Решение № 92 от 15.6.2026 г. на Районен съд - Пирдоп по дело № 579/2025 г.

Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр.чл.415 от ГПК. Производството по делото е образувано по искова молба от „АПС Б. Б." ЕООД, ЕИК: •••••••••• със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Т., бул. "Б." № 81 В, представлявано от управителите П.В. и Х.М., чрез юрк. Д. Р. - пълномощник на управителите, тел. •••••••••••, срещу В. С. Х. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Благоевград, п.к. 2700 ул. ••••••••••• 1, № 10, вх. А, ет. 6, ап. 15. В исковата молба се твърди, че на 21.01.2019 година длъжникът В. С. Х., ЕГН: ••••••••••, е сключил Договор за потребителски кредит № •••••• с „Сити Кеш“ ООД, по силата на който е получил сумата от 1000 лева, срещу което се съгласил да върне 18 броя вноски по 190 лева в срок до 21.07.2020 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 48.31 %. Съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за паричен заем са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за паричен заем действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави паричен заем в рамките на своята професионална или търговска дейност. Видно от приложените Общи условия и Договор за паричен заем № •••••• на 21.01.2019 г. по безспорен начин установяват сключения между страните договор, задълженията си по който ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на договора. В исковата молба се твърди, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентира договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая представеният по делото Договор за кредит не е сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновава извод, че процесният договор е действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия по Договора за потребителски кредит било уговорено „Сити Кеш" ООД да уведомява Длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи ще се считат за получени от Кредитора, ако бъдат изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от него при подписването на договора за кредит. Горепосочените договори са по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът е сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника е предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Дори и съдът да не приеме, че договорите не са сключени по електронен път, то следва да приеме, че Договора за паричен заем по своето естество е реален договор и същият се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума. В исковата молба се твърди, че ответникът В. С. Х., ЕГН •••••••••• не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. г. „Сити Кеш" ООД като цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС Б. Б." ЕООД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, бул. „Б." № 81В, ап. 3. Вземането срещу длъжника по настоящото производство е индидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия, извадка от което е приложена към настоящата искова молба, със заличени лични данни, съгласно ЗЗЛД. Длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита. Връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента - на длъжника, има за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на който следва да изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е титуляр на вземането. С цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни именно на овластения кредитор, законът изисква уведомяването за сключения договор за цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на уведомлението обаче няма характер на лично и незаместимо действие, поради което е възможно то да бъде извършено и от пълномощник на цедента. С оглед константната съдебна практика няма пречка старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор /цесионер/ от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен и специален начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено. Ако съда приеме, че уведомяването на длъжника - ответник на посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, то молят съда да приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба.(Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ВКС) В исковата молба се твърди, че ответникът В. С. Х., ЕГН •••••••••• не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита. Към настоящия момент задължението все още не е погасено. С оглед наведените по делото факти и обстоятелства, следва съдът да приеме за установено, че ответникът В. С. Х., ЕГН ••••••••••, дължи на „АПС Б. Б." ЕООД, с ЕИК •••••••••• парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 527/2025г. по описа на РАЙОНЕН СЪД ПИРДОП, а именно сумата в общ размер от 1646.16 лв., формирана както следва: 1) главница в размер на 1000 лв.; 2) договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 401.64 лв. за периода от 21.01.2019 г до 21.07.2020 г. 3) законна лихва за забава върху главницата в размер на 344.52 лв. за период от 21.07.2020 г. до датата на подаване на заявлението, 4) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендираната сума за лихва за забава представлява обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, определена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за просрочени парични задължения. Същата се дължи от Длъжника по силата на чл. 2, раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост" от ОУ, неразделна част от Договора за кредит, съгласно който член при забавяне на плащането на погасителна вноска Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. За периода от 13 март 2020 г. до 13 юли 2020 г. законна лихва за забава по Договора за кредит не е била начислявана, т. е. претендираната лихва е изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците главница в размер на 1000 лв.; 2) договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 401.64 лв. за периода от 21.01.2019 г до 21.07.2020 г. 3) законна лихва за забава върху главницата в размер на 344.52 лв. за период от 21.07.2020 г. до датата на подаване на заявлението, 4) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. В исковата молба ищецът моли съда да осъди ответника В. С. Х., ЕГН •••••••••• да заплати сторените от дружеството - ищец съдебни и деловодни разноски по ч.гр.д. № 527/2025г. по описа на РС-ПИРДОП, и по настоящото производство. Ответникът В. С. Х., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: Софийска област, общ. Пирдоп, гр. Пирдоп, ул. „•••••••••••“ №10 чрез пълномощника си адв. К. К. К.Т., със служебен адрес: гр. Благоевград, ул. „Т.А.“ №43Б, ет.2, в срока по реда на чл. 131 от ГПК е дала писмен отговор, представила е писмени доказателства и е направила доказателствени искания. В отговора на ИМ се твърди, че исковата молба е нередовна като несъответстваща на изискванията на чл. 127 и 128 от ГПК, поради което на ищеца следва да бъде предоставен срок с указания за отстраняване на всички нередовности. Въпреки пространното становище на ищеца, в обстоятелствената част на исковата молба на практика липсва посочване на правнорелевантните факти по иска. От така изложеното в нея, не може да бъде установено на какво основание се претендират процесиите суми. Ищецът се е задоволил просто да изброи различни суми, без да конкретизира в достатъчна степен претенцията си по отношение на всяка една от тях. Посоченото прави невъзможно организирането на адекватна защита на ответницата. Не без значение е и обстоятелството, че за нито една от претендираните суми не е посочен съответният падеж на задължението. Изложеното води до невъзможност за установяване на изискуемостта на вземанията, съответно за преценка настъпила ли е погасителната давност по отношение на тях. В отговора на ИМ се твърди, че тук е моментът да бъде отбелязано, че съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №3/2023г. по тълк. д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи (какъвто е настоящият случай), давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. В казуса, се претендира сума в размер 1000,00 лв. /хиляда лева/, представляваща „главница". От друга страна, в исковата молба се твърди, че на 21.01.2019г. е бил сключен Договор за потребителски кредит, съгласно който на г-жа Х. е била предоставена сума, в размер на 1 000,00лв. /хиляда лева/. Никъде обаче не е посочено какъв е бил падежът на отделните вноски. Поради изложеното моли съда, да укаже на ищеца да отстрани нередовностите в исковата си молба, а в случай, че последните не бъдат отстранени - да върне исковата молба. В отговора на ИМ се твърди, че така предявеният иск е недопустим. В случая, особено условие за допустимост на иска /който е предявен по реда начл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1, т.2 ГПК/ е да е налице валидно издадена заповед за изпълнение от заповедния съд /в случая по реда на чл. 410 ГПК/, която е постановена въз основа на допустимо и редовно заявление по чл. 410 от ГПК. Когато заповедният съд констатира нередовност на заявлението, той не следва да издава заповед за изпълнение на основание нередовно заявление, а на основание чл.411, ал.2, т.1 от ГПК, да даде съответни указания на заявителя да ги отстрани в тридневен срок. Съгласно разпоредбата чл. 410, ал.2 от ГПК, заявлението за издаване на заповед за изпълнение/условия за редовността му/ следва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и ал.З и чл.128, т.1 и 2 ГПК. В казуса, доколкото Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „АПС Б. Б." ЕООД и въз основа на което е било образувано ч.гр.д. №527/2025г., по описа на Районен съд - Пирдоп, е нередовно, като страдащо от посочените по-горе пороци на исковата молба /тъй като същата по своята същност повтаря дословно Заявлението/, то съдът не е следвало да издава Заповед за изпълнение, а - да даде указания на заявителя да ги отстрани в законоустановения срок. Съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 от 2013 г., исковият съд във всеки случай следи налице ли са предпоставките за допустимост на иска във връзка с проведеното заповедно производство. В конкретният случай, искът се явява недопустим, поради ненадлежно издадена заповед за изпълнение, тоест при нередовно подадено заявление, по реда на член 410, ал. 2, във вр. с член 127, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. В този смисъл са и мотивите на Определение № 316 от 26.05.2009 г. по частно търговско дело № 240/2009 г. по описа на ВКС, II-ро търг. отд., което е постановено по реда на член 274, ал. 3 от ГПК и е задължително за прилагане от съдилищата. По горните мотиви съдът следва да прекрати поради недопустимост производството по гражданско дело № 579/2025г. по описа на Районен съд - Пирдоп и да обезсили издадената заповед за изпълнение по частно гражданско дело №527/2025г. по описа на Районен съд - Пирдоп. В отговора на ИМ се твърди, че оспорват иска като неоснователен, като съображенията им за това са следните: Производството по делото е образувано по искова молба, депозирана от „АПС Б. Б." ЕООД, с която се иска, на основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.415, ал. 1, т.2 от ГПК, да се признае за установено съществуването на вземането на ищцовото дружество в размер на 1646,16 лв. /хиляда шестстотин четиридесет и шест лева и шестнадесет стотинки/, формирано както следва: 1 000,00лв. - главница по Договор за паричен заем; 401,64лв. - договорна възнаградителна лихва върху главница по Договор за паричен заем за периода 21.01.2019г. - 21.07.2020г.; 344,52лв. - законна лихва за забава върху главницата за периода от 21.07.2020г. до датата на подаване на заявлението, както и дължима законова лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането. В отговора на ИМ се твърди, че разгледани по същество, исковете са неоснователни. Първо, оспорва твърдението, че между страните в настоящото производство е бил сключен Договор за кредит по електронен път, по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Второ, не може да бъде споделено и твърдението на ищеца, че Договорът за паричен заем от 21.01.2019г. следва да се счита сключен от датата на получаване на паричната сума. По делото не са представени никакви доказателства, като например разписка/и, установяващи предоставяне на процесната сума на ответницата. Трето, Договорът за потребителски кредит №••••••, от който ищецът черпи правата си, е изцяло нищожен на няколко самостоятелни основания: Процесният Договор е нищожен на основание чл. 26, ал.2, предл. 2 от ЗЗД -поради липса на съгласие. В тази връзка, от представените с исковата молба, многобройни писмени документи, не се установява безспорно, че на 21.01.2019г. между страните е бил сключен договор за паричен заем. Представените документи не отговарят на изискванията на закона - не е ясно кой е авторът им, на коя дата са били съставени, съответно - подписани от страните. Предвид това, същите не следва бъдат приети и ценени като доказателства по делото. Договорът за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК), в редакцията му към 29.07.2016г. (последно изм. и доп., ДВ бр. 59 от 29.07.2016г.). Съгласно чл. 22 от ЗПК, Договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, каквато хипотеза е налице и в настоящия случай. Договор за потребителски кредит №•••••• от 21.01.2019г. не отговаря на изискванията на чл. 10, ал.1 от ЗПК, тъй като е написан на изключително сложен и неразбираем за средния потребител език. На следващо място, Договорът за потребителски кредит не съдържа задължителните реквизити на чл. 11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК. Същият не съдържа информацията по чл. 11, ал.1, т.11 и 12 от ЗПК относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка, под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Освен това, процесният договор не съдържа задължителните реквизити на чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. В отговора на ИМ се твърди, че въпреки гореизложеното задължение на кредитодателя, същият не го е изпълнил и в приложените към исковата молба, Общи условия, липса методика за изчисляване на лихвения процент, а само бланкетно посочени абревиатури, за които не е ясно нито как се образуват, нито до каква степен могат да флуктуират, съответно да утежняват положението на кредитополучателя. Договорът за потребителски кредит е нищожен и поради противоречие с чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочената разпоредба предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, Годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, като - лихви, комисионни, разходи, възнаграждения и пр., изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Формулата за изчисляването му е уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. В казуса, в т. 3.5 от процесния Договор, е посочен размерът на ГПР по кредита - от 48.31%, а в т. 3.7 е посочен фиксиран лихвен процент от 40.05% като никъде в процесния договор не е посочено какво се включва и какво - не във величината ГПР, както и че същата е включена в общата сума, посочена в Погасителния план и дължима на кредитополучателя. По този начин, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това, следва да се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора, което води до недействителност на тази клауза. В този смисъл е и константната съдебна практика. В отговора на ИМ се твърди, че самостоятелно основание за прогласяване на нищожността на Договора е и обстоятелството, че посочения в същия ГПР, не включва договорната лихва, както и „неустойката“, уредена в т. 6.2 от Договора. По договора не са включени допълнителните разходи, регламентирани в т. 6.2. от договора в размер на 2 018,36лв., прикрити под формата на неустойка, с уговорен начин на разсрочено плащане в самия договор и видно от писмените доказателства, същите предварително са включени за разсрочено плащане в размера на определената месечна вноска. Действително, съгласно чл. 19 ал. 3, т. 1 от ЗПК, в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в т. 6,2 от Договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В отговора на ИМ се твърди, че неустойката, както е формулирана в договора, е предвидим разход, уговорен в глобална сума в договора, с уговорен начин на разсрочено плащане, начислена аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена като разход в договора и включена в размера на погасителните вноски. Следователно тези разходи са били известни на кредитора, включени в дължимата сума по договора, като с оглед начина на уговарянето им и начина на заплащането им се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. По делото безспорно се установява, че посочената сума не е била включена в ГПР. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че щом предоставената главница по договора е в размер на 1000.00лв., а ГПР е в размер на 48,31 %, то при включване и на дължимата от потребителя сума за неустойка от 2 018,36лв., дължима при непредставяне на обезпечение, то годишният процент на разходите ще надвиши значително законоустановения максимум. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. В отговора на ИМ се твърди, че при условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме, че представения Договор е действителен, както и че ищцовото дружество е предоставило претендираната сума, то заявява, че В. Х. е заплатила всички дължими суми. В отговора на ИМ се твърди, че не без значение е и обстоятелството, че В. Х. не е била уведомена за сключения договор за цесия - нито от цедента, нито от цесионера. Така представеният с исковата молба, Договор за продажба и прехвърляне на вземания е нищожен поради неопределеност на вземанията, предмет на договора. Относно претендираната законна лихва за забава върху главницата и въз основа на изложените погоре аргументи, главното задължение следва да бъде отхвърлено, поради което не е налице завършен фактически състав за възникване на задължението за мораторна лихва. В отговора на ИМ се твърди, че относно претендираната договорна възнаградителна лихва за периода от 21.01.2019г. до 21.07.2020г., първо, искът е абсолютно неоснователен поради недължимост на главното задължение. Второ, договорната клауза за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие на добрите нрави. В Договора следва да бъде посочен и лихвеният процент по кредита, съгласно чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК. В трайната си и непротиворечива практика ВКС приема, че когато задължението не е обезпечено /какъвто е настоящия случай/, уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави. В случая, посочената по договора за кредит годишна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва. Това означава, че клаузата, за уговорената в този размер, възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като същата надхвърля рамките на присъщата и възнаградителна функция и я превръща в средство за неоснователно обогатяване. В отговора на ИМ се твърди, че след като клаузата е нищожна, означава, че не съществува по Договора, а когато не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е нищожен (недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК). При условията на евентуалност, в случай, че въпреки гореизтъкнатите доводи съдът приеме, че всички или част от претендираните вземания са възникнали, възразява за изтекла погасителна давност по отношение на всички претендирани вземания - както за главница, така и за лихви. Първо, макар в исковата молба да не е посочен падежът на отделните вноски, то от 21.07.2020г. - датата, на която е падежирала последната вноска, до 29.07.2025г. - датата, на която е било депозирано Заявлението по чл. 410 от ГПК, във връзка с което е било образувано ч.гр.д. №527/2025г., по описа на Районен съд - Пирдоп, е изтекъл срок повече от 5 /пет/ години. От изложеното следва, че вземането за главница по Договор за потребителски кредит №•••••• е погасено поради изтекла давност. По отношение на вземането за договорна възнаградителна лихва върху главница по Договор за паричен заем за периода 21.01.2019г. - 21.07.2020г., то отново заявява, че е изтекла, предвидената в закона (чл. 111, б. „в“, предл. 2 от ЗЗД), 3-годишна погасителна давност. Нещо повече, дори и съда да приеме, че към датата на подаване на Заявлението по чл. 410 от ГПК, във връзка с което е било образувано ч.гр.д. №527/2025г., по описа на Районен съд - Пирдоп, не е била изтекла погасителната давност за вземанията за лихва, то съгласно чл. 119 от ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. В отговора на ИМ ответникът моли съда да остави без уважение исковата молба и да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Районен съд-Пирдоп, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл. 235 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: По делото е приложено ч.гр.д №527/2025г. по описа на РС-Пирдоп, съдържащо ч.гр.д. №1636/2025г. по описа на Районен съд-Благоевград, образувано на 13.06.2025г. с подадено на същата дата заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, изпратено по компетентност на РС-Пирдоп, издал същата на 30.07.2025г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „АПС Б. Б.” ЕООД е предявил против ответника настоящите искове за установяване на вземанията по заповедта. По делото са представени писмени доказателства за установяване основанието и размера на претендираното парично вземане, по които настоящия съдебен състав е открил процедура по оспорването им, а именно: Договор за паричен заем № •••••• от 21.01.2019 г., ведно с приложимите Общи условия за предоставяне на кредити; Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. г., ведно с извадка от приложение № 1 към Договора за цесия, със заличени лични данни, съгласно ЗЗЛД; Уведомление за цесия; Разписка за усвоена сума;По делото не е спорно, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „БНП Париба Пърсънал файнес“ЕАД и ,,Агенция за събиране на вземания”-ООД от дата 20.12.2017г., „БНП Париба Пърсънал файнес“ЕАД е цедирало вземането си на заявителя Агенция за събиране на вземания”-ООД за посочените суми, като на основание чл.183 ГПК е изключил от доказателствения материал по делото представените с исковата молба преписи на писмени доказателства, а именно: Договор за паричен заем № •••••• от 21.01.2019 г., ведно с приложимите Общи условия за предоставяне на кредити; Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022г. г., ведно с извадка от приложение № 1 към Договора за цесия, със заличени лични данни, съгласно ЗЗЛД; Уведомление за цесия; Разписка за усвоена сума. Прието по делото е писмо с вх.№4535/30.12.2025г. от „УниКредит Булбанк“ АД, с което предоставят информация, че В. С. Х. в периода на проверка от 21.01.2019г. до 21.01.2019г. е клиент на банката и има открита банкова сметка. Прилагат и движение по сметка за дата 21.01.2019г., видно от която има получена сума от наредител „Сити Кеш“ ООД на стойност 216,00 лева. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна следното: Исковите претенции се явяват неоснователни поради следните съображения. Предявените положителни установителни искове по реда на чл.422 от ГПК имат за предмет установяване дължимостта на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По тези искове следва с пълно доказване ищецът, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник към релевантния момент – датата на депозиране на заявлението му в съда. Ищецът съобразно правилата на чл.154 ал.1 от ГПК носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане, да установи вземането си по основание и размер, както и че длъжника е уведомен за извършената цесия съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване чрез установяване на плащане в уговорените срокове на седмичните вноски, дължими по договора за паричен заем. В трайната и последователна съдебна практика на ВКС: решение № 451/15.07.2010 г. по гр.д. № 536/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 130/19.07.2017 г. по гр.д. № 4258/2016 г. на ВКС, IV г.о. е посочено, че разпоредбата на чл. 183 от ГПК допуска представянето на писмено доказателство, в заверено от страната, която го представя, копие. При поискване от участваща в процеса страна, другата страна е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. При всички случаи, изключването на писмени доказателства от доказателствения материал по делото следва да стане при изричното искане на страна по делото за представяне на оригинал на писмен документ на основание чл. 183 от ГПК, както и последвало непредставяне на оригиналите в дадения срок. В служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 147/09.01.2018 г. по гр. № 615/2017 г. на ВКС, II г.о. е прието, че целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ. Само ако това обстоятелство е установено преди съдът да постанови определение за изключване на документа от доказателствения материал, съдът е длъжен да обсъди доказателството на основание чл. 235, ал. 2 ГПК. При поискване от страна по делото на оригинал на документ, който е представен от насрещната страна в заверен препис, и след постановяване на определение на съда с указанията по чл. 183, ал. 1 ГПК – за представяне на оригинала в определен срок, за ангажиралата преписа от документа страна възниква процесуално задължение да представи оригинала на документа. Неизпълнението на същото е свързано с настъпване на предвидена в закона процесуална санкция – изключване на преписа от доказателствата по делото, което и е сторено от настоящия съдебен състав. Не се установи безспорно наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между ответника и ищеца, както и неговото съдържание. Не се установи, че заемодателят е изпълнил произтичащото от договора задължение – да предостави в полза на ответника исканата в заем сума в размер на 1000 лв. – факт, който се оспори от ответника. За пълнота на изложението, по направеното възражение от ответника относно това, че процесното вземане от главница, договорна лихва и лихви за забава, е погасено по давност, каквото възражение е надлежно релевирано от ответника, приема следното: С предявяването на иск се прекъсва течението на давностния срок, давност не тече по време на съдебното производство по делото и ако искът бъде отхвърлен, се заличават последиците от прекъсването на давността, като тези последици са регламентирани в чл.117 от ЗЗД и чл.116 б.“б“ от ЗЗД. В производството по реда на чл.422 ал.1 във вр. с чл.415 ал.1 от ГПК, ако кредиторът спази едномесечния срок за предявяване на иска, какъвто е процесният случай, по силата на чл.422 ал.1 от ГПК, искът ще се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този момент ще се считат настъпили както материално-правните, така и процесуално-правните последици от предявяването му, т.е., ефектът на прекъсване на давността по чл. 116, б.”б” от ЗЗД е настъпил със задна дата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в случая - на 13.06.2025г. Съгласно разпоредбата на чл. 114,ал.1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като съдът счита, че кредитът следва да се счита за предсрочно изискуем към 21.07.2020г. Следователно и доколкото срокът е уговорен в полза на кредитора, в настоящия случай общият петгодишен давностен срок е започнал да тече от 21.07.2020г. Видно от приложено гр. д. № 1636/2025 г. по описа на РС-Благоевград ищецът е предприел действия за събиране на вземането си на 13.06.2025г. с предявяване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. От тази дата съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД давностният срок се счита спрял. В конкретния случай към датата на предявяване на съдебната претенция по чл. 410 ГПК петгодишният давностен срок не е изтекъл, поради което е приложимо правилото на чл. 115, б. „ж” ЗЗД, като по отношение на вземанията за лихви от неизпълнен договор като самостоятелно задължени, които съгласно разпоредбата на чл.111 б.„в” от ЗЗД, се погасяват с изтичане на тригодишна давност, следва да се приеме, че исковете по чл.422 от ГПК- предмет на делото, са предявени на 13.06.2025г., поради което по силата на чл.111 б.„в” ЗЗД към този момент са били погасени вземанията за договорна лихва и лихва за забава, т.е.възражението за недължимост, поради изтекла погасителна давност би било основателно. Основателни биха била и направените възражения за нищожност на процесния договор, като Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Същото правило е приложимо не само в общия исков процес, но и в заповедното производство, което също е част от гражданския процес, макар и несъщински, а предшества същинския такъв. Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК , респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата, не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК, а само за частична такава, като следва да се посочи, че при нищожността наличието на индивидуално договаряне е без значение. Всъщност таксата, която се претендира, не представлява такса за услуга, а сума, която се дължи автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на кредита, но такива не се твърди да са конкретно направени. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така наведените твърдения и от клаузите на приобщения договор за кредит, съдът намира, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл. Според твърденията на заявителя при сключване на договора, съобразно клаузата му в чл.6, ал.1, длъжникът – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез банкова гаранция, или поръчителство. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно поради акцесорния характер на задължението за предоставяне на обезпечение, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Съгласно твърденията на заявителя в договора е предвидена неустойка при неизпълнение на обсъжданото задължение за предоставяне на обезпечение. Ако се приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг, води до превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, е от естество значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна. Отделно от това, клаузата на неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна и като неравноправна такава. Чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ повелява, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Няма доказателства конкретната клауза да е индивидуално уговорена, поради което и с оглед на обстоятелството, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такъв е и настоящия случай, в който кредиторът задължава кредитополучателя при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо възнаграждение или неустойка. Следователно и нищожността на клаузата на чл.6, ал.2 от Договора почива на две основания. Вземането за разходи и такса се обосновава като възникнало в резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация изключва квалификацията им като допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение. Дейността, описана като предоставяна услуга, не съпътства и не обслужва ползването на изцяло вече получения кредит като допълнително благо за клиента. Напротив, тази дейност изцяло обслужва интереса на кредитора. Изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни обаждания, лични посещения и др. са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит, на условия, при които, освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направено поради неизпълнението. Нещо повече, както беше изложено, срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската цел на клаузата- да служи за обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата нараства с всеки 30-дневен период на забава, като нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и това е лихвата за забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение. По изложените съображения процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от закона цел - да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и също следва да се приеме за нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна. Предвид гореизложеното исковите претенции следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни. По разноските: При този изход на делото разноските са дължими от ищеца. В настоящото производство от ответника са направени разноски в размер на 400,00 лева, еквивалент на 204,52 евро, които на осн. чл. 78, ал. 2 от ГПК следва да се възложат на ответника По изложените съображения, Районен съд-Пирдоп, първи състав