили отражение в подписано между страните писмено допълнително споразумение (чл. 150, ал. 3 ЗЕ). Следователно, приложените по делото Общи условия влезли в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите на „Топлофикация София” ЕАД. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия клиентите били длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия, респ. стойността на изравнителната сметка за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен срок след изтичане на срока, за който се отнасяли начислените суми. Клиентите имали право да правят възражения пред продавача за начислената сума за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасяли възраженията. След изтичане на този срок възраженията можело да се правят по общия исков ред пред родово компетентния съд (чл. 33, ал. 3 от Общите условия). Съгласно ал. 4 на чл. 33 от Общите условия продавачът начислявал обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не били заплатени в срока по ал. 2. По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия спор. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи. Релевираните по делото правоотношения между страните са нормативно регулирани от разпоредбите на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г.), Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването и Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. По субективно съединените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ: От събраните по делото доказателства се установява, че процесното жилище било придобито от Х. П. М. на 05.01.2018 г. по силата на Заповед № РД-35-40/05.01.1981 г. на председателя на ИК на СНС. Като собственик на процесния имот наследодателят притежавал качеството „потребител“ на топлинна енергия. Съгласно действащата към датата на възникване на облигационните отношения между страните Наредба № 1 за ползуване на топлинна енергия (обн. ДВ., бр. 49 от 27.06.1975 г., отм. ДВ., бр. 31/26.03.2002 г.) – чл. 5, ал. 1, т. 2, и приетия по-късно Закон за енергетиката и енергийната ефективност (отм.) - § 6, ал. 2 и ал. 3 ПЗР, собственикът се явява т. нар. „заварен потребител” на топлинна енергия за битови нужди. Нормативната уредба към онзи момент не е изисквала съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, нито сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия. С придобиването на жилище в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, в която се ползва топлинна енергия за битови нужди, Х. П. М. придобил качеството потребител на топлинна енергия (енергийни услуги) по смисъла на § 1, т. 41б ДР ЗЕ. След смъртта на собственика процесното жилище било наследено от ответницата Т. Н. М. (преживяла съпруга), ответницата Р. Х. М. (дъщеря) и П. Х.в М. (син). Съгласно действалата към датата на възникване на облигационните отношения между страните разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия. Следователно, с придобиването чрез наследствено правоприемство на жилище в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, в която се ползва топлинна енергия за битови нужди, Т. Н. М., Р. Х. М. и П. Х.в М. придобили качеството „клиенти на топлинна енергия“. Този извод не се променя от обстоятелството, че никой от тях не е подал до ищцовото дружество заявление за прехвърляне на партидата на негово име след смъртта на наследодателя Х. М.. Съгласно чл. 41, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) за настъпили промени в собствеността или вещното право на ползване новият клиент е длъжен в 30- дневен срок да уведоми с писмено заявление топлопреносното предприятие. В този смисъл е и клаузата на чл. 63 от Общите условия от 2016 г. на ищцовото дружество. Това уведомяване обаче е ирелевантно за възникването на облигационно отношение между страните, тъй като от текста на нормата не следва, че с или при подаване на заявлението се сключва договор с новия собственик. Предвид даденото в чл. 153, ал. 1 ЗЕ легално определение на понятието „клиент на топлинна енергия“, липсата на подадено от някой от ответниците заявлениедекларация за откриване на партида не води до липса на договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия. Възприемането на подобна конструкция би означавало да се допусне ответникът да черпи права от собственото си неправомерно поведение – неизпълнение на нормативно вмененото му задължение за уведомяване на ищцовото дружество за настъпилите промени в собствеността върху процесния имот. Неизпълнението на това задължение и липсата на подадена от потребителя/клиента молба за откриване на партида не означава, че между страните няма облигационни отношения, тъй като последните се презумират от закона (вж. Решение № 35 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г., ІІІ Г.О., ВКС). Няма данни по делото, а и твърдения през исковия период качеството „потребител“ на топлинна енергия да е било загубено от някой от ответниците поради промяна на собствеността или учредяване на вещно право на ползване в полза на трето лице. Неоснователно е възражението на ответниците, че дейността на ищцовото дружество противоречала на чл. 62 от Закона за защита на потребителите, която разпоредба забранявала предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна. Както отмененият Закон за енергетиката и енергийната ефективност в чл. 108, така и сега действащият Закон за енергетиката дават право на етажните собственици да се откажат от ползването на централно отопление, но като се вземат предвид особеностите на заварените топлоснабдени сгради. Титулярят на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. По тези съображения в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, ВКС е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Следователно, от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че през исковия период съществувало валидно облигационно отношение между ищцовото дружество и ответниците за доставка на топлинна енергия до процесния имот. Направеното в тази насока възражение в отговорите на исковата молба е неоснователно. Доколкото по делото няма данни, а и твърдения между страните да е било сключено писмено допълнително споразумение, отразяващо предложени от ответниците и приети от ищеца специални условия (чл. 150, ал. 3 ЗЕ), то към договорното отношение между тях се прилагат публично известни общи условия от 2016 г., предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, със съдържание, посочено в чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Т.е. законът урежда определен вид договори при публично известни общи условия, чието съдържание е типизирано без практическа възможност за индивидуално разискване на договорните клаузи. По силата на този договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди ищцовото дружество, в качеството си на продавач, имало задължение през процесния период да доставя топлинна енергия до имота – собственост на ответниците. Ответниците, в качеството им на купувачи, се задължили да заплащат реално доставената им топлинна енергия по определена цена и по начин и в сроковете, посочени в действащите общи условия. Разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ЗЕ урежда принципа за заплащане на реално доставената топлинна енергия до границата на собственост на съоръженията, измерена със средства за търговско измерване, собственост на топлопреносното предприятие. Съгласно чл. 156, ал. 2, т. 2 ЗЕ в сгради – етажна собственост тази граница е последната спирателна арматура преди разпределителната мрежа на сградните инсталации. Това означава, че законът гарантира на топлопреносното предприятие правото да получи цената на реално доставената до абонатната станция на сградата – етажна собственост топлинна енергия. А съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение чрез средствата за търговско измерване на количеството топлинна енергия в абонатната станция, индивидуални разпределители или топломери, общ водомер за битово горещо водоснабдяване и индивидуални водомери за топла вода. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост, присъединена към една абонатна станция, се разпределя за горещо водоснабдяване и за отопление (чл. 140а ЗЕ). Топлинна енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Всеки потребител на топлинна енергия по смисъла на закона дължи, от една страна, заплащането на топлинната енергия за отопление на своя имот и топлинна енергия за загряване на консумираната от него вода за битово горещо водоснабдяване. От друга страна, потребителят дължи и част от топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части на сградата, изчислена пропорционално на отопляемия обем на неговия имот по проект (чл. 143, ал. 5 ЗЕ). В настоящия случай от представените по делото писмени доказателства се установява, че подпомагащата страна „Техем Сървисис” ЕООД била избрана от потребителите в сградата – етажна собственост на АДРЕС в ж. к. „Х. С.“ да извършва услугата дялово разпределение на общо събрание, проведено на 27.01.2001 г. С посочената фирма за дялово разпределение на 05.02.2001 г. бил сключен договор за срок от три години. От събраните по делото доказателства се установи, че дължимата от потребителя месечна сума за топлинна енергия била определена въз основа на прогнозна месечна консумация и действащата за съответния период цена на топлинната енергия. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителната сметка от ФДР, ищцовото дружество издавало данъчни дебитни и кредитни известия за разликата между прогнозното и действително потребеното количество топлинна енергия в процесния имот. От представените от третото лице-помагач писмени доказателства се установява, че за процесния имот през исковия период била разпределяна топлинна енергия единствено за битово горещо водоснабдяване по данни от един водомер, като ответниците не са оспорили количеството на реално доставената топлинна енергия, нейната цена и размера на претендираното вземане. Не бяха събрани доказателства за нарушаване на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), респ. на Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването при определяне на дължимата от ответниците сума за топлинна енергия. Ответниците не ангажираха доказателства, че са се възползвали от предвиденото рекламационно производство и са оспорили изготвените от подпомагащата страна изравнителни сметки в предвидените срокове. Въз основа на изложеното дотук настоящият съдебен състав приема за безспорно установено, че през исковия период ответниците потребили топлинна енергия, чиято стойност дължат на ищцовото дружество, поради което предявените искове са установени в своето основание. При определяне размера на вземането на ищеца по реда на чл. 162 ГПК съдът взе предвид следното. От начислените суми за прогнозно потребление трябва да се приспаднат сумите по изравнителните сметки за възстановяване и платените от потребителя суми, а да се прибавят сумите по изравнителните сметки за доплащане. Следва да бъде уточнено още, че се касае за изравнителни сметки само от исковия период. Освен това настоящият съдебен състав счита, че в размера на вземането на ищеца не следва да се включва сумата за услугата дялово разпределение. Посочената услуга се извършва не от ищеца, а от третото лице – помагач по силата на сключен с етажната собственост договор (който към процесния период е бил с изтекъл срок). За съда остава неясно на какво основание ищецът претендира заплащане на стойността на извършената услуга от потребителите и то в своя полза. Съгласно чл. 149б, ал. 3 ЗЕ в договора по ал. 1 услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ. Направените в тази насока възражения в отговорите на исковата молба са основателни. На следващо място, следва да бъде разгледано възражението на ответниците за погасяване на част от претендираните от ищеца вземания по давност. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГТК ВКС по отношение на главницата, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, е приложима уредената в чл. 111, б. „в” ЗЗД тригодишна давност. Доколкото няма данни по делото процесните задължения да са били установени с влязло в сила съдебно решение, към тях следва да се прилага именно кратката тригодишна давност. Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В настоящия случай исковата молба е подадена в съда на 19.05.2023 г. Следователно, тригодишната давност е изтекла за вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 19.05.2020 г. От представените по делото фактури се установява, че последната фактура, чийто падеж е настъпил преди 19.05.2020 г., а именно на 15.05.2020 г., е тази за месец март 2020 г. Това означава, че претендираните месечни суми за периода от 01.05.2019 г. до 31.03.2020 г. са погасени по давност. Непогасени се явяват вземанията за периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г., които по прогнозни данни (фактури) са в общ размер на 336,48 лева. От тази сума следва да бъдат приспаднати изравнителните сметки за връщане за периода, непогасен по давност, които са в общ размер на -56,12 лева (-9,70 лева за м. 04.2020 г. и -46,42 лева за отчетния период от 01.05.2020 г. до 30.04.2021 г.), както и текущи плащания в размер на 27,89 лева (видно от отбелязване в обща фактура № 1014154056/ 31.07.2021 г). Или общо задължението за топлинна енергия за процесния имот, непогасено по давност, е в размер на 252,47 лева. От приетите по делото писмени доказателства се установи, че процесното жилище било придобито от наследодателя Х. П. М., но няма данни това да се е случило по време на брака му с ответницата Т. Н. М.. След смъртта на собственика процесното жилище било наследено от ответницата Т. Н. М. (съпруга), ответницата Р. Х. М. (дъщеря) и П. Х.в М. (син). На основание чл. 9, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН всеки от наследниците е придобил по 1/3 идеална част от процесното жилище. Доколкото ищецът претендира от ответницата Р. Х. М. 1/4 част от стойността на топлинната енергия (въпреки че съдът изчисли, че същата притежава 1/3 идеална част от процесното жилище), с оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се съобрази с исковата претенция. А отговорността на ответницата Т. Н. М. следва да се ограничи до определената от съда 1/3 идеална част, вместо претендираните от ищеца 3/4 идеални части. Иск срещу съсобственика П. Х.в М. изобщо не е бил предявен. Следователно, ответницата Т. Н. М. дължи заплащането на 1/3 част от стойността на доставената топлинна енергия през периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г. в размер на 84,16 лева или 43,03 евро, до който искът по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ, предявен срещу нея, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума. За разликата над уважения размер от 84,16 лева до пълния предявен размер от 445,18 лева, както и за периода от 01.05.2019 г. до 31.03.2020 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Ответницата Р. Х. М. дължи на ищеца заплащането на 1/4 част от стойността на доставената топлинна енергия през периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г. в размер на 63,12 лева или 32,27 евро, до който искът по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ, предявен срещу нея, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума. За разликата над уважения размер от 63,12 лева до пълния предявен размер от 148,40 лева, както и за периода от 01.05.2019 г. до 31.03.2020 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. По субективно съединените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Разпоредбата на чл. 119 ЗЗД предвижда, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от това акцесорни вземания, каквото е това за лихва, макар давността за тях да не е изтекла. Следователно, погасени по давност са вземанията за мораторна лихва върху погасените по давност суми за топлинна енергия, поради което в тази си част исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни. За задълженията за топлинна енергия от непогасения по давност период, а именно от 01.04.2020 г. до 30.04.2021 г. приложими са Общите условия от 2016 г., съгласно които лихва за забава не се начислява върху прогнозните сметки, а само върху общата изравнителна сметка, ако стойността й не е заплатена в срока по ал. 2 на чл. 33. А съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасяла. Следователно, задължението по общата фактура от непогасения по давност период е станало изискуемо на 14.09.2021 г., поради което считано от следващия ден – 15.09.2021 г. ответниците са изпаднали в забава. Или, същите дължат мораторна лихва върху непогасената по давност главница за топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 03.05.2023 г., която на основание чл. 162 ГПК и с помощта на находящата се на л. 33 от делото справка съдът определи на 40,17 лева. Поради изложените по-горе съображения лихва за забава върху сумата за дялово разпределение не следва да се начислява. С оглед изложеното искът чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответницата Т. Н. М., е основателен и следва да бъде уважен за сумата 13,39 лева или 6,85 евро и за периода от 15.09.2021 г. до 03.05.2023 г. За разликата над уважения размер от 13,39 лева до пълния предявен размер от 103,85 лева, както и за периода от 15.06.2020 г. д о 14.09.2021 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Искът чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответницата Р. Х. М., е основателен и следва да бъде уважен за сумата 10,04 лева или 5,13 евро и за периода от 15.09.2021 г. до 03.05.2023 г. За разликата над уважения размер от 10,04 лева до пълния предявен размер от 34,61 лева, както и за периода от 15.06.2020 г. до 14.09.2021 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. По отношение на разноските: Процесуалният представител на ищеца е направил искане за присъждане на направените съдебни разноски и на юрисконсултско възнаграждение, но не е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ищцовото дружество е извършило следните разноски: 100 лева за внесена държавна такса и 200 лева за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (в приложимата редакция). С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответниците Т. Н. М. и Р. Х. М. следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца „Топлофикация София” ЕАД направените в настоящото производство разноски за внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение разпределени между тях, както следва: за Т. Н. М. – 26,65 лева или 13,63 евро, и за Р. Х. М. – 59,96 лева или 30,66 евро, съразмерно с уважената част от исковете, предявени срещу всяка. Процесуалният представител на ответниците – адв. Н. К. е поискала присъждане в своя полза на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. В двата договора за правна защита и съдействие от 02.11.2023 г. е посочено, че възнаграждение не е уговорено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като доверителят бил материално затруднено лице. Съгласно посочената разпоредба адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Това му право е установено със закон. В този случай е налице изключение от правилата за присъждане на разноски, установени в чл. 78 ГПК и изискващи от страната да докаже, че е направила разноски, за да й бъдат присъдени. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. По отношение на размера на дължимото на процесуалния представител на ответниците възнаграждение следва да бъде посочено следното. В най-новата съдебна практика на Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС). В конкретния случай съдът взе предвид, че процесуалният представител на ответниците е изготвил отговор на исковата молба, без да участва в проведените две открити съдебни заседания и без да ангажира допълнителни доказателства, както и обстоятелството, че делото е с малка правна и фактическа сложност, доколкото се касае за често срещан спор с топлопреносно предприятие, по което има изобилна съдебна практика, облекчаваща значително защитата на ответника. С оглед изложеното и при съобразяване на цитираната по-горе съдебна практика съдът намира, че за исковото производство следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ответниците в размер от по 400 лева за всяка от тях. С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът „Топлофикация София” ЕАД следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. Д. К. сумата в общ размер на 569,03 лева или 290,94 евро (от която 328,93 лева за процесуалното представителство на ответницата Т. Н. М. и 240,10 лева за процесуалното представителство на ответницата Р. Х. М.), представляваща дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете. Воден от горното, съдът: