Решение № 510 от 8.7.2026 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 728/2026 г.

Производството по настоящото гр.д.№728/2026г. по описа на Районен съд- Благоевград е образувано по искова молба на Б. Д. Х., ЕГН ••••••••••, с постоянен и настоящ адрес: гр.Б, седалище и адрес гр.Ш В исковата молба се твърди, че на 28.12.2025г. между ищцата Б. Д. Х. и ответното дружество “Л е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №364301/28.12.2025г., в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по силата на който кредиторът се задължава да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на кредитна линия, при следните условия съгласно чл.1: общ размер на максимално разрешения лимит по кредитната линия – 1500 лв./766.94 евро, представляващ максималния размер на главницата, който може да бъде усвоен по време на действие на договора за кредит; размер на първия транш по кредитната линия – 1500 лв./766.94 евро, представляващ размера на предоставената главница към датата на сключване на договора; лихвен процент по кредита – 36%; ГПР – 42.58%; обща сума, дължима от потребителя по първия отпуснат транш към момента на сключване на договора за кредит – 1545 лв./789.95 евро; срок за погасяване на първия транш – 30 дни; лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания – 10%; обезпечения – да – поръчител или банкова гаранция. Сочи се, че съгласно чл.17, ал.1 от Договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да: 1) осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, или 2) предостави банкова гаранция. Съгласно чл.17, ал.2 от Договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ. Навежда се, че при подаване на онлайн заявката за кредит потребителят на практика няма избор дали да избере обезпечение или не, като договор с предвидено обезпечение се генерира автоматично. По силата на чл.27, ал.1 от Договора, в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Твърди се, че в погасителния план изначално е включена дължимата неустойка в размер на 525 лв. или 35% от усвоената сума. Твърди, че Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №364301/28.12.2025г. е недействителен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, като се излагат подробни съображения в тази насока, в т.ч., че изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е неотменимо условие за сключване на договора, но е практически невъзможно при посочените условия; вземането за неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и е следвало да бъде включено в ГПР; в договора не е посочено кои точно разходи формират ГПР; че записването в договора на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП; че не е посочен лихвен процент на ден в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК. С оглед на горното, се иска от съда да прогласи за недействителен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №364301/28.12.2025г., сключен между Б. Д. Х. в качеството на кредитополучател и „Лендиво‘“ ООД в качеството на кредитодател, на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, поради противоречие със закона. В условията на евентуалност, в случай на отхвърляне на предявения главен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит, е предявен евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.27 от Договора на основание противоречие със закона поради неравноправен характер – чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.143, ал.2, т.5 във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП; евентуално поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В тази връзка се твърди, че неустоечната клауза противоречи на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, доколкото задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано висока неустойка, като се настоява, че клаузата не е индивидуално уговорена. Уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, поради което противоречала на добрите нрави. Твърди се, че ищцата е платила по процесния договор за кредит сума в общ размер от 1058.37 евро. Предвид недействителността на договора за кредит, на основание чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита – в случая 1500 лв. или 766.94 евро, поради което ответното дружество било получило без правно основание сумата от 291.43 евро, която подлежала на връщане. Поради това е предявен в условията на кумулативност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника „Л да заплати на Б. Д. Х. сумата от 291.43 евро, представляваща платена без правно основание, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В отговора на исковата молба ответното дружество „Лендиво“ ООД оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че процесният договор за кредит е сключен от разстояние съгласно изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, по инициатива на ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството. След одобрение на подадената заявка от страна на кредитора, на посочената от ищеца електронна поща в заявката, му били изпратени проект на договора, погасителен план, СЕФ и ОУ, които съдържали предвидената в закона преддоговорна информация за желания кредит. След запознаване с всички условия, ищецът е натиснал бутона „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. По този начин между страните бил сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски кредит. Изложени са подробни правни доводи за валидността на договора за кредит, като се настоява, че неустойката не следва да участва при формиране на ГПР. Изложени са правни съображения за валидност на договорната клауза, предвиждаща заплащането на процесната неустойка. Твърди се, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си да се откаже от договора. Отделно от това, се настоява, че ищецът е сключил множество договори, които съдържат уговорка за неустойка, поради което е бил наясно с условията на договора. Твърди, че надплатеното над главницата е 82.83 евро, а не сумата от 291.43 евро. Прави възражение срещу присъждането на разноски в полза на ищеца, тъй като претендирането на разноски в множество заведени от ищеца дела с идентичен предмет, представлявало злоупотреба с право. По изложените съображения се настоява за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни. В първото по делото съдебно заседание ищецът е намалил предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД от размера на сумата от 291.43 евро на сумата от 82.83 евро, като за разликата до първоначално предявения размер искът е оттеглен съгласно чл.232 от ГПК. В съдебно заседание страните, редовно призовани, не изпращат представители. Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: По делото не е спорно, че на 28.12.2025г. между „Ле като кредитор и Б. Д. Х. като кредитополучател /потребител/ по реда на ЗПФУР е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №364301/28.12.2025г. при следните параметри на отпуснатия заем съгласно чл.1: общ размер на кредита - 1500 лв./766.94 евро, представляващ максималния размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на договора; размер на първия транш по кредитната линия – 1500 лв./766.94 евро, представляващ размера на предоставената главница към датата на сключване на договора; лихвен процент по кредита - 36% /т.5/; ГПР - 42.58% /т.6/; обща сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора – 1545 лв./789.95 евро; срок за погасяване на първия транш – 30 дни; лихвен процент, който се прилага при просрочени задължения - 10%; обезпечения - поръчител или банкова гаранция /т. 11/. Видно от представения Погасителен план към договора, кредитът следва да бъде погасен на 1 вноска с падежна дата – 27.01.2026г., като вноската включва главница – 1500 лв., договорна лихва – 45 лв., и неустойка по чл.45 от ОУ – 525 лв., общ размер на месечната вноска с неустойка – 2070 лв./1 058.37 евро. Съгласно чл.17 от Договора в случай, че страните са уговорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписване на настоящия договор да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, вкл. за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор /вкл. главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, със срок на валидност на банковата гаранция най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице-поръчител, както и банковата гаранция следва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ /чл.20-22 от ОУ/ и да бъдат одобрени от кредитора. По силата на чл.27 от Договора в случай, че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Видно от Погасителния план, дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение е 525 лв. Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил изцяло заетата сума в размер на 1500 лв. От представената от кредитора справка /неоспорена от длъжника/ се установява, че по процесния договор за кредит длъжникът е извършил погашения в общ размер от 849.77 евро, от които: 766.94 евро – за главница; 6.14 евро – за договорна лихва; 76.69 евро – за неустойка. Не се спори, че сумата за неустойка не е включена в ГПР. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9. Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. По силата на чл.11, ал.1, т.10 договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. С въвеждането на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. В настоящия случай горните законови изисквания не са спазени, като посоченият в договора ГПР от 42.58% не отговаря на действително прилагания в отношенията между страните. Видно от представения погасителен план още при сключването на договора на кредитополучателя е начислена неустойка по чл.27 от Договора /чл.45 от ОУ/ в размер на 525 лв., платима с вноската по кредита. Според съда обаче неустойката по същество представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирана при изчисляването на ГПР. Съображенията за това са следните: Според настоящия съдебен състав неустоечната клауза в процесния Договор за потребителски кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя да плати неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП, поради което е и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, доколкото не се доказа клаузата да е индивидуално уговорена. Съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение /чл.18 от ЗПК/. Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си от неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че вземането може да не бъде събрано от длъжника. Тези вреди обаче по силата на чл.33, ал.1 от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК. Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика - уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно. Според съда уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя. При включването на горепосочената сума за неустойка, представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според изчисленията на съда посредством онлайн калкулатор възлиза на 862.03%, който надвишава допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира. Поради недействителността на договора за кредит на основание противоречие със закона съгласно чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10, съдът не разглежда предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл.27 от Договора за кредит. Предвид установената нищожност на договора за кредит, на основание чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита. По делото се установи, че ищцата е заплатила в полза на ответника по сключения между тях договор за заем сумата в размер на 849.77 евро, които са отнесени за погасяване на главница, договорна лихва и неустойка. След приспадане на подлежащата на връщане главница от 766.94 евро /1500 лв./, платената сума от 82.83 евро за договорна лихва и неустойка по нищожния договор за кредит, се явява дадена при начална липса на основание за плащането, поради което подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване. По разноските: При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК право на разноски има ищцата, на която следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер на 75 евро. По списък по чл.80 от ГПК адв.Д. е претендирал адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. В конкретния случай следва да се държи сметка, че става дума за възнаграждение, което не е договорено доброволно въз основа на проява на договорната свобода между страните /клиент - адвокат/, а се касае до такова по реда на чл.38 от ЗАдв., което предполага заплащане на възнаграждението директно на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на страната, по изключителната преценка на съда. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, но те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая и по двата предявени иска – установителния - за недействителност на договора за кредит по чл.26 от ЗЗД и осъдителния -за връщане на дадено без основание по чл.55, ал.1 от ЗЗД, извършената работа е една и съща, доколкото искът по чл.26 от ЗЗД представлява елемент от фактическия състав на осъдителния иск по чл.55 от ЗЗД и в този смисъл свършена от пълномощника работа по двата иска е една и съща. В Определение №991 от 11.10.2023г. по в.ч.гр.д.№898/2023г. на Окръжен съд – Благоевград е прието, че в хипотеза като настоящата, става дума за ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на идентични правни действия, упражняване на едни и същи процесуални права, приключване на делото в едно съдебно заседание, при упражняване на класически институти на материалното право. Макар по естеството си исковете да са различни и обективно съединени, те са предявени и поддържани на един и същ правопораждащ юридически факт, сключването на един и същ договор за кредит, което предполага еднаквост на извършената защита, респ. работа. Ето защо в конкретния случай не са налице в кумулативност и двата критерия за определяне на дължимо възнаграждение поотделно и за двата иска, при положение, че работата по всеки един от тях е идентична, сходна, не се отличава делото, както с фактическа, така и с правна сложност. Съобразявайки горната практика на ОС- Благоевград, за предявените искове по чл.26 и чл.55 от ЗЗД следва да се присъди едно, а не две отделни възнаграждения. Съобразявайки материалния интерес по делото, обема на реално извършената от адвоката работа, която се изразява единствено в подаване на искова молба, която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела; адвокатът не се е явил в първото и единствено съдебно заседание; по делото не са провеждани разпити на свидетели и не са изслушвани експертизи, делото не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото се касае до предявен иск, по който има формирана трайна съдебна практика, съдът намира, че възнаграждението на адвоката следва да се определи в минималния размер по наредба - 480 лв. или 245.42 евро с вкл. ДДС. Водим от горното, съдът