Решение № 3068 от 7.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1638/2025 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 18782/18.10.2024 г., постановено по гр. д. № 29523/2023 г. по описа на СРС, 78 състав, са уважени частично предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че Д.В.В. в качеството на ЕТ „Д.Г. - КОМЕРСИАЛ“ дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 4 498.19лв. - доставена, но незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода 01.10.2020г. - 30.04.2022г., до топлоснабден имот с абонатен № ••••••••, представляващ казино, находящ се в гр. София, общ. „Слатина“, ул. ••••••••, ведно със законна лихва от 25.09.2023г. до окончателно изплащане на сумата, 4.17лв. - дялово разпределение за периода 01.05.2021г. - 31.07.2021г., ведно със законна лихва от 25.09.2023г. до окончателно изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 35381/2023г., по описа на СРС, III ГО, 180-ти състав., като са отхвърлени искът за доставена топлинна енергия, в частта, за сумата от 19.45лв. /разликата над уважената част до максимално претендирания размер/ и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 873.58лв. - мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия за периода 01.12.2020г. - 19.06.2023г. и сумата от 0.83лв. - мораторна лихва върху стойността на дяловото разпределение за периода 01.07.2021 г. - 19.06.2023 г.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Нелбо инженеринг“ ООД.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника ЕТ „Д.Г. - КОМЕРСИАЛ“ с доводи за неправилност на обжалваното решение при нарушения на материалния и процесуалния закон. Намира, че неправилно е прието от СРС, че възражението за неавтентичност на представения по делото договор е недоказано. Твърди се, че договорът е оспорен с отговора на исковата молба. Сочи се, че с изготвената по делото експертиза не се установява идентичност на подписа в договора и подписа на въззивника. В тази връзка се поддържа, че е погрешен изводът на първата инстанция за възникнала облигационна връзка между страните по делото. Сочи се, че СРС не е обсъдил възражението, че имотът, посочен в исковата молба, не е идентичен с притежавания от въззивника. Поддържа се, че Споразумителен протокол от 19.09.20002 г. касае партида с абонатен номер 340846, а не посочената в исковата молба партида с абонатен номер ••••••••. Поддържа се, че СРС не е съобразил, че въззивникът е само съсобственик на имота и поради това отговаря само за частта от задълженията, съответстваща на идеалната му част в собствеността.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените срещу него искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач „Нелбо Инженеринг“ ООД.

Решение № 18782/18.10.2024 г. е влязло в сила като необжалвано в частта, с която са отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д.В.В. в качеството на ЕТ „Д.Г. - КОМЕРСИАЛ“ за доставена топлинна енергия, в частта, за сумата от 19.45лв. /разликата над уважената част до максимално претендирания размер/ и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 873.58лв. - мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия за периода 01.12.2020г. - 19.06.2023г. и сумата от 0.83лв. - мораторна лихва върху стойността на дяловото разпределение за периода 01.07.2021 г. - 19.06.2023 г.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледани по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че Д.В.В. в качеството на ЕТ „Д.Г. - КОМЕРСИАЛ“ дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 4 517,64 лв. - доставена, но незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода 01.10.2020г. - 30.04.2022г., до топлоснабден имот с абонатен № ••••••••, представляващ казино, находящ се в гр. София, общ. „Слатина“, ул. ••••••••, ведно със законна лихва от 25.09.2023г. до окончателно изплащане на сумата, искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 873.58лв. - мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия за периода 01.12.2020г. - 19.06.2023 г. и сумата от 0.83лв. - мораторна лихва върху стойността на дяловото разпределение за периода 01.07.2021 г. - 19.06.2023 г., иск за сумата от 4.17лв. - дялово разпределение за периода 01.05.2021г. - 31.07.2021г., ведно със законна лихва от 25.09.2023г. до окончателно изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 35381/2023г., по описа на СРС, III ГО, 180-ти състав.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, като по силата на посочената правна норма същите стават част от мотивите на въззивното решение.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр чл. 149 ЗЕ:

Между страните е спорно дали са били обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия за стопански нужди, предвид характеристиките на обекта като нежилищен. Ето защо, в тежест на ищеца е било да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния период на топлоснабдения имот, както и количеството потребена топлоенергия.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между Д.В.В., действащ в качеството си на едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, и „Топлофикация София“ ЕАД е бил сключен договор № 3000022580 от 02.09.2020 г. за продажба на топлинна енергия за стопански нужди при общи условия, на основание чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Предмет на договора е топлоснабдяването на имот, находящ се в гр. София, ул. ••••••••, представляващ търговски обект – казино. В договора е предвидено, че извършването на услугата дялово разпределение, респективно топлинното счетоводство за имота, следва да се осъществява от „Нелбо“.

По делото е представен и протокол от 14.09.2002 г. за проведено Общо събрание на етажните собственици и наематели в жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. ••••••••, входове А и Б, от който се установява взето решение за монтиране на топлинни уреди за индивидуално отчитане на потребената топлинна енергия. Към протокола е приложен списък, изготвен от упълномощеното от общото събрание лице, в който всеки от собствениците е следвало да посочи броя на разпределителите в съответния самостоятелен обект, като изявлението е удостоверено с подпис. От този списък се установява, че Д.В.В., в качеството си на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, е посочил абонатни номера 340846 и ••••••••, като след втория абонатен номер е положен подпис, удостоверяващ направеното изявление.

В доказателствения материал е приет и споразумителен протокол от 19.09.2002 г., сключен между Д.В.В., в качеството му на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, и „Топлофикация София“ ЕАД. От съдържанието на този протокол се установява постигнато съгласие остойностяването на отчетената от топломера в абонатната станция топлинна енергия да се извършва от „Нелбо инженеринг“ ООД. Посочените писмени доказателства, преценени в тяхната съвкупност, обосновават извод, че процесният обект е бил присъединен към системата на топлоснабдяване при договорно уредени отношения с „Топлофикация София“ ЕАД, а отчитането и разпределението на потребената топлинна енергия е било възложено на посоченото дружество за дялово разпределение.

От приетия по делото нотариален акт № 33, том I, рег. № 587, дело № 30/2018 г., съставен на 22.01.2018 г. от нотариус И.Н., с район на действие Софийски районен съд, се установява, че същият е издаден по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92 ЗС, с който е признато право на собственост върху идеални части от описан търговски обект на две нива, находящ се в гр. София, ул. •••••••• на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“ на 131,90/222,40 идеални части от партера, както и на 1/2 идеална част от 231,40 кв.м. от сутерена на обекта, а „ХРАНС КОМЕРС“ ЕООД на 90,50/222,40 идеални части от партера, както и на 1/2 идеална част от 231,40 кв.м. от сутерена на същия обект.

Проведеното по реда на чл. 193 ГПК производство по оспорване истинността на процесния договор за продажба на топлинна енергия и на протокола, респективно списъка за определяне броя на топлинните уреди, не установи твърдяната от ответника неистинност на тези документи. Съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва, а в случая именно ответникът е страната, която е въвела твърдението, че документите не са подписани от Д.В.В.. Следователно в негова доказателствена тежест е при условията на главно и пълно доказване да установи, че подписите, от които се извежда обвързването на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, не са положени от посоченото лице. От заключението на приетата съдебно-почеркова експертиза, което съдът кредитира на основание чл. 201 ГПК като обективно, компетентно и неоспорено от страните, се установява, че подписът за „Д. ГЕОРГИЕВ – КОМЕРСИАЛ“ ЕТ, положен на ред 12 в списъка за заявени уреди и термостатни вентили съгласно протокол от ОС от 14.09.2002 г., е положен именно от Д.В.В.. Поради това оспорването на този документ е неуспешно, доколкото експертното заключение потвърждава авторството на подписа, положен от името на едноличния търговец. По отношение на подписа за „Купувач“ в договор № 3000022580/02.09.2020 г. вещото лице е посочило, че поради графическа несъпоставимост между подписа — обект на изследване, и наличните сравнителни образци не може да се установи дали същият е положен или не от Д.В.В.. Този извод обаче не доказва неистинност на документа, а единствено невъзможност за категорична идентификационна преценка поради липса на съпоставими графически елементи. При така дадено заключение не е налице положителен доказателствен резултат в полза на оспорването, тъй като експертизата не установява, че подписът не принадлежи на Д.В.В.. С оглед правилото на чл. 193, ал. 3 ГПК неблагоприятните последици от тази доказателствена недостатъчност следва да се понесат от оспорващата страна.

В подкрепа на извода, че между страните са съществували трайни отношения във връзка с топлоснабдяването на процесния обект, следва да бъдат съобразени и останалите писмени доказателства по делото. От протокола от 14.09.2002 г. за проведено Общо събрание на етажните собственици и наематели в сградата на адрес гр. София, ул. ••••••••, входове А и Б, както и от приложения към него списък, чиято истинност в относимата част е потвърдена от експертизата, се установява участието на Д.В.В., в качеството му на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, в процедурата по заявяване на уреди за индивидуално отчитане. В същата насока е и споразумителният протокол от 19.09.2002 г., сключен между Д.В.В., в качеството му на ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“, и „Топлофикация София“ ЕАД, с който е постигнато съгласие остойностяването на отчетената от топломера в абонатната станция топлинна енергия да се извършва от „Нелбо инженеринг“ ООД. Тези документи имат характер на извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти, доколкото обективират съгласие и участие на едноличния търговец в отношения, свързани с топлоснабдяването и дяловото разпределение на топлинната енергия, като същевременно имат случаен за процеса характер, тъй като са съставени значително преди възникване на настоящия спор.

Неоснователно е и възражението за неправилна индивидуализация на абонатния номер. От протокола от 14.09.2002 г. и приложения към него списък се установява, че за ЕТ „Д.Г. – КОМЕРСИАЛ“ е посочен абонатен номер ••••••••, като наред с това е отбелязана и открита партида с абонатен номер 340846. При тези данни не може да се приеме, че е налице такава неточност в индивидуализацията, която да води до извод за липса на договорна връзка или за неотносимост на представените документи към процесния обект.

Не променя изложените изводи и соченото противоречие между договора за продажба на топлинна енергия, в който имотът е описан като казино, и нотариалния акт, в който е посочено предназначение „хранителен магазин“. Това обстоятелство не оборва действието на договора, нито доказва неговата неистинност. Предназначението и фактическото използване на един търговски обект могат да бъдат изменяни във времето, като посоченото в договора предназначение отразява заявеното от потребителя при сключването му фактическо ползване на обекта, докато вписаното в нотариалния акт има значение за вещноправната и устройствена индивидуализация на имота. Ето защо различното словесно описание на търговския обект не води до извод за липса на съвпадение между имота по договора и имота по нотариалния акт, нито за недействителност или непротивопоставимост на договора за продажба на топлинна енергия. При така събраните доказателства съдът приема, че оспорването по чл. 193 ГПК е останало недоказано.

Обстоятелството, че процесният имот е съсобствен, само по себе си не обуславя извод, че ответникът отговаря само съразмерно на притежаваната от него идеална част. В случая вземането не произтича пряко от вещното право на собственост върху имота, а от договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за небитови, респективно стопански нужди, се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и клиента на топлинна енергия за небитови нужди. Следователно определящо за възникване на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия е качеството на страна по договора и титуляр на съответната партида, а не единствено обемът на притежаваните вещни права върху имота. Доколкото по делото са налице данни именно ответникът да е абонат и да е сключил договора за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, то той се явява клиент по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ и като страна по облигационното правоотношение дължи заплащане на доставената топлинна енергия. Наличието на съсобственост върху имота не освобождава ответника от договорно поетото задължение, нито го ограничава само до идеалната му част, доколкото останалите съсобственици не са установени като страни по процесния договор или като титуляри на партидата.

Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Такъв договор в конкретния случай не е бил сключен. Разделението на клиентите, въведено в ЗЕ, е съобразено с целите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. за вътрешния пазар на електроенергия (която отмени директива 2003/54/ЕО). Според нея, клиент, който закупува електроенергия за лична битова консумация – без търговски или професионални дейности (чл. 2, т. 10) – се класифицира като битов, докато физическо или юридическо лице, което купува електроенергия за цели, различни от собствени битови нужди (включително производители и клиенти на едро, чл. 2, т. 11), се счита за небитов клиент. Основният критерий за разграничението между битов и небитов клиент се определя от предназначението, за което се използва топлинната енергия в даден обект. В този контекст съдът постановява, че начинът на използване на топлинната енергия в конкретен имот определя и вида на правните отношения, които могат да възникнат с топлопреносното предприятие. Настоящият въззивен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, че именно ответникът е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Ищецът е имал задължение да доставя топлинната услуга, а ответникът – да заплаща нейната стойност.

Претенцията за сумата от 4 498,19 лв., представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода 01.10.2020 г. – 30.04.2022 г. до топлоснабден имот с абонатен № ••••••••, находящ се в гр. София, ул. ••••••••, както и за сумата от 4,17 лв. за дялово разпределение за периода 01.05.2021 г. – 31.07.2021 г., е основателна и доказана по размер.

На първо място, във въззивната жалба не са наведени конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение относно количеството доставена и потребена топлинна енергия, начина на нейното остойностяване, както и относно начислената такса за дялово разпределение. При това положение и с оглед ограничения характер на въззивната проверка съдът дължи произнасяне в рамките на заявените оплаквания, като не следва служебно да ревизира фактически и счетоводни изводи, които не са конкретно оспорени.

По отношение на претендираната такса за дялово разпределение съдът намира, че са ангажирани доказателства, които да обуславят основателност на исковата претенция. От представения договор от 2002 г. се установява, че между „Нелбо инженеринг“ ООД, като изпълнител, и етажната собственост на адрес гр. София, ул. ••••••••, като възложител, е сключен договор за въвеждане и извършване на дялово разпределение на топлинната енергия — т.нар. „топлинно счетоводство“, за жилищните и нежилищните имоти в сградата. Договорът е сключен въз основа на решение на общото събрание на етажната собственост, като неразделна част от него са протоколът от общото събрание и методиката за разпределение. Установява се, че изпълнителят е поел задължение да разпределя потребената топлинна енергия, включително енергията, отдадена от сградната инсталация, съобразно решението на общото събрание, а при липса на определен процент — при минимален размер от 10 %. Предвидено е отчитането да се извършва чрез индивидуални топлинни разпределители и водомери, като възложителят следва да осигурява достъп за отчет, а при неосигурен достъп се начисляват прогнозни разходи. Договорът е сключен за срок от пет години и урежда още таксите за отчет, реда за рекламации и условията за прекратяване.

Размерът на претендираните вземания се установява и от приетите по делото заключения на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза, които съдът кредитира като компетентно изготвени, обосновани и съответстващи на останалия доказателствен материал. От заключението на СТЕ се установява, че абонатната станция топлозахранва процесния имот, като общият топломер се отчита ежемесечно по електронен път, а от отчетената топлинна енергия са приспадани технологичните разходи за сметка на топлопреносното дружество. Експертизата е установила още, че начисленията са извършвани съобразно действащата Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г., като за процесния имот е начислявана топлинна енергия за сградна инсталация и БГВ, без начисляване на такса мощност. Посочено е също, че изготвените изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение са отчетени при формиране на крайния размер на задължението.

От заключението на ССЕ се установява, че за периода от м. 10.2020 г. до м. 04.2022 г. по партидата на ответника са начислени суми за топлинна енергия в размер на 4 498,19 лв., както и суми за дялово разпределение, като претендираната в настоящото производство част за периода 01.05.2021 г. – 31.07.2021 г. възлиза на 4,17 лв. Експертизата е отчела и въведените изравнителни сметки — дебитно известие за доплащане за периода 10.2020 г. – 04.2021 г. и кредитно известие за връщане за периода 05.2021 г. – 04.2022 г., като след съобразяването им е потвърдила размера на начислените задължения. Установено е още, че по тези главници не са извършвани плащания, включително след завеждане на иска.

При така установеното съдът приема, че ищецът е доказал както доставката на топлинна енергия до процесния топлоснабден имот, така и нейното остойностяване в претендирания размер. Ответникът, като страна по договора за продажба на топлинна енергия за стопански нужди и титуляр на процесната партида, дължи заплащане на доставената и незаплатена топлинна енергия, както и начислената цена за услугата дялово разпределение в претендирания размер. Ето защо искът следва да бъде уважен за сумата от 4 498,19 лв. главница за топлинна енергия и сумата от 4,17 лв. за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 25.09.2023 г. до окончателното им изплащане.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има само въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД. Същият претендира разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. В случая обаче „Топлофикация София“ ЕАД е подал единствено бланкетен отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в откритото съдебно заседание пред въззивния съд, поради което при липса на осъществена процесуална защита не следва да й се присъжда юрисконсултско възнаграждение.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности предмет на висящи съдебни производства се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ). Съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

Воден от гореизложеното, съдът