Решение № 158 от 6.10.2026 г. на Районен съд - Мадан по дело № 198/2026 г.

Производството е образувано по искова молба от С. К. С. против „•••••••••• ••, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 1752,12 евро /след допуснато изменение на иска в о.с.з/, представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски паричен кредит ••••••• от •••••••с „••••••••“ с ЕИК ••••••••, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че на ••••••• в гр. П. ищецът в качеството си на кредитополучател сключил Договор за потребителски паричен кредит •••••• с кредитора „••••••“ с ЕИК •••••• (универсален праводател на ответника), по силата на който последният като кредитор му предоставил потребителски кредит в размер на 6 000,00 лева, при следните условия: 1. Размер на кредита за потребителски цели – 6 000,00 лева; 2. Застрахователна премия - 2 134,80 лева; 3. Общ размер на кредита – 6 000,00 лева; 4. Такса ангажимент – 150,00 лева; 5. Брой погасителни вноски – 60 броя; 6. Месечна погасителна вноска – 222,53 лв.; 7. Обща стойност на плащанията – 1 3351,80 лв.; 8. Годишен процент на разходите –33,16 %; 9. Лихвен процент – 27,68% . Ищецът сочи, че договорът за потребителски кредит е недействителен и поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 33,16%). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, тоест, в посочената величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Ищецът твърди, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва, като е посочен лихвен процент по заема, който е фиксиран, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Посочва, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо в материално правен смисъл, като тези съставни елементи остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. С посочването в договора за кредит на обща стойност на плащанията кредиторът не е изпълнил изискването за посочване в договора на общата дължима сума от потребителя, изчислена към сключване на договора, като сочи, че съгласно § 1, 2 и 3 на ДР на ЗПК тя следва да включва общия размер на кредита (предоставената по договора сума – в случая 6 000,00 лв.) и общите разходи по кредита (освен възнаградителната лихва, всички други такси, комисионни и възнаграждения, свързани с договора, известни на кредитора и които следва да се заплатят от потребителя, вкл. застрахователни премии, дължими като разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит и задължителна при предоставянето му). Счита, че по този начин е нарушено правото на потребителя да разбере каква обща сума дължи по кредита, а не да се налага сам да изчислява същата, като твърди, че липсата на посочване на компонентите на сумата от 13 351,80 лв., каква част от нея съставлява възнаградителна лихва, каква част са разходи и какво включват те, включват ли „застраховка”, не преодолява тази неяснота за потребителя, а я задълбочава. Сочи, че легална дефиниция на годишния процент на разходите е дадена в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, където е посочено, че това понятие отразява разходите по кредита за потребителя – настоящи и бъдещи, преки и косвени, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, включително и за посредници, които се изразяват като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а във втората алинея от 1 към Закона, като ищецът сочи, че от определението е видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. В настоящия случай такса ангажимент и застрахователната премия следва да бъдат включени в годишният процент на разходите по кредита, като този извод следва и от обстоятелството, че в случая застрахователната премия, представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. При това положение, ищецът счита, че годишния процент на разходите, изчислен, съобразно параметрите главница, възнаградителна лихва и еднократна "такса ангажимент" не отговаря на действителния такъв, тъй като в размера му не е включена дължимата от кредитополучателя застрахователна премия. При включването в ГПР на застрахователната премия, размерът на разходите нараства, поради което ищецът твърди, че застрахователната премия в нарушение чл.19, ал.1 вр. с §1 т.1 ДР на ЗПК не е включена в годишния процент на разходите по кредита, за който липсват данни как е определен, а същевременно е включена в главницата по договора, за която се начислява договорна лихва. Твърди, че договорената застрахователна премия е разход пряко свързан с кредита и на основание чл.19 ал.1 ЗПК, поради което следва да се включи в годишния процент на разходите, в противен случай се заобикалят изискванията на закона за точно посочване финансовата тежест на кредита за длъжника. Твърди също, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като сочи, че целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Сочи, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично, изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби е поставена "рамка" по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите, поради което ищецът счита, че при нарушение на законовата разпоредба клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компонентите на ГПР са нищожни, като се позовава на Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, където е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива . Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. В молбата се твърди, че определеният в посочения договор ГПР е в размер на 33,16 %, но без да са включени разходите за застрахователна премия в размер на 2134,80 лева, посочени в раздел "Параметри и условия" и т.2 от Условията по договора, а тя представлява пряк разход по кредита, който се прибавя към отпуснатата главница по кредита, и върху него също се начислява възнаградителна лихва, поради което следва да бъде включена в ГПР, а в случая това не е направено. При включването на този разход се установява, че ГПР е в по – голям размер от посочения в договора. Изискването за изготвяне на договора на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. От посочените в процесния договор параметри за размер на отпуснатия кредит, срок за издължаване, такса ангажимент, застрахователна премия и ГПР, както и посочването, че погасяването на кредита се дължи на равни анюитетни месечни вноски, не може да бъде установено как е формиран размера на дължимите месечни погасителни вноски, съответно общата сума, дължима от потребителя. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, поради което ищецът счита, че това е нарушение и на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК . Твърди, че договорът за потребителски паричен кредит е изписан с шрифт размер 10, което е самостоятелно основание за неговата недействителност, като сочи, че при сключването му изискването за форма по чл. 10, ал.1 от ЗПК не е налице, тъй като макар договорът да е сключен в надлежна писмена форма и на хартиен носител, видно от съдържанието му, същото, считано от т.1 и до края на договора, е с шрифт по-малък от 12, обуславящо недействителността му само на това основание, на осн. чл. 20 от ЗПК, като в подкрепа на това си становище ищецът цитира: Определение № 50706 от 04.10.2022 г. по гр. д. № 851 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4- то ГО: „Разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК във визираната и част установява форма за действителност на договорите за потребителски кредит – писмена, да са написани на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да са написани с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Твърди също, че разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на посочени разпоредби, първата от които е тази на чл.10, ал.1, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбите са императивни, ясни и не се нуждаят от тълкуване по ред на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От тях следва ясния отговор на поставения въпрос, че нарушаването на изискването за минимален размер на шрифта (12), представлява отделно основание за недействителност. От съдържанието на разпоредбата е ясно, че за начина за определяне на размера на шрифта, законът препраща към текстообработващата програма, която е използвана за написване на договора, а не към друг стандарт – държавен или международен, поради което въпросът дали е необходим такъв стандарт е неотносим, без значение за спора (не е обуславящ). Както твърди ответникът по жалбата, даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос, съответства на приетото по преюдициално запитване с определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 на Съда на Европейските общности, че Директива 87/102/ЕИО допуска национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.“ Решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550 / 2022 г. на ВКС, 2-ро ГО: „Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102 ЕИО на Съвета съдържа хармонизирани разпоредби „ в редица ключови области “ от правната уредба на потребителския договор. По силата на съображение 9 от преамбюла на директивата за държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни /от разпоредбите на директивата/ национални разпоредби. Това ограничение се прилага само доколкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на член 10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит. Следователно, извън въведеното с директивата изискване за форма „ на хартиен или друг траен носител “, държавите – членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Правилото на член 10, ал.1 от ЗПК, в сила от 23.07.2014г., предвижда изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и което е задължавало страните да сключат договора в съответствие с него. Освен това, с Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021г. по дело С-535/2020 е дадено тълкуване по следните въпроси: 1. Следва ли чл.22, пар.1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в смисъл, че не допуска национална мярка, с която се цели транспонирането на тази директива във вътрешното право, да налага на кредитните институции непредвидени в директивата задължения, отнасящи се до представянето на всички елементи на договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12? 2. Следва ли член 10, пар.2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04. 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че елементите на договора за кредит– неговите условия, идентификационните данни на кредитополучателя /чл.10, пар.2, б.”б” от директивата/ и условията на застраховката/ чл.10,пар.2,б.”о” от директивата/, трябва да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези разпоредби, за посочването им по ясен начин? С определението е дадено следното тълкуване: Член 10,параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Следователно, не може да се сподели извода на въззивния съд за неприложимост изискването на чл.10, ал.1 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК при преценка действителността на процесния договор за кредит. Определение № 485 от 14.06.2022 г. по гр. д. № 2585 / 2021 г. на ВКС, 4-то ГО: „Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения правен въпрос. Същият касае приложение разпоредбите на чл. 10,ал.1 от Закона за потребителския кредит, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. Освен това по въпроса е налице практика на Съда на Европейските общности. С определение на Съда на Европейските общности/шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 се е дадено тълкуване по следните въпроси:1. Следва ли чл.22,пар.1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в смисъл, че не допуска национална мярка, с която се цели транспонирането на тази директива във вътрешното право, да налага на кредитните институции непредвидени в директивата задължения, отнасящи се до представянето на всички елементи на договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12? 2. Следва ли член 10,пар.2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че елементите на договора за кредит – неговите условия, идентификационните данни на кредитополучателя/чл.10, пар.2, б.”б” от директивата/ и условията на застраховката/чл.10, пар.2,б.”о” от директивата/, трябва да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези разпоредби, за посочването им по ясен начин? С определението е дадено следното тълкуване:Член 10,параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на С.. Поради това соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се установява.“ Определение № 1388 от 20.12.2023 г. по т. д. № 332 / 2023 г. на ВКС, 1-во ТО: „Неспазването на изрично уредените изисквания, между които е отклонение от шрифт 12 надолу, води по силата на чл. 22 ЗПК до недействителност на целия договор с последиците по чл. 23 ЗПК. От посочената ясна уредба с императивен характер относно санкцията при несъблюдаването на изискването досежно размера на шрифта, а именно недействителност на целия договор, следва пряко и отрицателният отговор на поставения от касатора въпрос. По въпроса, че размерът на шрифта, установен в чл. 10, ал. 1 ЗПК, е от значение за действителността на договора за потребителски кредит, като ищецът се позовава на практика на ВКС, обективирана в решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г., ІІІ г. о. и решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., ІІ т. о. С оглед тезата на касатора следва да се посочи, че съгласно чл. 23 и съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива 2008/48/ държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно Директивата, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Именно в съответствие с цитираните разпоредба и съображение съгласно ЗПК – законът, с който се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48, ищецът счита, че нарушението на предписанието досежно размера на шрифта води до недействителност на договора за потребителски кредит и за него кредиторът се санкционира с лишаване от лихвите и другите разходи по кредита /чл. 23 ЗПК/, като цитира - решение по дело С-42/15, на което се позовава касаторът в изложението, СЕС дава тълкуването, че за неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директива 2008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски. С Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. В молбата се сочи, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят подробно форматът и размерът на шрифта, с които информацията относно условията на договора и последиците от сключването му трябва да бъде предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит, държавите членки остават по принцип компетентни да установят правила както относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно последиците от неспазването й от страна на търговците, при условие че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от Директивата информация по ясен и кратък начин; уредбата в ЗПК, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, е преценена от СЕС като гарантираща, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, както и като възпрепятстваща използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Изтъкнато е, че уредбата в ЗПК се ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано установената в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48. Твърди се, че посоченото тълкуване на СЕС, направено по повод преюдициално запитване във връзка с въведеното с изменението на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в сила от 23. 07. 2014 г., изискване по отношение на размера на шрифта и при отчитане последиците от неспазването му /недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК/, има задължителен характер по силата на чл. 633 ГПК, като в този смисъл ищецът се позовава на: Решение № 4066 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. № 8169/2022 г. на СГС, Решение № 235 от 09.12.2021 г. по в. т. д. № 489/2021 г. на Апелативен съд – П., Решение № 260042 от 28.08.2020 г. по в. гр. д. № 1197 / 2020 г. на VI състав на Окръжен съд – П., Решение № 267030 от 15.12.2021 г. по в. гр. д. № 5311 / 2021 г. на възз. IV-a състав на С. градски съд, и други. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (чл.23 ЗПК). Поради недействителността на договора за заем в случая за кредитополучателя е възникнало задължение за връщане само на чистата сума. която е получил по него – 6 000,00 лева, а не на лихви и други разходи. Ищецът твърди, че до предявяване на настоящия иск е заплащал редовно дължимите месечни погасителни вноски съгласно погасителния план, като е заплатил 37 погасителни вноски по 222,53 лева, или общо сумата от 8233,61 лева, поради което счита, че разликата между заплатената сума от 8 233,61 лева до дължимата от 6 000,00 лева в размер на 2233,61 лева, равняваща се на 1140,03 евро, е платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55. ал.1, предл. 1 от ЗЗД. По изложените съображения моли за уважаване на иска. Претендира разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „••••••••“ ••, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Признава се, че между „••••••••••••“ ••• – праводател на ответното дружество •••••••“ •• и ищеца С. С. съществува облигационна връзка по силата на сключения Договор за потребителски паричен кредит за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта № ••••••• от •••••••, като първоначалният размер на отпуснатия кредитен лимит по договора за паричен кредит е 6 000,00 лв., съгласно таблицата „Параметри и условия“ на стр. 1-ва от договора; общата стойност на плащанията по договора за кредит - 13 351,80 лв., брой вноски - 60; лихвен процент - 27,68 %; годишен процент на разходите ГПР – 33,16 %, дата на първо плащане - 15.01.2023 г.; дължима сума за такса ангажимент - 150,00 лв. и застрахователна премия - 2 134,80 лв. Ответникът сочи, че задълженията на ищеца по този договор за кредит не са погасени към момента, като клиентът надлежно информиран е приел съответно приложимите към договора общи условия, в тяхната динамика на изменения и допълнения през годините. Оспорва, че с кредитния лимит е финансирана и несъмнено дължимата от ищеца такса за ангажимент в размер на 150,00 лв., която не е била платена лично от него с негови парични средства, вероятно по изрично негово желание или временна невъзможност да я заплати със свои средства, а сумата за нейното заплащане е станала част от отпуснатия кредитен лимит, поради което ответникът счита, че липсват основания да бъде изключена от общия размер на отпуснатия кредит. Ответникът не оспорва сключения по изрично искане и желание на клиента Договор при Общи условия за застраховка, обективиран в Сертификат № •••••••• от •••••••за застрахователен пакет „•••••“ и „•••••••••“ на застрахователна програма „•••••••“ между ищеца и застрахователите „••••••••“ чрез клона си „••••••••“ с ЕИК: ••••••и „••••••••“ чрез клона си „••••••••“ с ЕИК: ••••••, като сочи, че макар и свързан с основния договор за потребителски паричен кредит, договорът за застраховка (застрахователната полица), е напълно самостоятелно и отделно облигационно правоотношение, страна по което не е ответната банка, а съответното застрахователно дружество (дружества), което правоотношение се регулира и регламентира от съответния специален нормативен режим и предвидените в него условия и изисквания за неговата форма и валидност. Ответникът сочи, че считано от 15.03.2026 г. действието на застраховката и е било прекратено, доколкото ищецът се е отказал от поддържането й чрез незаплащане на следващите застрахователни премии за последните два месеца съгласно чл. 5.6 във връзка с чл. 7 от ОУ, като от това негово действие не е последвала никаква промяна в параметрите на процесния договор за потребителски кредит. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, ответникът моли да се приеме за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните наличието на: сключен и действащ между ищеца и праводателя на ответната банка Договор за потребителски паричен кредит от •••••; ненадлежното и несвоевременно погасяване на задълженията по договора през годините, с малки изключения, което се установява и от приложеното към настоящия ОИМ Справка-извлечение от сметка/партида към 01.04.2026 г. по процесния кредит; както и на сключена между ищеца и застрахователните дружества „•••••••“ чрез клона си „••••••••“ и „•••••••“ чрез клона си „••••••••“, застрахователна полица по застраховка „Защита на плащанията“, който е договор при Общи условия, и е бил изрично прекратен чрез целенасочени действия на ищеца в тази насока, считано от 15.03.2026 г. Счита, че следва да се приеме за безспорно също и обстоятелството, че отпуснатата сума на кредитния лимит по Договор за потребителски паричен кредит № •••••••• от ••••••• в размер на 6 000,00 лв. е изцяло усвоена и използвана от ищеца С. С.. Ответникът оспорва твърдението на ищеца за недействителност на договора за кредит, поради евентуално нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит следва да съдържа Годишния процент на разходите (ГПР) – начин на формиране и изчисление, и общо дължимата сума, като се посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, като го счита за неоснователно. Сочи, че процесният договор за потребителски кредит е сключен при пълно съблюдаване изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК – в писмена форма, а съдържанието на неговите клаузи е съобразено със специалната уредба на този вид договори, като твърди, че правата и задълженията на страните по договора са регламентирани и изложени по пределно ясен и разбираем начин, и по своето съдържание договорът отговаря на изискванията на закона, въведени с нормата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит, неговите главни параметри, имащи определящо значение за поетите от кредитополучателя финансови задължения, са изложени още на първа страница в нагледна таблица и са формулирани по ясен и кратък начин, който позволява на потребителя в пълна степен да разбере съдържанието на правата и задълженията си, като в посочения в процесния договор за кредит общ размер на ГПР от 33,16 % се включва и дължимата от кредитополучателя такса ангажимент, с начисляването на която той се е съгласил с подписването на договора за кредит, заедно с договорената възнаградителна лихва, като двата основни и единствени компонента. Ответникът оспорва и твърдението на ищеца за евентуално нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с довода за евентуалното неправилно изчисление на ГПР и липсата на включен задължителен (според ищеца) разход за застрахователна премия. Твърди, че сключеният от кредитополучателя по негово желание и без да бъде задължително условие за отпускането на кредита, допълнителен, отделен и самостоятелен договор за застраховка, обективира отделно и различно правоотношение, чиято правна регламентация е предвидена в друг, различен нормативен акт (КЗ). Договорът за застраховка е регламентиран в чл. 343 – чл. 354 от КЗ, като по договора за застраховка, която е и съвсем отделна услуга, дружеството праводател на ответната банка и първоначален кредитор, не е страна, а трето ползващо се лице (бенефициент), като при неговото подписване последното е действало и в качеството си на „застрахователен посредник/агент“. Освен това, чл. 5 от Общите условия към застрахователния договор е клауза от съвсем отделен, самостоятелен договор, сключен между други страни, като въпреки неговата цел и фактическа свързаност с процесния договор за кредит, съдържанието и тълкуването на неговите клаузи не може да се прави произволно и изцяло във връзка с договора за кредит, като в крайна сметка ответната банка (респ. дружеството неин праводател) не може да носи отговорност за начина на формулиране на тази клауза в договор, по който тя не е страна, респ. доколко застрахователното дружество ще реши формално да обвърже сключването на този договор с договора за кредит. В отговора се сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии, но само в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при определени по-благоприятни условия. В таблицата „Параметри и условия“ на 1-ва стр. от договора е посочена общата сума (стойност на плащанията) от 13 351,80 лв., дължима от потребителя, в която са включени, освен главницата по кредита, и всички разходи, формиращи годишния процент на разходите (ГПР) в размер на 33,16 %, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като са приложени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК „Годишен процент на разходите“. Според т. 3, б. „л“ на цитираното Приложение № 1, „ако за ограничен период от време или за ограничена сума се предлагат различни лихвени проценти и различни разходи, се приема, че лихвеният процент и разходите, приложими за целия срок на договора за кредит, са тези с най-високите стойности“. Прилагайки тези допускания, както е посочено и в таблицата „Параметри и условия“ на стр. 1- ва от процесния договор за кредит, лихвеният процент и разходите, приложими за целия срок на договора за кредит, са включени в 4 техните найвисоки стойности, които всъщност са и първоначалните такива, доколкото кредитът се отпуска при фиксиран лихвен процент. Ответникът сочи, че в договора няма никаква неяснота както по отношение сумата, която ще следва да връща длъжникът по него, така и относно посочения ГПР, като твърд, че в посочения в процесния договор за кредит ГПР от 33,16 % не е включена стойността на дължимата застрахователна премия (чл. 2 от договора), доколкото сключването на застрахователния договор не е задължително условие за отпускането на кредита, нито е предпоставка за ползването на преференциални условия, като този допълнителен договор може да бъде прекратен по всяко време по желание на застрахования (в случая ищецът С.) без никакви неблагоприятни последици за същия в качеството му на кредитополучател, което се е и случило реално на 15.03.2026 г, като ответникът твърди, че след изрично и целенасочено действие по неплащане от страна на ищеца С., в качеството му на застрахован, на две последователни застрахователни премии, застрахователният договор и съответните му покрития, са били прекратени по реда на чл. 5.6 от Общите условия към застрахователната полица, което по никакъв начин не се е отразило на останалите задължения и финансови ангажименти на ищеца чрез евентуалното им утежняващо го тяхно покачване до момента. Счита за неоснователно заявеното възражение на ищеца, че посоченият в процесния договор за кредит ГПР е изчислен неправилно, доколкото в неговата база не била включена застрахователната премия, като сочи, че е некореспондиращо на установените факти от представените по делото до момента писмени доказателства. Твърди, че в ГПР е включена таксата за ангажимент по процесния кредит, като по отношение предназначението и условията за начисляване на тази такса, следва да се отбележи, че те са били изрично приети от кредитополучателя с подписването на договора за кредит. В предходната точка от настоящото изложение изяснихме в детайли съдържанието на понятието „Общ разход по кредита“ съгласно пар. 1, т. 1 от ЗПК, видно от която норма застрахователните премии следва да се включват във формулата за изчисление на ГПР единствено в случаите, когато сключването на договора за тази допълнителна услуга е задължително условие за отпускането на кредита. Сочи, че в настоящия случай, това законово условие не е налице и няма основание за включване на застрахователната премия в ГПР, тъй като договора за застраховка „Защита на плащанията“ е сключен доброволно и по желание на клиента, след изрично изразено от него съгласие, като сключването му не представлява условие за отпускане на кредита или усвояването му при определени параметри, още повече, че на 15.03.2026 г. той изрично прекратил действието на застрахователния договор без никакви допълнителни неблагоприятни последици за себе си. Ответникът твърди, че на ищеца е предоставен „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити“, в т. 3 (от част III.) от който, от страна на кредитора изрично е обявено, че за отпускане на предложения кредит или усвояването му при предложените условия, не се изисква сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит, като кредитополучателят е бил предварително запознат с условията, възможностите и предимствата на конкретния вид застраховка, като предлагана допълнително и незадължителна услуга от дружеството - праводател на ответната банка, действащо в качеството му на застрахователен посредник, от което следва несъмненото заключение, че присъединяването му към застрахователната програма е в резултат от негов свободен и информиран избор. В подкрепа на факта, че сключването на договорите за застраховка не е задължително условие за сключването на договора за кредит или за неговото усвояване, или за ползване на по благоприятни условия, ответникът представя и три идентични договора за потребителски паричен кредит от 2020 г. и от 2021 г. със сходни и по-големи кредитни лимити, видно от които клиентите са избрали да не сключват допълнителен договор за застраховка, но това изобщо не е повлияло на отпускането на тези кредити, тяхното усвояване и условията за тяхното ползване и погасяване, като в банковата информационносчетоводна система са налични съставени образци на два варианта на договори за кредит: а) когато клиентът избира по собствена воля да сключи договор за застраховка; и б) когато не сключва такъв застрахователен договор. В зависимост от избора на клиента дали желае да сключи договор за застраховка или не, се разпечатва съответният вариант, като в случая ищецът С. е избрал да сключи застрахователен договор, поради което е бил разпечатан вариантът на договора за кредит, в който фигурират клаузите относно застраховката и улесненията във връзка с плащането на застрахователната премия към застрахователните дружества, което няма как да се тълкува като задължителност на застраховката за отпускането на кредита. Ответникът твърди, че в договора за кредит не се съдържат клаузи, предвиждащи, че отпускането на кредита и/или усвояването му при предложените условия, ще се реализира единствено в случай, че бъде сключена и застраховка. Сочи, че ищецът е имал правото да се откаже от застраховката (чл. 5.3. - чл. 5.6. от Общите условия по застраховката), без това да доведе до каквито и да било промени по параметрите по кредита, повишаване на лихвен процент или начисляване на допълнителни такси, като твърди, че това се е и случило, тъй като на 15.03.2026 г. ищецът съзнателно е прекратил действието на застраховката, поради което следващите му погасителни вноски са в реално намален размер (след прекратяването на застрахователния договор), без това да се е отразило по никакъв неблагоприятен или обременяващ за него начин досежно условията на договора за кредит. В договора за кредит, както и в Общите условия по застраховката не се съдържат клаузи, предвиждащи каквито и да било неблагоприятни последици, в случай че застраховката бъде прекратена (поради отказ или преустановяване на плащанията на застрахователната премия), като тези факти доказват по несъмнен начин, че кредитът би бил отпуснат при същите условия и без сключена застраховка. В противен случай, ако кредиторът считаше, че прекратяването на застраховката би довело до значително нарастване на кредитния риск, подобна хипотеза със сигурност би била скрепена със съответните санкционни клаузи за кредитополучателя, каквито, обаче, в настоящия случай липсват, поради което логическото, стриктно граматическо и систематично тълкуване на съдържанието на договора, е именно в този смисъл, че застраховката е допълнителна, доброволно и незадължителна услуга. Очевидно, за да направи своя информиран избор за сключване на процесната незадължителна застраховка, клиентът е бил привлечен и заинтересуван от нейните възможности и предимства, предвид покритите застрахователни рискове относно възможно настъпване на непредвидени неблагоприятни събития, свързани с неговия живот, здраве и заетост, в резултат от които би могъл да претърпи загуба на трудоспособност и/или обичайния му доход, които да повлияят неблагоприятно върху възможността му да обслужва спокойно и безпроблемно погасителните вноски по кредита, без да натоварва свои близки или роднини. Сочи също, че „••••••“ •••, праводател на ответното дружество, е било кредитор по договора за кредит и от друга страна - застрахователен посредник/агент по застрахователното правоотношение. Като кредитор, това дружество е имало право да получава съответните месечни плащания за погасяване на кредита, а в качеството си на застрахователен посредник е имало законовото задължение да съдейства и опосредява извършването на превода на сумата по застрахователната премия от застрахования към застрахователя (по арг. от чл. 337, ал. 2 от КЗ), поради което в клаузата на чл. 2 от Договор за кредит № •••••••• от •••••••• е предвидено изплащане на застрахователната премия едновременно с месечните погасителни вноски. По този начин се постига улеснение и за потребителя, като задълженията му по кредитното и по застрахователното правоотношения се обединяват, и му се спестява ежемесечно извършване на два отделни банкови превода, както и таксите за тях, като след получаване на паричната вноска за 6 покриване на застрахователната премия, сумата се превежда на застрахователя. Твърди, че описаният в клаузата на чл. 2 от договора механизъм за разсрочено плащане на застрахователната премия не може да бъде тълкуван в смисъл, че застраховките са условие за отпускане на кредита или усвояването му при разписаните параметри, включително доколкото подобно тълкуване е и изрично изключено предвид изричното волеизявление на кредитора, че не изисква сключване на договор за застраховка като предпоставка за отпускане на кредита или усвояването му при предложените параметри, съгласно т. 3, част III. от СЕФПИПК. Твърди също, че със Застрахователния сертификат на ищеца са предоставени Информационни документи за конкретните застрахователни продукти, както и информация съгласно КЗ за застрахователя, посредника и за условията по покритите рискове, като в цитираните документи и Общите условия на застраховките, които ищецът е подписал и е декларирал, че е получил, прочел и разбрал, ясно и подробно е разяснено на техния адресат, че той сключва два договора – един договор за кредит и един за застраховка, по които са налице отделни разходи, макар и платими едновременно с една месечна вноска, което се прави с оглед икономия и удобство за всички страни. С цел максимално улеснение на потребителя при преценката му относно поемането на финансовата тежест от двете правоотношения (кредитно и застрахователно) и предвид механизма на плащането на двете вноски по чл. 2 от договора за кредит, на ред 3 в таблицата „Параметри и условия“ на първа страница от договора е посочен и общият размер на застрахователната премия – 2 134,80 лв., който се включва в общата стойност на плащанията, когато, разбира се, съответният клиент (както в случая ищецът С.) е избрал да сключи такава застраховка. Информация за размера на застрахователната премия и начина на плащането й е включена и в предварително предоставения на клиента Стандартен европейски формуляр, като в съответствие с практиката на СЕС, потребителят е бил изначално запознат с тежестта и реда за заплащане на разходите както по кредитното, така и по застрахователното правоотношения, като е имал възможност да прецени дали да поеме и двете задължения или да получи единствено кредит. Ответникът сочи, че това се потвърждава и от самата национална и европейска нормативна рамка, в лицето на чл. 4, т. 3 от Директива 2008/48, според който: „Когато сключването на договор относно допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, по-специално застраховка, е задължително за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия, но стойността на тази услуга не може да бъде определена предварително, задължението да се сключи този договор също се посочва по ясен, кратък и разбираем начин заедно с годишния процент на разходите.“ и чл. 25, ал. 5 от ЗПК, който гласи: „Когато кредиторът поставя като условие за предоставяне на кредита сключването на договор за предоставяне на допълнителна услуга, например застраховка, стойността на която не може да бъде определена предварително, или когато сключването на такъв договор произтича от прилагането на клаузи и търговски условия, рекламата посочва по ясен и разбираем начин, който е лесен за отличаване, необходимостта от сключването на договор за предоставяне на тази допълнителна услуга и годишния размер на разходите по кредита.“. Видно от цитираните нормативни разпоредби, дори в хипотезата, когато застраховката е поставена като задължително условие за получаването на кредита, стойността на застрахователната премия следва да се посочва в договора за кредит (както ответната банка е сторила в таблицата на 1-ва страница), но заедно с ГПР, а не включена като процент в неговата стойност. Същевременно, за да се направи правилна преценка относно обстоятелството дали сключването на договора за застраховка е било условие за получаване на процесния кредит или усвояването му при конкретни параметри, следва да се извърши и съответният анализ на предмета на застрахователното покритие, като отправна точка, за извършването на този анализ би могла да бъде същността и характера на застрахователното събитие, чието настъпване би могло да активира покрития риск, респ. изплащането на застрахователното обезщетение. Ответникът твърди, че в случая със застрахователния пакет „Защита на плащанията – Комбинирана защита“ по застраховката несъмнено се касае до 7 неимуществени/нематериални блага свързани с живота, здравето и работоспособността на застрахованото лице, поради което счита, че същността на застрахователното покритие е свързана главно със засягане на неимуществени блага на застрахования, което като вторична неблагоприятна последица, би могла да доведе до затруднения или невъзможност за заплащане на вноски по договора за кредит, защитеното от застраховката имуществено благо е вторично и не е прекият предмет на застрахователното правоотношение. Сочи, че този извод се подкрепя безспорно и от съдържанието на „Застрахователния сертификат“, както и от текста на Общите условия по застраховката „Защита на плащанията“, съгласно които на С. С. е била осигурена застрахователна закрила по пакети „••••••“ и „••••••••“, включващи рисковете смърт, инвалидизация, продължителни болнични, безработица, хоспитализация. Твърди, че като ползващи се лица и по застрахователния пакет, при настъпване на покрит риск, е посочено не само праводателят на ответното дружество „•••••••••“ •••, но и застрахованият, неговите законни наследници, както и посочени от него трети лица (видно от чл. 1 и чл. 6.1. на стр. 3 и стр. 6 от Общите условия към Застрахователния сертификат на застраховката), поради което ответникът счита, че застраховката няма за основна цел да обезпечи договора за кредит, което представлява още един ясен индикатор, че застрахователната закрила представлява допълнителна незадължителна услуга, по избор на клиентите, която осигурява и гарантира техни лични права. Твърди също, че по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК за да е коректно изчислението на ГПР е необходимо да бъдат включени всички разходи по кредита, освен изрично изключените на основание пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В конкретния случай договореният, усвоен с еднократна операция и предоставен на кредитополучателя размер на кредита е 5 850,00 лв., като чрез прихващане (т.нар. удръжка), за което клиентът е изразил изрично съгласие с подписването на договора и СЕФПИПК, е погасено едно ликвидно и изискуемо негово задължение – за заплащане на такса за ангажимент (150,00 лв.). Посочените действия са извършени в полза и за улеснение на потребителя, като в противен случай, той следваше да покрие това свое задължение (за таксата), чрез допълнителен банков превод, за който да заплати допълнителна такса. Сочи, че при изчисление на ГПР по кредита е взет предвид посоченият размер на главницата и всички разходи по кредита, освен изрично изключената по силата на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК застрахователна премия, т.е. договорената лихва и такса ангажимент, като са спазени изцяло изискванията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК във връзка пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което ответникът счита, че не е налице погрешно изчисление на ГПР, доколкото счетоводно и юридически са използвани действителният размер на кредита и всички (задължителни) разходи за потребителя. Според данните от банковата информационно-счетоводна система компонентите, включени като разходи в базата за изчисляване на ГПР са: такса ангажимент, платена чрез прихващане и договорната възнаградителна лихва по кредита, като твърди, че застрахователната премия не може да бъде включена в основата за това изчисление, тъй като застраховката не е задължителна услуга за отпускане на кредита, нито се изисква за получаването му при предложените на ищеца условия. Сочи също, че ГПР в процесния договор за кредит е изчислен, съобразно формулата, цитирана в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. ГПР е изведен по алгебричен път: = (1+ВНВ/12)^12-1, където ВНВ е вътрешна норма на възвръщаемост, поради което ответникът счита, че посоченото годишно оскъпяване на кредита, отразено в размера на ГПР по процесния договор, е правилно и законосъобразно изчислено съгласно изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, както и с относимата задължителна практика на СЕС. Ответникът счита, че съобразно задължителната казуална практика на ВКС нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК се приема за спазена, когато в договора за кредит са посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя (вкл. и застрахователната премия, ако кредитополучателят е избрал да сключи такъв допълнителен договор), както и взетите предвид допускания, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като също е прието, че разпоредбата не съдържа императивно задължение в договора за потребителски кредит да се съдържа методика за изчисление на ГПР. Твърди, че в процесния Договор за кредит № PLUS-19716795 от 06.12.2022 г. се съдържат всички компоненти, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и посочени в практиката на ВКС, а именно: - ГПР - посочен е на стр. 1 от същия в таблицата „Параметри и условия“ – 33,16 %; - общата стойност на плащанията, дължими от потребителя – посочена в същата таблица – 13 351,80 лв.; - взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР – посочени в чл. 3, изр. последно от договора, а именно „Началната дата за изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок, като страните изпълняват точно задълженията си по него.“. Отделно от това, в договора за кредит е включена и подробна информация относно всички разходи за потребителя, формиращи ГПР, като добросъвестно са посочени и тези за избраните от клиента незадължителни допълнителни услуги и продукти, свързани с кредита, както повелява нормата на чл. 4, т. 3 от Директива 2008/48. В чл. 2 от договора е посочено, че кредитополучателят заплаща такса за ангажимент, посочена в съответното поле на таблицата „Параметри и условия“, която гарантира на потребителя фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗПК. Таксата се заплаща от кредитополучателя еднократно при усвояване на кредита, като за улеснение на клиента сумата се удържа от общия размер на кредита. Стойността на таксата ангажимент е посочена на стр. 1, таблицата 9 „Параметри и условия“, ред 6 – 150,00 лв. В Стандартния европейски формуляр (т. 4 от разд. III.) ясно е разписано, че таксата е еднократна и представлява 2,5 % от размера на кредита. Съгласно чл. 3 от процесния договор за кредит, погасителните вноски по кредита съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с дължимата възнаградителна лихва (наречена „надбавка“, съставляваща печалбата на Кредитора). Включването в договора за кредит на информация относно застрахователната премия и механизма за нейното (разсрочено) плащане (чл. 2 от договора) не може да се тълкува в смисъл, че ползването на тази допълнителна и самостоятелна услуга е задължително условие за отпускането или за усвояването на кредита, или за ползването на по-благоприятни условия по същия, доколкото нейната цел е, в случай на информиран и свободен избор от страна на потребителя да ползва за допълнителна своя сигурност предлаганите застрахователни продукти, да му бъде предоставена максимално пълна, точна и ясна информация относно тяхната стойност и реда за заплащане на тяхната цена. Ответникът счита, че ГПР, отразен в процесния Договор за кредит № ••••••••от ••••••••• включващ възнаградителна лихва и такса ангажимент, е изчислен съобразно законоустановената формула в Приложение № 1 от ЗПК, като сочи, че евентуалното включване на елементите от законоустановената методика за изчисление на ГПР в съдържанието на договора не би помогнало по никакъв начин на кредитополучателя при преценката му относно оскъпяването по кредита, а напротив – би го объркало и затруднило допълнително и излишно. Позовава се на съдебни актове от практиката на окръжните съдилища в страната (които често са и последна инстанция по този тип дела): „непосочването на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, е от такова естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Доколкото в процесния договор размерът на ГПР е посочен в конкретен процент по ясен и недвусмислен начин, ответникът счита, че липсата на конкретни данни (съобразно Приложение № 1) не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, цитира - решение по идентичен казус, където българският съд правилно е тълкувал и се е позовал на т. 72 от Решение на СЕС от 09.11.2016 г. по дело № C-42/15, като е посочил, че все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, т. 2 от Директива 2008/48 са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Сочи, че нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е изцяло спазена, доколкото на първо място застрахователната премия, не следва да бъде част от базата за изчисление на ГПР и на второ – тази премия е платена към трети лица, застрахователните дружества, а и в конкретния случай плащането на застрахователната премия е преустановено на 15.01.2026 г. без никакви неблагоприятни последици по отношение изплащането на кредита от ищеца, поради което ответното дружество счита, че не е нарушило задълженията си за добросъвестно и професионално компетентно пазарно поведение при предоставяните от него кредитни услуги съгласно чл. 68в от ЗЗП във връзка с чл. 68г, ал. 4 във връзка с чл. 68д, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗП, и не е предоставяло на ищеца невярна и подвеждаща информация за занижен размер на ГПР, който да не съответства на всички реални разходи и допускания съобразно нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК. Счита също, че в случая ГПР по процесния кредит е изчислен правилно и в съответствие със закона, включвайки всички разходи, между които възнаградителна лихва и такса ангажимент и изключвайки застрахователната премия на основание пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК (доколкото сключването на застрахователните договори не е задължително условие за получаване на кредита); и на второ място – посочвайки общата стойност на плащанията, както и размера на дължимата обща месечна погасителна вноска, кредиторът напълно добросъвестно е информирал кредитополучателя 10 още с предоставянето на СЕФПИПК, за всички разходи, включително и за тези за допълнително избраните от него незадължителни услуги, така че той да може да направи своя информиран избор, преценявайки реалното оскъпяване на предоставената финансова услуга. Ответникът сочи, че в ЗПК лимитативно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други или да се тълкуват превратно и разширително, като счита, че ответната банка е спазила всички изисквания на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК относно правилното посочване и изчисляване на ГПР и общо дължима сума, вкл. съобразно предвидените в закона допускания, поради което процесният договор за кредит е напълно валиден. В отговора се сочи, че в случай на приемане на процесния договор за кредит за недействителен единствено на формалното основание, че ГПР е неправилно изчислен, подобна санкция за кредитора би била изцяло непропорционална и в разрез с чл. 23, изр. 2-ро от Директивата, според който „Предвидените санкции (за кредиторите неспазващи изискванията на Директивата-бел. наша) следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.“. Същият критерии е заложен и в т. 47 от Преамбюла на Директивата, според която „…изборът на санкции е по усмотрение на държавите – членки, но предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.“ Прилагането на санкцията по чл. 22 от ЗПК само на формално основание, че ГПР е неправилно изчислен, има прекалено тежки последици за кредитодателя, доколкото го лишава от лихви и разноски по кредита, което е изключително непропорционално, когато неспазеното изискване е от такова незначително естество, че не засяга способността и възможността на потребителя да прецени обхвата и икономическите и финансови последици от поетите със сключването на процесния договор свои задължения, като в тази връзка ответникът се позовава на Решение по дело № C-42/15 на СЕС от 09.11.2016 г. „Член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски, само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение“ или с други думи нарушаването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК би могло да бъде счетено за съществено и водещо до недействителност на договора, само в случай че това нарушение е попречило на потребителя да разбере и прецени правилно обхвата на своите права и задължения, каквото в случая не е налице. Подобна последица за потребителя би могла да се осъществи единствено при непосочване на разхода за застраховка в договора и в СЕФПИПК или при невключването й в ГПР, когато тя е задължително условие за сключването на договора, но в случая това не е налице. Ответникът оспорва твърденията в исковата молба, че процесният договор за потребителски кредит от •••••••бил изцяло недействителен поради нарушени редица изисквания и задължителни реквизити на договора, предвидени в приложимия специален материален закон относно неговата форма и валидност, като твърди че ищецът не представя никакви писмени или други доказателства, респ. не заявява доказателствени искания за събиране на такива, в тяхна подкрепа. Счита, че с твърдението, че бил нарушен чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК относно необходимостта от изготвяне, разпечатване и представяне на договора за кредит и всички останали негови елементи (в които не се включва застрахователният сертификат, като писмен документ, в който е обективирано сключването на отделния договор за застраховка) в писмена форма с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 пункта (pt.), ищецът се домогва да докаже недействителността на сключения договор за потребителски кредит. Сочи, че процесният договор за потребителски кредит е сключен при пълно съблюдаване изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК – в писмена форма, а съдържанието на неговите клаузи е съобразено със специалната уредба на този вид договори, като параметрите, условията, правата и задълженията на страните по договора, са регламентирани и изложени по пределно ясен и разбираем начин и по своето съдържание договорът отговаря изцяло на изискванията на закона, въведени с нормата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Сочи също, че видно от стр. 4-8 на ИМ всъщност липсва реално оплакване от страна на самия ищец, че текстът на договора с този евентуално твърдян от него по-малък размер шрифт, реално препятства неговата възможност да прочете, възприеме и се запознае с поетите права и задължения и тяхната финансова и икономическа тежест за него, и то по такъв начин, че информацията, съдържаща се в договора, евентуално да е предоставена умишлено от банката кредитодател в непрозрачен и нечетлив вид, прикриващ съответните утежняващи за кредитополучателя съществени задължения, като изрично се заявява само, че „…договорът за потребителски паричен кредит е изписан на шрифт размер 10, което е самостоятелно основание за неговата недействителност. При сключването му изискването за форма по чл. 10, ал. 1 от ЗПК не е налице, тъй като макар договорът да е сключен в надлежната писмена форма и на хартиен носител, видно от съдържанието му, същото, считано от т. 1 и до края на договора, е с шрифт помалък от 12, обуславящо недействителността му само на това основание, на осн. чл. 22 от ЗПК.“, т.е. оплакването е единствено, че шрифтът на договора е в по-малък размер от нормативно разписания. В този смисъл ответникът счита, че осъдителният иск, в неговата установителна част досежно установяване в мотивите на крайния съдебен акт на евентуалната недействителност на процесния договор за кредит, на посоченото специално правно основание – чл. 10, ал. 1 от ЗПК не следва да бъде приеман за надлежно предявен, доколкото липсва изискуемото от закона изрично оплакване/възражение за неразбираемостта и нечетимостта на договорното съдържание вследствие на по-малкия размер шрифт, които евентуално да пречат на кредитополучателя безпроблемно да прочете, осмисли и възприеме текста на договора, като противното би било в нарушение на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК, поради което моли да се приеме този иск за ненадлежно предявен (при ненадлежно упражняване правото на иск от страна на ищеца). При условията на евентуалност, моли осъдителният иск, основан на неспазено изискване по чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно вида, формата и размера на шрифта на договора за кредит, да бъде оставен без уважение като неоснователен и недоказан. Твръди, че изискването за минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК е неприложимо досежно договора за застраховка (застрахователната полица под формата на Сертификат), който е бил сключен от ищеца във връзка с договора за потребителски кредит, така че този самостоятелен договор е бил изготвен и подписан в съответствие с приложимите за него специални изисквания на Кодекса за застраховане, като твърди, че същият без съмнение не е елемент на договора за потребителски кредит, а представлява отделен договор, регламентиран от цитирания специален нормативен акт. В този смисъл, законовото изискване за минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК е неприложимо към сключения от кредитополучателя допълнителен договор за застрахователна полица, доколкото този договор обективира отделно и различно правоотношение, чиято правна регламентация е предвидена в други, различни нормативни актове (КЗ и др.). Договорът за застраховка е регламентиран в чл. 343 – чл. 354 от КЗ. По договора за застраховка, която е и съвсем отделна и незадължителна (спрямо отпуснатия потребителски кредит) услуга, праводателят на ответната банката не е бил страна, а трето ползващо се лице (бенефициент), като при неговото подписване това дружество е действало и в качеството си на „застрахователен посредник“ или „застрахователен агент“. В нито една разпоредба на КЗ, както и в останалите законови и подзаконови нормативни актове, регламентиращи застрахователните услуги, не е предвидено изискване за вид и минимален размер на използвания шрифт за изготвянето и подписването на застрахователния договор (още по-малко - като форма за действителност на сключения договор). Освен това, ответникът твърди, че този отделен и самостоятелен договор, както и Общите условия към него, не са елемент от сключения договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като сочи, че такива елементи на договора за потребителски кредит биха могли да бъдат приложения към същия, като Погасителен план, Методология за определяне на приложимия годишен лихвен процент, допълнителните споразумения (анекси), дори Декларациите по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗМИП и др. под., но не и самостоятелни договори за отделни допълнителни (и незадължителни) услуги (каквато е доброволната застраховка), които биха могли да съпътстват сключването на основния договор за кредит, без, обаче, да бъдат част от него. По отношение изискването за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на договора за кредит, ответникът сочи,, че в теоретичен план следва да се има предвид, че чл. 10, пар. 1 от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива № 87/102/ЕИО на Съвета предвижда, че договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител, а в пар. 2 от същия член на Директивата са регламентирани обхватът и обемът на параметрите и данните, които следва да бъдат посочени по ясен и кратък начин. Посочените разпоредби от вторичното право на Европейския съюз са транспонирани в националното право в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК. За да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, последният следва да съдържа цялата необходима информация, представена по ясен и кратък начин (съображение 31 от Преамбюла на Директивата 2008/48). Видно от чл. 10, пар. 2 от Директивата, тълкуван във връзка със съображение 31 от нейния Преамбюл, изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е необходимо за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си (т. 31 от Решение по дело № C-42/15 на СЕС от 09.11.2016 г.). В случая с процесния договор за потребителски кредит, неговите главни параметри, имащи определящо значение за поетите от кредитополучателя финансови задължения, са формулирани по ясен начин, който позволява на потребителя в пълна степен да разбере съдържанието на правата и задълженията си, породи което счита, че се отнася и до самостоятелния договор за застраховка, в който също толкова точно и ясно са отразени правата и задълженията на страните по него. В разпоредбата на чл. 22, т. 1 от Директивата е предвидено, че доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в нея, което кореспондира и със съображения 9 и 10 от Преамбюла на Директивата. Предмет на хармонизация в Директивата е съдържанието на договорите за кредит, включени в приложното й поле, както и по какъв начин следва да бъдат изготвени тези договори. Нито в Директивата, нито в който е да е друг нормативен акт на Общността, не е предвидено като изискване за валидност на договор за кредит, както и за всички негови елементи (като тук следва отново да се подчертае, че договорът за застраховка не е такъв), същите да са изготвени и подписани на определен вид или размер шрифт, нито шрифтът е предвиден като елемент от договора за кредит. В българската нормативна уредба е въведено едно допълнително изискване към договора за потребителски кредит и неговите съставни елементи (какъвто договорът за застраховка не е), а именно - всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по малък от 12, което е различно от предвиденото в Директива № 2008/48/ЕО. Поради тези причини, ответникът счита, че нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК в посочената част, не следва да бъде прилагана от националния съд, доколкото се отклонява от хармонизираната и напълно кодифицирана уредба в тази област, осъществена с цитираната Директива. Изхождайки от принципа на приоритет на правото на ЕС пред вътрешното право и с оглед гарантиране пълното действие на нормите на съюзното право, съдът следва да остави неприложена всяка противоречаща на съюзното право 13 процесуална или материална разпоредба на вътрешното право, без да е необходимо същата да бъде отменена по законодателен или друг конституционен ред. Ответникът сочи, че дори да се приеме, че българският законодател може да въвежда и допълнителни изисквания по отношение на договорите за потребителски кредит, които да не са предвидени в Директивата, както и ако се допусне, че в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК законодателят е имал предвид, че договорът за кредит е недействителен и само на формално основание при неспазен размер на шрифта, то подобна санкция за кредитора е в разрез с чл. 23, изр. 2-ро от Директивата, според който „Предвидените санкции (за кредиторите неспазващи изискванията на Директивата-бел. наша) следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.“. Същият критерии е заложен и в т. 47 от Преамбюла на Директивата, според която „…изборът на санкции е по усмотрение на държавите – членки, но предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.“ Прилагането на санкцията по чл. 22 от ЗПК само на формално основание, че договорът за кредит или негов елемент (какъвто договорът за застраховка не е) е с шрифт по-малък от 12, има прекалено тежки последици за кредитодателя, несъответстващи на тежестта на евентуалното нарушение (каквото твърдим, че принципно няма), доколкото го лишава от лихви и разноски по кредита, което е изключително непропорционално, особено в случаите, когато неспазеното изискване на чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК е от такова естество, че да не засяга способността и възможността на потребителя да прецени финансовия и икономическия обхват на своите задължения по договора (доколкото би следвало да се приеме, че при въвеждането на санкцията целта на законодателя е била тя да се прилага само при значително, съществено отклонение и то умишлено, от законовото изискване, като например повече от един пункт). Ответникът сочи също, че неспазването на това изискване не би могло във всички случаи да попречи на потребителя да прецени обхвата на своите задължения, в случай че видът и размерът на шрифта позволяват прочитането на съдържанието на документа. Когато евентуалната разлика в размера на шрифта на договора за кредит (и дори на застрахователните договори, за които не е предвидено подобно изискване) е незначителна, не е съществена и обозрима, тя не може да повлияе на извода, че двата договора са написани по ясен и разбираем начин, с четлив и достатъчно ясно видим шрифт, като дори по делото да бъде установено, че част от съдържанието на договора за кредит, е изготвено и подписано на шрифт в по-малък размер от предвидения в закона минимум, счита, че този недостатък не би могъл да наруши в цялост изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Счита също, че процесният договор за кредит (както и застрахователният договор, за който са приложими изискванията за форма и валидност, предвидени в КЗ), са изготвени и подписани в предвидената от закона писмена форма, на хартиен носител, по ясен, разбираем и четлив начин, с представяне на екземпляр от договора на потребителя и не са нарушени правата на последния, а именно от съдържанието на тези договори и от начина на тяхното обективиране, да не може да разбере обхвата на своите задължения, за което евентуално да му е попречил размерът на шрифта на договорите. В свои определения и решения по сходни казуси, самият СЕС действително приема и допуска запазването на известна дискреция за държавите-членки да се отклоняват до определена минимална степен от нормите на Директивата и евентуално да установяват допълнителни правила относно формата на договора за кредит и последиците от тяхното неизпълнение, но само при условие, че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от Директивата информация по ясен и кратък начин и гарантират наличието на подходящи мерки за регулиране или контрол на кредиторите, които мерки, при това, не влизат в противоречие с хармонизираните от Директива 2008/48 области, една от които е пропорционалността на предвидените санкционни последици за кредиторите (по арг. от чл. 23 от цит. Директива). С други думи, дори хипотетично да се приеме, че СЕС допуска въвеждането на допълнителни правила и изисквания относно формата на договора за кредит по отношение на неговия шрифт, то въведените от българския законодател такива биха могли да бъдат подходящи само, в случай че не влизаха в пряко противоречие с хармонизираната от Директивата област на пропорционалността на 14 санкционните последици за кредитора. Тези допълнителни национални изисквания заедно с предвидените санкционни последици за кредитора, водещи на практика до получаването на напълно безлихвен и безплатен за потребителя кредит, приложени буквално по заложения в закона твърде формален начин, независимо и без да се изследват, и да имат съществено частично или цялостно екскулпиращо значение конкретните обстоятелства по всеки отделен случай, свързани със степента и размера на нарушението, дали търговецът е нарушил изискването умишлено, и дали това нарушение не се дължи на (обективни) технически причини, които не могат да бъдат вменени в негова вина, респ. без наличие на възможност за частично намаляване на санкцията или нейното неприлагане в зависимост от установените конкретни обстоятелства, не съответстват в необходимата пълна степен на общите критерии на Директивата и не следва да бъдат прилагани в техния буквален прочит и формалистичен вариант. От техническа страна, ответникът счита, че е необходимо да бъде изяснено, че съвременните компютърни шрифтове имат разнообразни шрифтови очертания, много от които са с размери или по-големи от теоретичните (посочени номинално в съответното указателно поле на компютърното приложение), или съответно - по-малки. След масовото навлизане на компютърните системи в бита, ежедневието и професионалните ангажименти на съвременния човек и съответно – специалист, всеки шрифтов дизайнер разработва всевъзможни видове и размери шрифтове, като в този смисъл посоченият в закона размер от 12 pt. е доста условен. Сочи, че от съществено значение е с какъв софтуерен продукт е създаден текстът, като от самата разпечатка на хартия не може да се направи еднозначен извод чрез какъв софтуер той е бил подготвен, форматиран и генериран. Например при най-масово използваното текстообработващо приложение „Майкрософт Уърд“ („Microsoft Word“) в момента, в който се форматира текстът, по отношение размера на шрифта няма възможност да се избере число, различно от половин единица – 11; 11,5; 12; 12,5 или всички числа, които са кратни на 0,5 pt. В случай че при евентуално техническо измерване от вещо лице се установи, че полученият шрифт, на който е съставен процесният договор за кредит, е с размер например дробна част, не кратна на 0,5 pt., това би могло да се дължи на драйвера на устройството, който разпечатва дадения документ, като дори текстът да е бил генериран на шрифт с размер 12 pt., при самото отпечатване той да бъде леко променен от печатащото устройство и неговите драйвери, което на практика да остане незабелязано от служителите на търговеца, както и да бъде неосезаемо за средния потребител, респ. без обективно да бъде от естество да увреди неговото право на ясен, добре четим и разбираем текст и на преценка на обхвата на поетите от него задължения. По този начин при съвременните методи на отпечатване чрез компютърна система съществува вероятност, въпреки номинално избрания размер на шрифта, при генерирането на текста, размерът на изображението на неговите буквени символи да се промени при самото отпечатване, което действително да не се забелязва с технически „невъоръжено“ око. Съобразявайки тези технически данни и преценявайки, че размер 12 pt. е доста условен, както и изхождайки от математическите правила, ответникът счита, че следва да се приеме, че, при евентуално установено незначително отклонение от законоустановения размер на шрифта в рамките до половин единица или в случай че евентуално измереното отклонение в същите рамки не е кратно на половин единица, правилото на чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно вида и размера на шрифта е спазено. В отговора е посочено, че от начина на формулиране на процесното законово изискване на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и изяснените по-горе мотиви на законодателя, допълнително уточнени в съдебната практика, относно вида и размера на шрифта, безспорно се установява, че като част от фактическия състав на неговото нарушаване законодателят без съмнение е въвел и необходимостта да бъде установено чрез съответните доказателствени средства, умисъл от страна на кредитодателя при това нарушение, демонстриращо на първо място знание за допускането му и недвусмислено субективно отношение към изискването с цел неговото нарушаване, което същевременно да е ясно обективирано в обективната действителност, поради което ответникът счита, че за да бъде приложена санкцията за нарушаване на изискването за вид и размер на шрифта, законът изисква нарушението да извършено умишлено, което пък се обективира чрез установяването на наистина значимо и значително отклонение (от 1 pt. или повече) в размера на 15 шрифта (както и евентуално в нееднакъв вид и размер на шрифта в различни части на текста на договора и неговите елементи). В едно конкретно определение на СЕС от 2021 г., касаещо разглеждания проблем, се анализира единствено самата допустимост на въвеждането на подобно изискване от националния законодател и съответствието му със съюзното право, поспециално с Директива 2008/48, но не и начинът на тълкуването и условията и предпоставките за прилагане на това изискване, респ. санкциите, предвидени във вътрешното право при неговото нарушаване. В този си акт СЕС допуска изричното въвеждане на по-строги изисквания от тези, приети в Директивата, като например поставянето на изискване за вид и размер на шрифта на договора за кредит, която практика, като такава в полза на потребителя, се приема за съответстваща на съюзното право. Въпреки това, обаче, СЕС не дава конкретен начин или насоки за тълкуване и прилагане на това конкретно изискване за шрифта, респ. относно санкциите за неговото нарушаване (които не са анализирани изрично в акта на СЕС), което означава, че прилагането му е оставено в дискрецията на националния законодател, респ. доразвиваща го национална съдебна практика, при която правораздавателна дейност на националните съдилища следва да се съобразяват общите правила относно преценката на обема и тежестта на нарушението, включително и обстоятелството дали то е извършено умишлено от съответния търговец/доставчик. Според това определение на СЕС, въз основа на принципа за процесуална автономия държавите – членки „остават по принцип компетентни да установят правила както относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно последиците от неспазването й от страна на търговците, при условие че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от Директивата информация по ясен и кратък начин“, което означава, че държавите-членки могат да определят както правилата за начина на предоставяне на тази информация, така и последиците от евентуалното нарушение на това изискване, които, обаче, следва да съответстват и да са пропорционални на обема и тежестта на нарушението, поради което ответникът счита, че ако евентуално по настоящото дело бъде констатирано отклонение от размера на шрифта до 0,5 pt., с налагането на максимално тежката санкция недействителност на целия договор за кредит няма да бъдат постигнати целите на Директивата, но безспорно биха били нарушени принципите на равностойност, доколкото всички останали кредитополучатели по същия тип договори са длъжни и ще плащат съответните лихви, както и този за пропорционалност на санкцията, доколкото обективно тя не би съответствала на тежестта на нарушението, доколкото неспазеното изискване на чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК не би било от такова естество, че да засяга способността и възможността на потребителя да прецени обхвата на своите задължения по договора. Сочи се също, че съществуват обективни обстоятелства, които могат да доведат до намаляване размера на шрифта, но не могат да бъдат вменени във вина на кредитора при изпълнение на задължението за отпечатване на договора в определения от закона еднакъв вид, формат и минимален размер шрифт, по смисъла на общото правило на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, въпреки полаганата от банката стандартна грижа на добрия търговец при изпълнение на нейните законови и договорни задължения. 19. Ответникът се позовава на Решение по дело № C 42/15 на СЕС от 09.11.2016 г. „Член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски, само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение“ или с други думи нарушаването на изискването, въведено от българския законодател за минимален размер на шрифта по чл. 10, ал. 1, предл. 4-то от ЗПК би могло да бъде счетено за съществено и водещо до недействителност на договора, само в случай че това нарушение е попречило на потребителя да разбере и прецени правилно обхвата на своите права и задължения. Сочи, че подобна последица за потребителя би могла да бъде налице единствено при драстично разминаване в размерите от напр. 1, 2 или повече пункта (pt.), като счита, че в противен случай, при по-малко разминаване, този недостатък следва да се квалифицира като изключително минимален и незначителен, който не може да бъде от такова естество, че да повлияе върху способността за възприемане и разбиране на печатния текст на договора от страна на кредитополучателя, респ. не може да попречи на един среден потребител да разбере съдържанието на своите права и задължения, каквато е и основната цел на това изискване, като отново подчертаваме, че тези уточнения и изисквания на чл. 10, ал. 1 от ЗПК не са валидни и приложими към сключения от ищеца застрахователен договор. Досежно сключения от ищеца застрахователен договор във връзка с процесния кредит, ответникът твърди, че този отделен договор не съставлява елемент от договора за кредит, доколкото съгласно т. 12 от Преамбюла на Директива 2008/48, както и видно от нейния предметен обхват, най-общо указан още в самото й наименование - „относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета“, застрахователните договори са изрично изключени от обхвата на тази Директива, както и от нейните изисквания относно валидността, формата и съдържанието на договора, което автоматично означава, че застрахователните договори не попадат и в приложното поле на националния закон, който имплементира и транспонира нормите на същата Директива – ЗПК, вкл. неговия чл. 10, ал. 1, който в този смисъл, няма как да бъде приложен спрямо застрахователния договор, като в този смисъл цитира практиката на СЕС в лицето на Определение от 14.04.2021 г. на СЕС по дело С-535/20, касаещо конкретното допълнително изискване на националния ни закон относно вида и размера на шрифта, в мотивите и диспозитива на което никъде не се споменава за застраховката/застрахователния договор/сертификат (извън формулировката на зададения втори въпрос от ОС-Разград и описанието на фактическата обстановка по конкретния правен спор на главното производство, респ. нормативната база на запитващата юрисдикция в т.т. 12, 15, 17 и 18). Ясно и недвусмислено в мотивите си СЕС обсъжда „всички елементи на договора за потребителски кредит“, но никъде съдът изрично не посочва застрахователният договор като такъв елемент. В този смисъл и предвид предметния обхват на самата Директива 2008/48, от който, както беше изяснено, застрахователните договори са изрично изключени (т. 12 от Преамбюла), следва, че формата и валидността на договора за застраховка, сключван във връзка с потребителски кредити (без дори да се взема предвид фактът, че насрещната страна по тях е съвсем различна – застрахователно дружество, което би трябвало да носи отговорност за тези евентуални недостатъци на този отделен договор) не може да бъде включвана изкуствено и на практика в разрез с практиката на СЕС, в обхвата и приложното поле на евентуално приетата за допустима и съвместима с правото на ЕС, разширена национална регулаторна нормативна рамка в лицето на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, каквато погрешна изолирана практика се опитват да въвеждат някои български съдилища (отделни съдебни състави) със своето недопустимо (contra legem) разширително тълкуване на националното ни право в неговата взаимовръзка с правото на ЕС и тълкувателната практика на СЕС по неговото приложение. В някои случаи самият интерес на потребителя, който се приема стандартно в практиката за „икономически по-слабата страна с оглед послабата му информираност и познания във финансовата област“, няма да налага и предполага прогласяването на целия договор за недействителен, като това е така, доколкото е налице вероятност тази последица (нищожността на целия договор) да постави потребителя в особено неблагоприятно положение да следва незабавно да върне остатъчната главница по кредита, станала незабавно изискуема, която би могла да бъде и в значителен размер, надхвърлящ моментните му финансови възможности. Сочи се също че, целта, смисълът и духът както на нормите на вътрешното право, така и на тези на Директива 2008/48 не предполагат налагането на такава значителна и непропорционална санкция за насрещната страна вследствие допускането на подобно не толкова съществено и тежко нарушение, каквото е евентуалното допускане на малко по-малък от законово установения размер на шрифта на договора за кредит при разпечатването на неговия текст на хартия, което дори не би било извършено умишлено, като ответникът счита, че в тези случаи категорично няма да е налице съответствие между евентуалното нарушение и санкцията за това. Както приема и самият СЕС целта на преценката на характера на допуснатото нарушение и съответната му санкция чрез евентуалната възможност за прогласяване нищожността на целия договор за кредит, е възстановяване на договорното равновесие между страните по договора, а не отклонение в другата крайност – чрез налагане на непропорционална санкция да се достигне до възможност и вероятност от неоснователно обогатяване на потребителя чрез получаване на неследваща му се облага - безлихвен кредит и спестявайки си тези разходи за ползвания паричен ресурс през годините до евентуалното прогласяване на договора за нищожен. В тези случаи конкретният потребител ще се окаже в привилегировано положение спрямо останалите потребители, чиито договори са съдържали същите параметри и условия, но или не са били проверени дали отговарят на изискването за размер на шрифта, или е било констатирано, че размерът на шрифта формално отговаря на законовото изискване, които потребители на свой ред ще се окажат дискриминирани (по признак лично или обществено положение, или имуществено състояние). Ответникът счита, че приемайки договора за изцяло нищожен в подобни случаи, действително би се спазил принципът на ефективност, но със сигурност ще бъде нарушен принципът на равностойност, поради което крайният ефект от тази мярка ще бъде противен на духа и смисъла на закона. Процесният договор за кредит представлява търговска сделка по силата на чл. 286 от ТЗ, по отношение на която са приложими и специалните правила на ТЗ, като кредитополучателят има и допълнителна закрила – ако притежава качеството на потребител, се прилагат и специалните норми на ЗПК и ЗЗП. От тази гледна точка и предвид поведението на ищеца във връзка със сключването и изпълнението на задълженията му по процесния договор за кредит, счита за приложимо и правилото на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, според което „Страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.“, което в конкретния случай означава, че при сключването на договора ищецът го е прочел, разбрал е в пълна степен обема и тежестта на задълженията, които поема, искал е да го сключи, тъй като е имал нужда от съответните парични средства, след което, обаче, когато е усетил евентуалните затруднения (или невъзможност) при погасяването на кредита, решава да се опита да се възползва от предвидените в закона възможности, оспорвайки на формално основание един напълно валиден договор за кредит, с чийто условия и параметри той се е съгласил и е подписал. Счита, че процесният договор за потребителски кредит не накърнява добрите нрави, доколкото от една страна на самия кредитополучател е било осигурено правото в 14 дневен срок да се откаже от договора за потребителски кредит, ако след сключването му или по-късно в рамките на този достатъчен срок би счел, че договорените условия не го удовлетворяват, съгласно т. 1 от част IV. на СЕФ, въпреки което ищецът С. не го е сторил, усвоил е кредита и е започнал да изпълнява задълженията си по него, което означава, че той е бил напълно съгласен и е приел всички условия и клаузи на процесния договор за валидни и обвързващи го. От друга страна, както бе посочено и по-горе, той не е бил длъжен да сключва договор за застраховка, изборът му е бил съзнателен, доброволен и обоснован, с оглед покритието на конкретните рискове и предимствата на конкретните застрахователни продукти. Ответникът твърди, че ищецът няма правен интерес да претендира приемане в мотивите на съдебния акт на целия договор за кредит за недействителен, тъй като в този случай ще дължи законна лихва върху главницата от момента на получаване на сумата без основание, като сочи, че при упражняване правото си на отказ съгласно чл. 14, т. 3, б. „б“ от Директива 2008/48, потребителят следва да „върне на кредитора главницата и заплаща лихвата, натрупана върху нея от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата, без ненужно забавяне и не по късно от 30 календарни дни след като е изпратил уведомлението за отказ до кредитора. Лихвата се изчислява на базата на договорения лихвен процент. Кредиторът няма право на никакво друго обезщетение от потребителя в случай на отказ, освен обезщетение за невъзстановимите разходи, платени от кредитора на администрацията“. Това означава, че законодателят, дори на европейско ниво, е допуснал като приемлива и ненакърняваща потребителските права на кредитополучателя, възможността и задължението на последния да плати натрупаната лихва от датата на усвояване на кредита до датата на връщането, което приложено по аналогия към връщането на главницата в настоящата хипотеза и предвид нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, следва да влече и заплащане на дължимата законна лихва за ползвания през този период паричен ресурс, включително на основание чл. 93 от Закона за собствеността, което е допълнително основание за оставяне без уважение на предявения иск като неоснователен. Счита, че евентуалното вземане на ответната банка за това обезщетение в размер на дължимите от ищеца законни лихви би произтичало, при условията на евентуалност (в случай че договорът за кредит от 2022 г. бъде прогласен за недействителен), от евентуалната липса на сключен договор за кредит, но безспорно установеното усвояване, т.е. реално получаване на посочената главница от 6 000,00 лв. на 06.12.2022 г., при което правоотношението се трансформира или в общо облигационно такова по чл. 240 от ЗЗД – обикновен паричен заем с уговорена лихва, и доколкото чл. 240, ал. 2, изр. 1-во от ЗЗД не се прилага спрямо банките, или в извъндоговорно правоотношение по чл. 59, ал. 1 във връзка с чл. 45 от ЗЗД – деликтна кондикция, при която ищецът С. е получил тази парична сума през 2022 г. без основание и с увреждащото намерение да не плаща лихви за нея, докато я ползва, т.е. да не плаща цената за нейното ползване, от което ответната банка се е обеднила чрез пропуснатата възможност да увеличи своя патримониум като получи насрещната престация – лихва за ползването на паричния ресурс. Сочи, че вземането за това евентуално обезщетение ще възникне с влизане в сила на съдебното решение за евентуалното прогласяване на договора за кредит от 2022 г. за недействителен и същото няма да е погасено по давност, доколкото датата на влизане в сила на решението за прогласяване евентуалната недействителност на договора за кредит от 2022 г. ще постави началото на неговата изискуемост, респ. на давностния срок по смисъла на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД. Сочи също, че дори да се приеме, че това евентуално вземане би било евентуално погасено по давност, то същото би било годно за компенсируемост на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, релевирана срещу евентуален бъдещ осъдителен иск на ищеца в следващ исков процес. Дружеството праводател на ответната банка е отпуснало един напълно обичаен необезпечен потребителски кредит за текущи нужди, като кредитният лимит е бил усвоен изцяло от кредитополучателя въз основа на напълно валиден договор за кредит, като твърди, че при отпускането на кредита през 2022 г., както и при изготвянето и подписването на самия договор не са налице никакви нарушения на закона, които да го опорочават, като ищецът не е бил въвеждан в заблуждение и не му е била представяна невярна или подвеждаща информация по отношение на всички дължими разходи, свързани с този кредит, които са били отразени правилно в договора и в изчисления при неговото сключване годишен процент на разходите (ГПР), като начисляваните такси по договора и всички дължими суми по допълнителни договори, съпътстващи сключването на основния, са надлежно и законосъобразно регламентирани в договора, поради което извършените от ищеца погашения на кредита до момента са осъществени на валидно правно основание, а остатъчната главница и всички акцесорни вземания на кредитора (като лихви, такси и др.) са безспорно дължими, което налага извод за липса на правно или фактическо основание процесният договор от 2021 г. да бъде приет в мотивите на крайния съдебен акт по настоящото дело, за недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 1 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, евентуално във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, респ. да бъде осъдена ответната банка да възстанови в полза на ищеца евентуално недължимо надплатената претендирана от него сума от 1 140,00 евро за лихви и други разходи, над чистата стойност на усвоената главница. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Съдът намери за установено от фактическа и правна страна следното: От събраните по делото доказателства се установява, че на •••••••• между С. К. С. и „••••••••“, ЕИК •••••••••• чийто правоприемник е ответника •••••••••• ••, е сключен Договор за потребителски паричен кредит. Като доказателство по делото е представено заверено копие от процесния Договор за потребителски паричен кредит •••••••••, видно от който страните са постигнали съгласие относно следните параметри и условия по договора: Размер на кредита за потребителски цели: 6000,00 лева, Застрахователна премия - 2134,80 лева, Общ размер на кредита – 6000,00 лева, Такса ангажимент – 150,00 лева, Брой погасителни вноски – 60 броя, Месечна погасителна вноска – 222,53 лв., Обща стойност на плащанията – 13351,80 лв., Годишен процент на разходите –33,16 % и Лихвен процент – 27,68% . Като писмено доказателство е прието заверено копие от сертификат № •••••••••за застраховка „••••••“, от който е видно, че застрахователите ••••••• ЕИК ••••••• и ••••••• ЕИК ••••••• се съгласили да застраховат сключения между ищеца и ••••••••• договор. По делото е изготвено и прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което Годишния процент на разходите по Договор за потребителски паричен кредит № ••••••••• изчислен съобразно формулата, определен по силата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК при допускания: размер на кредита – 6000 лв.; такса ангажимент 150 лв.; брой погасителни вноски - 60 бр.; месечна погасителна вноска – главница и лихва 186.95 лв.; лихвен процент – 27,68%; обща стойност – главница и лихва – 11217.00 лв., ГПР е 33.16 %. В ГПР 33.16 % са включени като разходи само възнаградителна лихва и такса ангажимент. С. К. С. е заплатил по договора за кредит сумата от 4819,87 евро, като с направените плащания са погасени задължения: главница – 1736,04 евро; възнаградителна лихва-2374,29 евро и застрахователна премия-673,03 евро; наказателна лихва-36,51 евро. В с.з вещото лице е пояснило, че ГПР е изчислен без застраховката и при посочените по горе допускания отговаря на посочения в договора ГПР. При включване на застрахователната премия по 35,58 лв. месечно като разход в договора, тогава ГПР би се увеличил и бил друг – 46,19%. Съдът кредитира изготвената по делото експертиза като обективна и компетентна, а и неоспорена от страните. Съдът приема, че между ищеца и „•••••••••“ е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищеца е усвоил заемната сума. Последното дружество преди заличаването му от търговския регистър е било небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В конкретния случай не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Поради това не се споделят доводите на ответното дружество, че застрахователната премия не следва да бъде включена в ГПР. Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадена в § 1 т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай получаването на кредита при предлаганите условия (т. 2 и т. 3 от условията по договора) включва застрахователна премия, която се дължи във връзка със застраховка на сключения с ищцата договор за кредит (което се установява и от представения по делото Сертификат № PLUS-18423460 за застраховка „Защита на плащанията“). Следователно застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. От изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза и поясненията на вещото в с.з., се установява, че ако застрахователната премия в размер на 2134,80 лв. е разход към кредита /а не е главница, формираща кредит/, тогава ГПР би бил 46,19%, а не посочения в договора 33.16%. Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора ГПР не отговаря на реално прилаганият между страните, което води до недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в настоящия случай възлиза на 6000 лева, равняващи се на 3067,75 евро. От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общо заплатената сума от кредитополучателя по договора възлиза на 4819,87 евро, поради което разликата над чистата стойност на кредита до общо заплатената сума от кредитополучателя възлиза на 1752,12 евро, която сума се явява недължимо платена и подлежи на връщане от ответника на осн. чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск е изцяло доказан по основание и размер, поради което следва да бъде уважен. По отношение на разноските: На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, които се констатираха в размер на 63,24 евро – внесена държавна такса. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от адв. М. О. по първоначалния иск на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, възнаграждението за осъществена безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв се определя от съда, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2. При определянето на дължимия размер на адвокатското възнаграждение съдът следва да се съобрази с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., като определи възнаграждението съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената от адвоката работа. Като съобрази цената на предявения иск, фактическата и правна сложност на настоящото производство и обема на извършената от упълномощения адв. О. работа (включваща изготвяне и подаване на искова молба, писмени становища по проведено едно о. с. з. и участие в едно о.с.з. с изслушване и приемане на две екпертизи по делото) съдът счита, че в полза на упълномощения от ищеца адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в размер на 230 евро. С оглед изложеното, съдът