Решение № 18240 от 29.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4432/2026 г.

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „Креди Йес“ ООД, чрез адв. Ш., срещу К. Т. Т., с която е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Креди Йес“ ООД срещу К. Т. Т. положителен установителен иск с правно основание чл. 535 ТЗ за установяване съществуване на вземане за плащане на сумата от 174,97 евро (342,21 лв.), представляваща част от главница по запис на заповед, издаден на 02.12.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 19.08.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 27.08.2025 г. по ч.гр.д. № 43892/2025 г. по описа на СРС, 55 състав.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 02.12.2024 г. сключил с ответницата Договор за паричен заем № •••••••, по силата на който й предоставил в заем сумата от 500 лв., която следвало да върне в срок до 02.05.2025 г. За обезпечаване изпълнението на задълженията по договора в полза на кредитодателя бил издаден запис на заповед от 02.12.2024 г., с който К. Т. поела безусловно и неотменимо задължението за плащане на сумата от 810 лв. Твърди, че записът на заповед бил надлежно предявен за плащане на издателя на 03.12.2024 г. Излага доводи, че за погасяване на задълженията по договора за заем ответницата заплатила сумата в общ размер на 327 лв., като непогасените вземания по договора възлизали на 342,21 лв. (174,97 евро), формирани като сбор от сумата 312,24 лв. за главница, 26,58 лв. – договорна лихва за периода от 02.02.2025 г. до 02.05.2025 г., 3,39 лв. – наказателна лихва за забавени вноски за периода от 03.03.2025 г. до 18.08.2025 г. Твърди, че за непогасените плащания по записа на заповед от 02.12.2024 г., в общ размер на 174,97 евро, дружеството разполагало със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 43892/2025 г. по описа на СРС, 55 с-в, срещу която било подадено възражение от длъжника. Ето защо моли съда да признае за установено, че ответницата дължи на „Креди Йес“ ООД сумата от 174,97 евро (342,21 лв.), представляваща непогасен остатък от дължимото вземане по запис на заповед от 02.12.2024 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК – 19.08.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 27.08.2025 г. по ч.гр.д. № 43892/2025 г. по описа на СРС, 55 състав. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. М., е подала отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава усвояването на сумата от 500 лв., предмет на сключен с ищеца договор за паричен заем № •••••••/02.12.2024 г., която следвало да върне в срок от пет месеца. Твърди, че договорът за заем е недействителен поради противоречието му с изискванията на ЗПК. Сочи, че за погасяване на задълженията по договора е платила по-голяма сума от посочената в исковата молба. Излага доводи, че действително приложимият ГПР по заема е различен от посочения в договора – 64,436%, тъй като не била съобразена уговорената в чл. 6, ал. 2 неустойка, в размер на 245,28 лв., дължима пропорционално към погасителните вноски по кредита и отразена в погасителния план. Твърди наличието на заблуждаваща търговска практика. Счита, че уговорената неустойка има характера на скрита възнаградителна лихва. Сочи, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като липсвала ясното относно размера на ГЛП и условията за прилагането му. Твърди, че договорната лихва противоречала на добрите нрави, както и нищожност на клаузата за неустойка. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приложеното електронно заповедно производство по ч.гр.д. № 43892/2025 г. по описа на СРС, 55 състав, се установява, че същото е образувано на 19.08.2025 г., въз основа на депозирано от „Креди Йес“ ООД срещу К. Т. Т. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.

Заповедният съд е уважил заявлението и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 27.08.2025 г. по ч. гр. д. № 43892/2025 г. по описа на СРС, 55 състав, за сумата в размер от 342,21 лв., представляваща част от дължима сума в ощ размер на 810.00 лева по Запис на заповед от 02.12.2024г., с падеж на предявяване, което е станало на 03.12.2024г., обезпечаващ вземания по договор за паричен заем № •••••••/02.12.2024г., ведно със законна лихва за период от 19.08.2025 г. до изплащане на вземането, както и 425 лв. разноски по делото, а именно: адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. и държавна такса в размер на 25,00 лв.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение.

С разпореждане от 06.11.2025 г. заповедният съд е дал указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от съобщението, като е указал последиците от неподаване на исковата молба.

Съобщение за горепосоченото разпореждане е получено от заявителя на 16.01.2026 г., като в срока по чл. 415 ГПК е предявен установителен иск от „Креди Йес“ ООД, чрез адв. Ш., с който се иска да бъде признато за установено, че К. Т. Т. дължи на ищеца посочената по – горе сума.

В настоящия случай ищцовото дружество основава вземането си срещу ответника на основание менителничен ефект - процесният запис на заповед, издаден на 02.12.2024 г. и предявен за плащане на 03.12.2024 г. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати определена сума пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. Съдът приема, че основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от съдържанието на волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените в разпоредбата на чл. 535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е годен да породи задължението по него. И обратно съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не съдържа всички реквизити изрично посочени в чл. 535 от ТЗ. Допустимите изключения от правилото на чл. 536, ал. 1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал. 2-4 на същата законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск (по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК) и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК основание за възникване на вземането му (менителнично задължение по процесния запис на заповед), съдът е длъжен служебно да прецени наличието на всички задължителни съгласно закона реквизити на процесния запис на заповед.

По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да докаже по делото пълно и главно фактите, от които произтича вземането му, а именно – че в негова полза като поемател е издаден запис на заповед за посочената сума, който съдържа необходимите съгласно чл. 535 от ТЗ реквизити, т.е. редовен от външна страна запис на заповед със съдържанието, посочено в исковата молба, както и настъпване на изискуемостта на вземането по ценната книга.

Ответникът следва да докаже възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни (срещу формата или съдържанието на записа на заповед), така и лични, основани на отношенията му с кредитора (в т. ч. и връзката на записа на заповед с твърдяното каузално правоотношение, респ. за невъзникване, респ. за погасяване на задължението).

Съдът приема, че процесният запис на заповед, на който ищецът основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Представеният по делото запис на заповед, издаден от ответника, съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. В приложената в оригинал ценна книга е посочен и падеж: "на предявяване", т.е. издателят на записа на заповед е определил падежа на същия съгласно разпоредбата на чл. 486, т. 1 ТЗ.

На следващо място, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК (сега т. 10) е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото по иска по чл. 422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуване на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден менителничният ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция запис на заповед.

С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.

При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.

В случая страните не спорят, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на вземания по договор заем, т. е. не спорят за наличието на посоченото каузално правоотношение. Длъжникът е навел правоизключващо възражение за недействителност на каузалното правоотношение (договора за заем). С оглед обезпечителната функция на записа на заповед, съдът е длъжен да изследва дали договорът за заем е действителен, предвид наведените доводи от ответника, както и служебното задължение на съда.

От представения по делото Договор за паричен заем № ••••••• от 02.12.2024 г. се установява, че между ответника, в качеството на заемател и „Креди Йес“ ООД, в качеството на заемодател, е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което ищецът предоставил за ползване на ответника сумата от 255,65 евро (500 лв.), която ищецът се задължил да върне на 5 месечни вноски, всяка от които в размер на 112,95 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен процент в размер 4,200% и годишен процент на разходите от 64,43%.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 5 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:

1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от Общите условия;

2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от Общите условия;

3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 3 от Общите условия;

4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 4 от Общите условия.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в чл. 6 от договора обезпечение дължи на заемодателя неустойка в размер на 245,28 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.

В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че общият размер на погасителната вноска с включена разсрочена неустойка по чл. 6 от договора възлиза в размер на 162 лв., а без включена неустойка по чл. 6 от договора общият размер на погасителната вноска е 112,95 лв.

От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че общата изплатената сума е в размер 856,48 евро, като част от същата представлява платени вноски в срока на кредита (167,19 евро), а останалата сума е събрана след образувано изпълнително дело при ЧСИ (689,29 евро). Вещото лице е изчислило ГПР при включване на неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора. При главница от 500 лв., договорна лихва от 64,72 лв. и неустойка от 245,28 лв., общото задължение възлиза на 810 лв., като изчисленият ГПР е 148,80 %.

С отговора на исковата молба ответникът изрично е признал, че в качеството си на заемател по процесния договор за паричен заем е получил сумата от 255,65 евро, представляваща главница по договора.

Предвид изложеното съдът приема, че по делото безспорно се установява възникнало каузално правоотношение между страните, обезпечено със запис на заповед, като процесният договор за кредит има характеристиките на потребителски такъв по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП – страни по него са потребител - физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди, и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП, поради което съобразно чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва служебно да извърши преценка за наличие на неравноправни клаузи, респективно за противоречие на уговореното между страните с императивни материалноправни норми, както и да обсъди възраженията на ответника в тази насока. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № ЗЗ42/2017 г., IV г. о., ГК, съгласно която решаващият съд следи служебно за недействителността на сделките, когато последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред, каквито например са последиците на неравноправна клауза в договор с потребител.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.

Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. С въвеждането на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. В настоящия случай горното законово изискване не е спазено, като посоченият в договора ГПР от 64.436% не отговаря на действително прилаганият в отношенията между страните. Видно от доказателствата по делото още при сключването на договора на кредитополучателя е начислена неустойка в размер на 245,28 лв., платима с вноската по кредита. Според съда обаче неустойката представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирана при изчисляването на ГПР. Съображенията за това са следните:

Неустоечната клауза в процесния договор за потребителски кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя да плати неустойка в размер на 245,28 лв. за непредоставяне на обезпечение, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради което е и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се доказа клаузата да е индивидуално уговорена. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, преди сключване на договора за кредит кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение (чл. 18 от ЗПК). Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си от неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че вземането може да не бъде събрано от длъжника. Тези вреди обаче по силата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който би надвишил допустимия от закона праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика –

уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно. Според съда уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. В случая само размера на неустойката представлява около 50% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите от 148,80% съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. При това положение СРС приема, че вписаните параметри на договора не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).

Предвид установената нищожност на целия договор за кредит, на основание чл. 23 от ЗПК, кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита – в случая 255,65 евро (500 лв.), но не дължи лихва и други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита (в този смисъл е Решение № 79 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5337/2023 г., IV г. о., ГК).

От заключението на вещото лице се установява, че платените от ответника вноски в срока на кредита с в размер на 167,19 евро, а останалата сума в размер на 689,29 евро е събрана след образувано изпълнително дело при ЧСИ. Ответникът не е представил доказателства за доброволно плащане на други суми по договора. След като се установи, че по недействителния договор се дължи плащане, макар и на основание чл. 34 от ЗПК, установителният иск по записа на заповед следва да бъде уважен до размера на дължимата сума от 88,46 евро (255,65 евро - 169,19 евро), ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 19.08.2025 г., до окончателното плащане, а над тази сума до пълния предявен размер от 174,97 евро – да се отхвърли като неоснователен.

За пълнота на изложеното следва да се отбележи, че изводът на съда за дължимост на посочената по – горе сума не се променя от обстоятелството, че за периода от 12.11.2025 г. до 18.12.2025 г. по изпълнителното дело е събрана чрез принудително изпълнение сума в общ размер на 689,29 евро, тъй като съгласно константната съдебна практика съществуването на вземането по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се явява продължение на заповедното производство и по изричното разпореждане на чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението. По правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпилите след предявяване на иска (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до приключване на съдебното дирене. В хипотезата на чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което събрание по принудителен ред в изпълнителното производство суми, са на основание издаден съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение, поради което не подлежат на проверка в исковия процес (в този смисъл е Решение № 99 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 60330/2016 г. по описа на ВКС, I г.о., както и т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

По разноските:

При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски имат и двете страни.

На ищеца следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски в исковото и заповедното производство (предвид т. 12 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се постанови осъдителен диспозитив за разноските в заповедното производство). Ищецът е сторил разноски, както следва: 217,30 евро – за държавна такса и възнаграждение за адвокат в заповедното производство; 12,78 евро – държавна такса в исковото производство, както и 300 евро адвокатско възнаграждение за исковото производство. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение за исковото производство е основателно. Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в настоящото производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил, настоящият съдебен състав приема, че размерът на адвокатското възнаграждение за исковото производство на ищеца следва да бъде определен на сумата от 204,52 евро. С оглед гореизложеното общият размер на разноските на ищеца за заповедното и исковото производство възлиза в размер на 434,60 евро. Намалени съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 219,72 евро.

Ответната страна е сторила разноски в размер на 200 евро за допуснатата съдебно-счетовдна експертиза, от които съразмерно с отхвърлената част от иска, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 98,89 евро.

По отношение на претендираните разноски за исковото производство:

Процесуалният представител на ответника претендира разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - К. Т. Т., от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ответникът е материално затруднено лице - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.

Като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в настоящото производство, ниската фактическата и правна сложност на спора, както и приключването на делото в едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ответника не се е явил, настоящият съдебен състав приема, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен на сумата от 245,42 евро с вкл. ДДС (с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС). Съразмерно с отхвърлената част от иска, на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдена сумата в размер на 121,34 евро.

Така мотивиран, съдът