Решение № 2339 от 6.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7400/2021 г.

Делото е образувано по искова молба на Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу Народно събрание на Република България (НС) и Министерство на правосъдието (МП) за заплащане на обезщетения за вреди от нарушение на правото на ЕС. Твърди се в подадената от ищците искова молба, че с влязла в сила на 28.12.2010 г. присъда по НОХД № 761/2010 г. по описа на ОС – гр. Пазарджик А. Д. Ш. е бил признат за виновен в това, че на 08.06.2010 г. около 22.20 ч. в гр. Септември, област Пазарджик, пред дом № 61 на ул. „Никола Вапцаров“ предумишлено умъртвил К. Д. К., на 42 години, като деянието е извършено по особено мъчителен начин за пострадалата, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и т. 9 от НК вр. чл. 115 от НК бил осъден на наказание 12 години лишаване от свобода. По НОХД № 761/2010 г. наследниците на К. К. предявили граждански искове за претърпените от тях неимуществени вреди, като А. Ш. бил осъден да заплати на А. Д. К. - съпруг на пострадалата, сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди; на Е. А. К. - дъщеря на пострадалата, сумата от 80 000 лева, на Д. А. К. - син на пострадалата, сумата от 80 000 лева, ведно със законните лихви от 08.06.2010 г. до окончателното изплащане. В полза на майката на К. К. – М. Д. Ц. била присъдена сумата от 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, както и имуществени вреди в размер на 219 лева. След смъртта на М. Ц. Е. К. и Д. К. наследили и части от тези суми. Въз основа на издадените изпълнителни листове били образувани изпълнителни дела, като в резултат на предприетите изпълнителни действия се събрала незначителна част от присъдените суми. Длъжникът А. Ш. не разполагал с имущество, от което да се удовлетворят. Със Закон за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления (ЗПФКПП), в сила от 01.01.2007 г. се уреждали условията и редът за подпомагане и финансова компенсация от държавата на пострадали от престъпления. Законът бил приет въз основа на ДиректИ. 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления (ДиректИ. 2004/80). Оправомощени по закона били физически лица – български граждани или граждани на държави-членки на ЕС или чужди граждани, претърпели имуществени и неимуществени вреди, а при причинена смърт – съпруг, деца, родители и лица, които се намират във фактическо съжителство. Законът предвиждал компенсация от държавата на имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от престъплението, но не и на неимуществени вреди. Българското законодателство предвиждало възможност жертвите от ПТП да бъдат обезщетявани за претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди не само от делинквента, но и от застрахователите на гражданската отговорност на виновните водачи, а при липса на такава застраховка – от Гаранционен фонд. Държавата предвидила и механизъм за защита на спестяванията на лицата в банки до определен размер. Така българското законодателство третирало по различен начин жертвите на престъпления. Според ищците, дори и всяка държава членка да има възможността да избира какви по вид вреди подлежат на обезщетяване и по какъв ред, при транспониране на ДиректИ. 2004/80 държавата третирала неравноправно и неравнопоставено жертвите на различните видове престъпления и това само по себе си нарушавало европейското законодателство. В първоначална и последващи уточнителни молби се твърди, че ЗПФКПП е в пряко протИ.речие с правилата на ДиректИ. 2004/80, изискваща държавите членки да осигурят ефективна възможност за обезщетяване на пострадалите от престъпления. Държавата, в лицето законодателния орган - НС, не създала адекватен правен механизъм по отношение на жертвите на престъпленията, чрез който да се обезпечи както присъждането, така и ефективното получаване на присъдените обезщетения. В процеса на транспониране на ДиректИ. 2004/80 участвали множество лица и институции, но МП бил основният структурен орган по приемане, изменение и отмяна на релевантните нормативни актове в държавата. Затова и МП отговаря поради пропуск да установи несъответствието на българското законодателство с европейското и да препоръча съответните мерки и инициативи за отстраняване на констатираното несъответствие. Според ищците, изложените от тях протИ.правни действия на посочените държавни органи – процесуални субституенти на държавата, са причина те да не получат дължими им суми, поради което заявяват правен интерес от осъдителни искове срещу НС и МП при условията на солидарност. След дадени от съда указания, с уточнителна молба от 11.02.2016 г. по гр.д. № 549/2015 г. по описа на ОС – гр. Пазарджик ищците предявяват искове срещу ответниците НС и МП за солидарното им осъждане да заплатят на ищците присъдените им по НОХД № 761/2010 г. по описа на ОС – гр. Пазарджик суми, намалени с получените от тях парични суми в изпълнителното производство. Въз основа на данните от удостоверение, приложено към молба от 05.10.2015 г. по гр.д. № 549/2015 г. по описа на ОС – гр. Пазарджик и от постановление от 10.04.2013 г. за разпределение на събраните по изп.д. № 99/2011 г. на ДСИ при РС – гр. Пещера, стойността на претендираните обезщетения възлизат на сумата от 27 048.31 лева – за А. К. и по 105 379.60 лева – за Е. К. и Д. К.. Ответникът НС е подал отговор, в който оспорва предявените искове. Излага, че целта на ДиректИ. № 2004/80 не е да създаде модел на правна уредба на обезщетяването на пострадали от престъпления, а да обезпечи възможността жИ.тът и телесната неприкосновеност на граждани от държави членки на ЕС да бъдат защитени по същия начин, както жИ.тът и здравето на собствените граждани. ДиректИ.та създавала и минимален стандарт за защита на жертвите от престъпления – достъп до правосъдие и възможност за съдебно предявяване на претенции за обезщетения. Възразява и че въпросът за протИ.конституционност на закон и на други актове на НС е от компетентност на КС и разглеждането му по исков ред е недопустимо. Ответникът МП оспорва исковете с твърдения, че на практика ищците искат държавни органи да встъпят в задълженията на длъжника по изпълнителното дело. Не съществувал правен механизъм, според който държавата, чрез който и да било от нейните органи, да замести длъжника, като понесе отговорността за неплатените суми по изпълнителни листове. Целта на ДиректИ. 2004/80 нямала отношение към процесния казус, тъй като той не бил с трансграничен характер. Приетата през 2012 г. ДиректИ. 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета била транспонирана в българското законодателство със ЗИД на ЗПФКПП през 2016 г. Към момента на влизане на присъдата в сила държавата създала ефективен механизъм за компенсиране на жертвите на престъпления в съответствие с поетите от нея международни задължения. ДиректИ.та не задължавала държавите членки да въведат режим за обезщетение на вреди от неимуществен характер. Въведеният механизъм се основавал на принципа на компенсацията, а не на обезщетяването, като финансовото компенсиране не било идентично с обезщетението, присъждано на деликтно основание. Прокуратурата на РБ изразява становище за основателност на предявените срещу НС осъдителни искове. Счита, че не е налице основание да бъде ангажирана отговорността на държавата. Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа и правна страна: Съобразно изложените в исковата и в уточнителни молби твърдения, основанието на предявените от А. К., Е. К.а и Д. К. искове е неизпълнение на задължения за законодателна инициатИ. и за приемане на законодателство, транспониращо пълно и точно ДиректИ. 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления. В причинна връзка с пропуска на държавните органи - НС и МП, да изпълнят вменените им задължения, ищците търпели вреди, изразяващи се в невъзможността да получат справедливи обезщетения за страданията от убийството на тяхната съпруга и майка. Неоснователно е възражението на НС, че искът е недопустим, тъй като единствено КС се произнасял по въпроса за протИ.конституционността на закони и други актове на НС. В случая съдът не е сезиран с искане да провери дали нормативен акт – ЗПФКПП, протИ.речи на конституцията, а дали с приемането му правилно, пълно и точно е транспонирана ДиректИ. 2004/80. По доводите за липса на трансграничен характер на спора съдът намира следното: Действително, първата от посочените цели на ДиректИ. 2004/80 е да премахне препятствията между държавите членки пред свободното движение на хора и услуги, като защитата на неприкосновеността на физическото лице при упражняване на правото му на свободно придвижване при пребИ.ване в друга държава членка е идентична с тази, от която се ползват нейните граждани. Това е наложило установяване на минимум от норми за защита на жертвите на престъпления, и особено достъпа им до правосъдие и право на обезщетение. Независимо от целта на ДиректИ.та да очертае характера на механизма за улесняване на достъпа до обезщетение в случаите, когато престъплението е извършено в държава членка, различна от тази, в която жертвата пребИ.ва, следва да се съблюдава забраната за неравно третиране на гражданите и на пребИ.ващите в държава членка. Процесният казус няма трансграничен характер, но това не отнема правото да се търси отговорност на държавата, чиито граждани са ищците, от нарушаване на задълженията на националния законодател да приеме мерки за постигане на заложения в директИ. резултат. В материята на отговорността на държавата от нарушения на правото на ЕС е постановено основополагащото решение на Съда от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 (Andrea Francovich, Danila Bonifaci и др. срещу Италианската република). Според него, пълната ефикасност на общностните норми би била поставена под съмнение, а защитата на признатите от тях права - отслабена, ако частноправните субекти нямат възможност да получат обезщетение, когато техните права са засегнати от нарушение на общностното право, за което носи отговорност държава членка. Възможността да се получи обезщетение от държавата членка е особено необходима, когато пълното действие на общностните норми е поставено в зависимост от действия на държавата, а при липсата на такИ. действия частноправните субекти за лишени от възможността да предявят пред националните юрисдикции права, признати им от общностното право. (т. 33 и т. 34) Когато държава членка не изпълни задължението си по чл. 189, ал. 3 от ДЕО да предприеме всички необходими мерки за постигането на предписания от директИ.та резултат, пълната ефикасност на тази норма на общностното право предполага право на обезщетение (т. 39). Законодателят на Съюза не е целял всяка държавата членка да приема особен режим за обезщетяване, който се прилага само за жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие в презграничен случай, а е избрал прилагането на национални режими за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие на териториите на държавите членки. Затова и чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80 налага на всяка държава членка задължение да въведе режим за обезщетяване на жертвите на всички умишлени престъпления, извършени с насилие на нейната територия (т. 42 и т. 43 от решение на Съда от 16.07.2020 г. по дело С- 129/19). Затова и в случая основанието на съдебно предявените претенции е в непълно и неточно транспониране на ДиректИ. 2004/80, като не е предвидено обезщетяване на неимуществени вреди в ЗПФКПП и не е осигурена ефективна възможност за обезщетяване на пострадалите от престъпления. Тъй като исковете са предявени на 08.06.2015 г., преди измененията на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/2019 г.), с които изрично е уредена отговорността на държавата за нарушения на правото на ЕС, те намират правното си основание в разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС, която вменява задължение на държавите членки да вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от договорите или актовете на институциите на Съюза. Предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право са ясно и точно очертани в т. 40 на решение на Съда от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 и в т. 51 на решение на Съда от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и те са относими към случай като процесния: предписаният от директИ.та резултат да включва предоставяне на права на частноправни субекти, достатъчно съществено нарушение от неизпълнението на задължението на държавата да постигне заложения в директИ.та резултат и причинна връзка между неизпълнението и претърпените от лицата вреди. Осъдителните искове са насочени срещу органите, които са допуснали нарушението–източник на вредоносния резултат – НС и МП. Чрез тях държавата участва в гражданското производство и без да е страна по делото, ще бъде обвързана от постановеното решение по иск с участие на нейни процесуални субституенти – органите, чиито актове са източник на вреди за ищците. В случая претенциите са насочени срещу НС и МП в качеството им на процесуални субституенти на държавата. За очертаване на предписания от ДиректИ. 2004/80 резултат следва да се изходи от съображение (5), в което се реферира към Рамково решение 2001/220/ПВР относно правното положение в наказателния процес на жертвите от престъпления (заменено от ДиректИ. 2012/29), което позволява на лицата да търсят обезщетение от извършителя на престъплението срещу тях по време на наказателния процес, както и на съображение (10), посветено на улесняване на достъпа до обезщетение. Чл. 12 от ДиректИ. 2004/80 задължава държавите членки да гарантират, че техните национални разпоредби предвиждат режими за справедлИ. и подходящо обезщетение на жертвите на тежки предумишлени престъпления, извършени на тяхна територия. Следователно, установява се съдържанието на първата предпоставка: разпоредба от общностното право – чл. 12 от ДиректИ. 2004/80, предоставяща права на частноправни субекти – да им се гарантира от националното законодателство получаване на справедлИ. и подходящо обезщетение, когато се окажат жертви на тежки предумишлени престъпления. На 22.12.2006 г. е приет ЗПФКПП (в сила от 01.01.2007 г.). Съгласно чл. 3, при условията и по реда на закона подпомагане могат да получат пострадали, претърпели имуществени и неимуществени вреди от престъпления, а финансова компенсация - пострадали, претърпели имуществени вреди. Когато пострадалият е починал в резултат на престъплението, правата на подпомагане и финансова компенсация преминават върху неговите деца, родители, съпруг или лицето, с което се е намирал във фактическо съжителство. В ал. 3 на чл. 3 са изброени престъпленията, от които правоимащите лица са претърпели вреди и поради това могат да получат подпомагане и финансова компенсация: тероризъм; умишлено убийство; умишлена тежка телесна повреда; блудство и изнасилване, от които са настъпили тежки увреждания на здравето; трафик на хора; престъпления, извършени по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група, както и други тежки умишлени престъпления, от които като съставомерни последици са настъпили смърт или тежка телесна повреда. Безспорно е по делото, че ищците са кредитори на вземания за обезщетения от предумишлено убийство по особено мъчителен за К. Д. К. начин, съставляващо престъпление по чл. 116, ал. 1 , т. 6, пр. 2 и т. 9 от НК. Следователно, ищците попадат в кръга на лицата по чл. 3, ал. 2 от ЗПФКПП и имат право на подпомагане и на финансова компенсация. Не се спори и че са образувани изпълнителни дела, по които са извършени изпълнителни действия, и от събраните от длъжника А. Д. Ш. суми на А. К. е изплатена сумата от 1 306.13 лева, а на Е. К. и Д. К. – по 4 038.16 лева, като неудовлетворени са останали вземанията им за горниците съответно до 27 048.31 лева и 105 379.60 лева. Основният спор по делото е точно и пълно ли е транспонирана ДиректИ. 2004/80 в частта, задължаваща държавите членки да гарантират на жертвите на тежки предумишлени престъпления справедлИ. и подходящо обезщетение. За целта разпоредбите относно формите на обезщетяване по националното законодателство (ЗПФКПП) следва да се преценяват в светлината на разпоредбите на Рамково решение 2001/220/ПВР. То е заменено от ДиректИ. 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.10.2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления. В този смисъл Рамковото решение от 2001 г. залага минималните стандарти, които държавите членки следва да установят в националните си законодателства: осигуряване зачитането на личното достойнство на жертвите по време на производството и признаване на техните права и законни интереси, най-вече в рамките на наказателното производство, възможността жертвите да бъдат изслушвани по време на производството и да сочат доказателства, разпитване на жертвите единствено доколкото това се налага за целите на наказателното производство, право на минимумът информация, до която жертвите да имат достъп, възможност за възстановяване на разноските, които са направили в резултат на законосъобразното си участие в наказателното производство, право на защита, право на обезщетение в хода на наказателното производство и др. В практиката на Съда на ЕС относно тълкуване на „справедлИ. и подходящо“ обезщетение по смисъла на чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80 е постановено решение от 16.07.2020 г. по дело С-129/19. Това обезщетение не съответства задължително на обезщетението за вреди, което извършителят на умишлено престъпление може да бъде принуден да заплати на жертвата на престъплението и следователно обезщетението не трябва непременно да осигури пълно поправяне на имуществените и неимуществени вреди, понесени от жертвата (т. 60). Цитираното решение от 16.07.2020 г., както и решение на Съда от 07.11.2024 г. по дело С-126/23 г. са постановени във връзка с доводи на страните в главните производства за неточно транспониране на ДиректИ. 2004/80 от Италианската република, поради установяване на фиксиран размер на обезщетението в националното законодателство. Отговорът на Съда на ЕС е, че такова обезщетение не може да се квалифицира като „справедлИ. и подходящо“ по смисъла на чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80, ако при определянето му не е взета предвид тежестта на последиците от извършеното престъпление за жертвите и така това обезщетение няма съответен принос за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди. Даденото от Съда на ЕС тълкуване няма пряко отношение към спора по делото, тъй като основанието на съдебно предявените претенции на К.и не се свеждат до предвидения фиксиран размер на обезщетенията в ЗПФКПП, а до невъзможността жертвите на тежки умишлени престъпления да получат присъдените им в наказателното производство обезщетения, поради липса на имущество на извършителя, от което да се удовлетворят. Решенията на Съда на ЕС обаче съдържат указания, относими към характера и целите на обезщетението, а именно – да допринася за поправяне на претърпените имуществени и неимуществени вреди. Решението от 16.07.2020 г. по дело С-129/19 не поставя съмнение, че трябва да бъдат обезщетени и неимуществените вреди. По причина, че националните законодателства установяват различни режими на обезщетяване и третират по различен начин видовете вреди (имуществени и неимуществени), Висшият съд на Ирландия е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС относно формите на вреди, които попадат в обхвата на понятието „неимуществени вреди“, и по-специално дали това са „болки и страдания“ на жертвата, както и по въпрос от значение за настоящото производство - връзката на „справедлИ. и подходящо обезщетение“, присъдено на жертва съгласно ДиректИ. 2004/80, с обезщетението за непозволено увреждане, което извършителят би бил принуден да плати на жертвата като делинквент. В постановеното от Съда на ЕС решение от 02.10.2025 г. по дело С-284/24 е прието, че разграничение между видовете вреди не произтича от никоя разпоредба на ДиректИ. 2004/80. Обезщетението трябва да е от естество да допринесе за поправянето на всички неимуществени вреди, включително вредите от причинените болки и страдания (т. 34-т. 36). Същевременно обаче, не е задължително обезщетението да съответства на обезщетението за вреди, което извършителят на умишлено насилствено престъпление може да бъде принуден да заплати на жертвата (т. 24). Така дадените отговори на отправените от националните съдилища преюдициални запитвания са отправна точка за преценката дали българското законодателство, транспонирайки ДиректИ. 2004/80, е предвидило обезщетение, което е от естество да допринесе за поправяне на неимуществените вреди, търпените от жертвите на предумишлени насилствени престъпления. Заглавието на закона, а и начина на неговото структуриране сочат на две форми на обезщетяване на жертвите на тежки умишлени престъпления: подпомагане и финансова компенсация. Несъмнено финансовата компенсация има парично изражение и тя е насочена към поемане на разходи, които жертвите неминуемо правят, за да възстановят негативния баланс в своята имуществена сфера в тесния смисъл на думата: разходи за лечение, различни от тези, които се поемат от НЗОК; пропуснати доходи; съдебни и деловодни разноски; пропуснати средства за издръжка; разходи по погребение и др. Тези разходи имат своето парично изражение и правоимащите лица по чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от ЗПФКПП получават тяхната равностойност именно чрез присъждане на финансови компенсации. ЗПФКПП предвижда и друга форма на защита на правата и законните интереси на жертвите на престъпления и тя се изразява в подпомагането им по посочените в чл. 8 от ЗПФКПП начини. Психологическата консултация и помощ и правната и практическата помощ са обичайно възмездни дейности, които лицата по чл. 3, ал. 2 от ЗПФКПП (сред които са ищците в настоящото производство) получават безплатно. Целта им е да се осигури, независимо от финансовото състояние на жертвите, подкрепа и специализирана психологическа помощ за преодоляване на негативните последици от престъпното деяние, като дейността на психолозите се финансира от Министерство на правосъдието. Подпомагането в този случай представлява сурогат на онова обезщетение за неимуществени вреди, което не дублира дължимото от делинквента, а цели поправяне на страданията, които жертвите на тежки умишлени престъпления неминуемо търпят. Обстоятелството, че българското законодателство и съдебна практика обичайно свързват репарирането на неимуществените вреди с присъждане на парично обезщетение не означава, че „справедлИ.то и обичайно“ обезщетение по смисъла на чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80 вменява на държавите членки задължение да предвидят изплащане на парично обезщетение, което да компенсира болките и страданията на жертвите по ЗПФКПП. Националният режим за обезщетяване на неимуществените вреди се изразява в такИ. форми на подпомагане, които допринасят за облекчаване на болките и страданията на увредените лица. Българският законодател е уредил обезщетяване на неимуществени вреди, като предвижда безвъзмездно подпомагане на жертвите на тежки умишлени престъпления. Финансовата компенсация, която има парично изражение и е насочена към обезщетяване на имуществени вреди по чл. 14 от ЗПФКПП, няма да бъде предоставена, когато пострадалият е получил обезщетение по друг начин (чл. 15, ал. 1, т. 4 от ЗПФКПП). Освен това, чл. 12 от ЗПФКПП поставя определени условия за получаване на финансова компенсация: влизане в сила на осъдителна присъда, прекратяване на наказателното производство на определени в НПК основания или спиране на наказателното производство поради неразкрИ.не на извършителя на престъплението. Обратно, разходените от държавата средства за подпомагане не подлежат на възстановяване от лицата по чл. 3, ал. 2 от ЗПФКПП. Безвъзмездното подпомагане се изразява в помощ, която се предоставя безусловно и има заложената в чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80 цел: да поправи търпените болки и страдания от престъплението, без да съответства на обезщетението за вреди, което извършителят на умишлено насилствено престъпление е осъден да заплати на жертвата. Решението на българския законодател да въведе механизъм за безплатна психологическа, правна и практическа помощ гарантира в пълна степен ефективно преодоляване на онези страдания, които наследниците и близките на починалия в резултат на тежкото насилствено престъпление изпитват. Подходящ е начинът на жертвите да се окаже безрезервна специализирана помощ и подкрепа за справяне с тежките психически травми. Изпълнено и изискването за „справедлИ. обезщетение“, предвид липсата на законодателно ограничение в съдържателен и времеви аспект на дейностите по подпомагане по чл. 8 от ЗПФКПП. Българският законодател е предприел всички необходими мерки за постигането на предписания от ДиректИ. 2004/80 резултат – да допринесе за поправяне на болките и страданията на жертвите от тежки умишлени престъпления чрез безвъзмездна и безусловна психологическа, правна и практическа помощ. Не могат да бъдат споделени доводите на ищцовата страна, че по аналогия на обезщетяване на жертвите при ПТП и на установения механизъм за защита на спестяванията в банки до определен размер, държавата дължи да регламентира и сигурното обезщетяване на жертви, които не могат да получат присъдените им обезщетения, за които извършителят на тежко умишлено престъпление отговаря. Що се отнася до функционалната отговорност на застрахователите на гражданската отговорност на водачите на МПС, тя произтича от договорно правоотношение между застрахователя и собственика/водача на МПС, по силата на което собственикът заплаща застрахователна премия, условие за действие на застрахователното покритие. При липса на договор за застраховане на гражданската отговорност на водачите, обезщетението се заплаща от Гаранционен фонд, в който застрахователите задължително правят вноски във „Фонд за незастраховани превозни средства“ (чл. 520 и чл. 521 от КЗ). По същия начин се процедира при защита на вложените в банките средства. Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Закон за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ), средствата във Фонда се набират от годишни и извънредни премийни вноски от банките и с тях се изплащат задълженията на банките към техните вложители до гарантираните размери при условията и по реда на глава V, раздел II от ЗГВБ. Следователно, вземанията на увредените лица по КЗ и ЗГВБ се изплащат от предварително набрани средства – вноски на застрахователи и банки. Държавата не отговаря имуществено за обезщетяване на посочените категории пострадали лица за търпени от тях имуществени и/или неимуществени вреди. Основателно е възражението на ответника Министерство на правосъдието, че няма механизъм, по който, в случай като процесния, държавата да встъпва в задължението на делинквента. Противното би влязло в разрез с принципа за забрана на неоснователното обогатяване. Обстоятелството, че извършителят на престъплението не разполага със средства не изключва възможността да придобие имущество – от труд, дарение, наследство или друго, които да послужат за удовлетворяване на кредиторите му. В подобна хипотеза би се стигнало до получаване на две обезщетения за една и съща вреда. При тълкуване на разпоредбата на чл. 12, § 2 от ДиректИ. 2004/80 Съдът на ЕС нееднократно подчертава, че „справедлИ.то и подходящо“ обезщетение е различно от това, което извършителят на престъплението дължи. При така установените по делото факти, не се доказа да е налице нарушение на правото на ЕС. ДиректИ. 2004/80 е пълно и точно транспонирана, с адекватни мерки за подкрепа на жертвите на тежки умишлени престъпления в преодоляване на търпените от тях болки и страдания. Твърдените от тях вреди са в причинна връзка с липсващо имущество на извършителя на престъплението, от което да се удовлетворят, а не в неизпълнение на задължение на държавата да го заплати, като встъпи в дълга на осъдения, което да й вменява ДиректИ. 2004/80 като резултат или койот и да е друг акт от правото на ЕС. По така изложените съображения, съдебно предявените претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне. С оглед изхода на спора разноски се дължат на НС и МП, каквито те претендират. Разноските са изразяват в юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство на всеки от ответниците. Съгласно чл. 25, ал. 2 вр. ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя по 240 евро юрисконсултски възнаграждения на ответниците.