Решение № 405 от 5.4.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 5/2026 г.

Настоящото производство е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН. Подадена е жалба от Ю. П. Й., ЕГН ••••••••••, срещу Наказателно постановление № 25 - 0433 -000730/13.05.2025 г. на •••••••• Първо РУ при ОД МВР - Варна, с което на лицето било наложено административно наказание "глоба" в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, на основание чл. 53, ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл. 175, ал.3, предл.1 от ЗДП, както и "глоба" в размер на 10 лева, на основание чл. 53, ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл. 183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДП. Жалбоподателят не оспорва констатациите в акта, но счита наказателното постановление за незаконосъобразно, тъй като е наказан повторно за едно и също деяние. Поради това моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното наказателно постановление. В открито съдебно заседание жалбоподателя изпраща процесуален представител, който поддържа жалбата. Моли съда за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски. Представител на въззиваемата страна в депозирани писменни бележки до съда, счита жалбата за неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна, по следните съображения: Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: На 25.04.2025 г. жалбоподателя Ю. Й. около 11:30 ч. в гр.Варна, по ул. "Панайот Волов" до номер 44 в посока ул. "Доктор Пискюлиев" управлявал товарен автомобил с номер на рама ••••••••••••••• с неустановен собственик. Същият бил забелязан от служители на ОД МВР-Варна, Първо РУ – Варна, св.П. Й. М. и св.Д. В. Д. които спрели автомобила за проверка. След извършена справка в масивите на МВР установили, управляваното от жалбоподателя МПС не е регистрирано по надлежния ред. Жалбоподателят заявил, че автомобила е бил с регистрационни табели, издадени във Великобритания и същият е бракуван, като към момента на проверката МПС е било с поставени български регистрационни табели с номер – ••••••••••, отговарящи на товарен автомобил "Ситроен Джъмпер" с номер на рама ••••••••••••••••. Във връзка с тези констатации на същата дата бил съставен акт за установяване на административно нарушение на жалбоподателя за това, че управляваният от него автомобил не е регистрирано по надлежния ред , както и за това, че не носи свидетелство за регистрация на МПС, което управлява . Актът бил съставен в присъствието на нарушителя, бил предявен и подписан без възражения. Писмени такива не били депозирани и в срока по чл. 44, ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт, на 13.05.2025 г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на Ю. П. Й. била наложена глоба в размер на 200.00 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца за извършено нарушение на чл. 140, ал.1 от ЗДП, както и глоба в размер на 10.00 лева, за нарушение на чл. 100, ал.1, т.2 от ЗДП. Междувременно срещу жалбоподателя било образувано и ДП №617/20025 г. по описа на Първо РУ при ОД МВР – Варна. На 18.12.2025 г. Ю. П. Й. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършени престъпления: по чл.345, ал.1 от НК и по чл.345, ал.2 от НК. Към настоящия момент ДП не е приключило. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните по делото доказателства: от разпита на свидетелите П. М. и Д. Д., както и от приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства. Показанията на посочените свидетели следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Според разпоредбата на чл. 140, ал.1 от ЗДП по пътищата, отворени за обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. От събраните по делото доказателства и основно от показанията на свидетелите се установява по несъмнен начин, че на описаните в наказателното постановление дата и място жалбоподателят е управлявал МПС, което не е било регистрирано по надлежния за това ред- обстоятелство, което не се оспорва от санкционираното лице. При това положение административно наказващият орган правилно е констатирал наличието на административно нарушение, за което е санкционирал жалбоподателя по реда н а чл. 175, ал.3 от ЗДвП, предвиждащ специални наказания за водач, управляващ моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред. Не е било отчетено обаче обстоятелството, че към момента на издаване на наказателното постановление е било образувано ДП №617/20025 г. по описа на Първо РУ при ОД МВР – Варна по което на 18.12.2025 г. Ю. П. Й. е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършени престъпления: по чл.345, ал.1 от НК и по чл.345, ал.2 от НК. Към настоящия момент ДП не е приключило. Недопустимо е едно лице да бъде подложено на наказателно преследване за деяние, по отношение което се провежда и наказателна процедура към настоящия момент. Принципът "non bis in idem" е един от основните принципи на наказателния процес и е уреден изрично в чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, според който никой не може да бъде съден или наказван от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден, съгласно закона и наказателната процедура на тази държава. По силата на чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България, Протоколът е част от вътрешното право на страната и нормите му имат предимство пред тези норми на вътрешното ни законодателство, които им противоречат. Във връзка с приложението на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 е налице утвърдена практика на ЕСПЧ, която изключва двойното наказателно преследване по отношение на едно и също лице по повод на идентични деяния. Тази практика е съобразена при постановяването от ОСНК на ВКС на Република България на Тълкувателно решение № 3/22.12.2015 г. по т.д. № 3/2015 г., в което е възприето, че принципа "non bis in idem" препятства повторението на наказателно производство, приключило с окончателно решение, като без значение е видът на това решение /наказателно постановление, съдебно решение, присъда, разпореждане или определение за прекратяване на наказателно производство/ и неговия характер /осъдителен, оправдателен и пр./; както и че от решаващо значение за прилагане на посоченото правило е дублиращите се производства да имат наказателен характер по смисъла на ЕКПЧ. Принципът "non bis in idem" се прилага при идентичност на субекта в двата процеса и при наличие на наказателно обвинение за едно и също деяние като "тъждество или идентичност на фактите или такива, които по същество са значително сходни", като се проявява само в наказателното производство, поради което за приложимостта му е от решаващо значение и двете производства да представляват такива с наказателен характер. В случая на първо място следва да се извърши проверка дали и двете производства, водени срещу жалбоподателя, имат наказателен характер по смисъла на цитираното тълкувателно решение, като преценката следва да се извърши съобразно т. нар. критерии "Енгел", изведени в практиката на ЕСПЧ. Първият е квалификацията на деянието по националното право, който обаче има формален характер и не е от решаващо значение. Вторият критерии е характерът и естеството на нарушението (изследват се видът на защитените обществени отношения и кръгът от адресати на съответната разпоредба), а третият критерий касае видът и тежестта на предвиденото наказание ("суровост на възможното наказание"). Практиката приема, че за приложимостта на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и на чл. 4 от Протокол № 7 е достатъчно и само един от тези признаци да отговаря на характеристиките на наказателното обвинение. В настоящия случай първото от проведените срещу жалбоподателя производства е безспорно наказателно по характер, тъй като деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 345, ал.1 от НК. Нарушението по чл. 140, ал.1 от ЗДвП, за което е санкциониран М. с настоящото наказателно постановление е квалифицирано като административно нарушение, но доколкото дефиницията от националното законодателство не е от решаващо значение, преценката за характера на производството следва да се извърши съобразно втория и третия от установените критерии. В тази връзка съдът отчете обстоятелството, че нормата на чл. 140, ал. 1 ЗДвП е насочена към неограничен кръг от адресати, а всеобхватната насоченост на правната норма е характерна черта на наказателното обвинение. Това становище е изразено изрично и в цитираното тълкувателно решение. На следващо място, касае се за нарушение, което засяга същия кръг от обществени отношения, защитен и с нормата на чл. 345, ал.1 от НК, а именно- безопасността и сигурността на участниците в движението по пътищата за обществено ползване, изискванията към пътните превозни средства за участие в движението по тези пътища и конкретнорежима на регистрация на моторните превозни средства. Наличието на идентичен обект на защита и в двете производства налага извода за наказателния характер на процесното административнонаказателно производство, който се потвърждава и от строгостта на предвидените санкции- глоба в немалък размер, която не репарира нищо, а е чисто наказателна, както и лишаване от право да се управлява МПС, което се отразява съществено на нормалния живот на засегнатия. Минималният размер на предвидената глоба също така надвишава минимума на наказанието по чл. 47, ал.1 от НК. Предвидените санкции разкриват сходство с наказанията за престъпления, а в решението по делото К. срещу България изрично се приема, че за да се приложи чл. 6, § 1 ЕКПЧ, е достатъчно конкретното правонарушението по своя характер да е наказателно или да излага заинтересованото лице на риска да получи наказание, което по своето естество и степен на тежест влиза в полето на наказателната материя. Доколкото предвидените наказания за нарушение на чл. 140, ал.1 от ЗДвП - глоба и лишаване от право за управление на МПС, освен административни наказания, са включени и в системата на наказанията по НК - чл. 37, ал. 1, т. 4 и т. 7 НК, същите несъмнено показват сходство с наказанията за престъпления. По изложените съображения съдът приема, че процесното административно наказателно производство в тази му част има характера на наказателно такова по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ. На следващо място, съдът приема и че двете производства са образувани по повод едно и също събитие, извършено на едно и също място, по едно и също време, и с едни и същи действия. Според посоченото тълкувателно решение забрана за преследване и наказване за второто деяние е налице, когато и двата процеса имат за предмет същото деяние, доколкото то произтича от идентични факти или от такива, които по същество са "значително същите" – сходни. Подчертава се, че правната квалификация на деянията е без решаваща роля, а е водещо значението на фактическата идентичност или съществено сходство от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение. Посочено е също, че преценката дали деянието е същото изисква във всеки отделен случай да се съпоставят съществените елементи на правонарушенията, които се изследват от гледна точка на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца. В случая е налице нарушение на чл. 140, ал. 1 ЗДвП, установяващ забрана на водачите да управляват моторни превозни средства, които не са регистрирани и не са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. От своя страна нормата на чл. 345, ал.1 от НК също забранява служенето с табела с регистрационен номер, издадена за друго МПС или с табела, неиздадена от съответните органи. В случая обвиняемия е управлявал МПС с регистрационна табела, издадена за друг автомобил именно поради факта, че не е била налице надлежна регистрация. При това положение съдът намира, че деянието по наказателното производство е в значителна степен сходно с това, с което е осъществено нарушението по ЗДвП, което е основание и да се приеме, че жалбоподателят е санкциониран повторно за едно и също проявено поведение. Наказателната отговорност поглъща административно наказателната за извършеното деяние и е недопустимо двойната наказуемост на дееца за едно и също деяние. Законът изисква да бъде ангажирана отговорност или за извършено нарушение, или за престъпление, но не и за двете едновременно. Съобразявайки ТР № 3/22.12.2015 г. на ОСНК на ВКС съдът счита, че с издаденото наказателно постановление е нарушен принципа non bis in idem, съответно и чл. 250, ал.1, т.1, във вр. с чл. 24, ал.1, т.6 от НПК, тъй като е налице е идентичност на субекта на двата вида юридическа отговорност, като също така двете производства са наказателни по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и чл. 4 от Протокол № 7; предмет на двете наказателни производство е едно и също деяние, тъй като е налице фактическа идентичност от обективна и субективна страна, преценена с оглед на идентични условия на време, място и обстановка на извършване на деянието. Административно наказващият орган е издал незаконосъобразно НП за нарушение на чл. 140, ал.1 от ЗДвП, което обуславя неговата отмяна в тази му част. Становището на съда кореспондира и на установената практика на съдилищата, като аналогични изводи са формирани по сходни случаи в Решение № 73 от 3.10.2017 г. на ОС - Търговище по в. а. н. д. № 131/2017 г., Решение № 46 от 8.06.2017 г. на ОС - Враца по в. а. н. д. № 229/2017 г. и др. С обжалваното наказателно постановление жалбоподателят е санкциониран и за нарушение на чл. 100, ал.1, т.2 от ЗДвП. Според цитираната норма регистрираните моторни превозни средства и теглените от тях ремаркета, подлежат на задължителен периодичен преглед за проверка на техническата им изправност. В случая обаче процесният автомобил не е бил регистриран по надлежния ред. При това положение за собственика му не е възникнало задължение да носи свидетелство за регистрация на МПС което управлява. Поради това съдът намира, че жалбоподателят не е извършил нарушение на чл. 100, ал.1, т.2 от ЗДвП, при което атакуваното наказателно постановление се явява незаконосъобразно и в тази му част като необосновано и недоказано. Относно искането на страните за присъждане на разноски. Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 (Нов - ДВ, бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.) в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане н а разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Нормата е процесуална и е приложима от 23.12.2021 г. Съдът се произнася по разноските сторени по делото, което разглежда, когато страните са поискали това. Разпоредбата на чл. 63д., ал. 4 от ЗАНН предвижда, че в полза на учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д., се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗАНН сочи, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. В разпоредбата на чл. 144 от АПК се сочи, че за неуредените в този дял въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс. В случая от процесуален представител на ОД МВР - Варна, е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство. Искането за присъждане на разноски от страна на ОД МВР - Варна е направено своевременно. Същото обаче предвид изхода на спора /НП следва да бъде отменено/, по арг. на противното на чл. 78, ал. 8 от ГПК , вр. чл. 144 от АПК, е неоснователно и се отхвърля от съда. От друга страна, искането за присъждане на адвокатско възнаграждение от въззивника се явява основателно. В настоящото производство адвокат е извършил процесуално представителство, като е депозирал писмено становище по делото и с оглед крайния изход на спора и направеното от негова страна искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, наказващият орган следва да бъде осъден на основание чл. 63д, ал. 4 вр. чл. 143, ал. 4 от АПК да заплати на Ю. П. Й., ЕГН:••••••••••,чрез процесуалния си представител а д в . А. А., ВАК, адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 евро, определено съгласно чл. 144 от АПК, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК , вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП , вр. чл. 27е. от Наредба за заплащането на правната помощ. Съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения определеното възнаграждение от 500.00 евро лв. според представеното пълномощно /л.7/ и договор за правна защита и съдействие № 16/01.04.2026 г. се явява доказано по размер и основание, като съдът следва да го уважи и намира, че не са налице основания за неговото редуциране. Затова и ОД МВР - Варна, към която се числи издателя на незаконосъобразното НП, следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от 500.00 евро, съставляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 вр. 1 и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, съдът