Решение № 4589 от 2.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6359/2025 г.

, и след приключване на продължителния отпуск поради временна нетрудоспособност на докладчика, за да се произнесе взе предвид следното. Производството е по реда на и сл. ГПК. С Решение № 20128685/29.08.2024г. по гр.д. № 65261 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 24-ти състав са отхвърлени исковете предявени с искова молба вх. № 22025582/29.12.2020г. на А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• срещу М. С. П., ЕГН •••••••••• с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на М. С. П. •••••••••• с, че А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• са собственици на общо ½ ид.ч. от недвижими имоти намиращи се в с Чепинци, район Нови Искър, ул. „••••••••, както следва: дворно място , съставляващо поземлен имот с площ от 757 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1-/16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК ; еднофамилна жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 78 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.1. по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1- /16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК; еднофамилна жилищна сграда с площ от 42 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.2. по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1-/16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК и за осъждане на М. С. П. •••••••••• да предаде на А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• владението върху посочените имоти изцяло, като А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• са осъдени да заплатят на М. С. П., ЕГН •••••••••• на основание н а чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 377,92лв ., представляващи съдебни разноски. С Определение № 20135756/28.01.2025г. по гр.д. № 65261 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 24-ти състав е оставена без уважение молба вх. № 25021011/01.10.2024г. на М. С. П., ЕГН •••••••••• за изменение на основание на чл. 248 от ГПК на решението в частта за разноските, като й се присъдят направените такива от 1500лв. в пълен размер. Срещу така постановено решение са депозирани въззивна жалба вх. № 25025141/03.12.2024г. по регистъра на СРС от Б. К. Г., ЕГН •••••••••• (конституирана на място на починали след приключване на съдебното дирене пред СРС ищци А.П.Й. и Т.Н.Й. ) въззивна жалба вх. № 25001191/29.01.2025г. по регистъра на СРС от ищеца Д. К. К., ЕГН •••••••••• (конституирана на място на починали след приключване на съдебното дирене пред СРС ищци А.П.Й. и Т.Н.Й. ) в частта, в която иск е отхвърлен с идентично съдържание на жалбите. Изложили са съображения, че решението в тази част е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочили са, че районният съд не им бил указал, че следва да установят а не са ангажирали доказателства за идентичност на имената на Т.Й.И. по протокола за одобрената спогодба по делото за съдебна делба и Т.Й.И. по удостоверението за наследници. Така било допуснато нарушение от СРС, делото останало неизяснено от фактическа страна. Между страните нямало спор за идентичност на имената, този спор бил въведен от съда с решението. Установено било основанието на правата им на собственост върху имота – наследство от Т.Й.И.. Установено било и че ответникът владее имота, но няма основание за същото. Ответникът не бил отблъснал владението на ищците, не бил демонстрирал намерението си да владее имота изцяло за себе си. Ответникът пристигнала в имота през 2009г. и живяла в него заедно с Ц.И. до 2013г. След смъртта му вместо да предаде имота на наследниците , тя се опитала да го придобие чрез завещание, но то било проглА.а от съда за нищожно., иск за същото бил предявен през 2014г. от ищците. С предявяване на иска давността не тече, нямало период, в който ответникът да била добросъвестен владелец. Събраните от въззивния съд доказателства установявали идентичност на имената. Претендирали са разноски . Въззиваемият – ответник по исковете - М. С. П. , ЕГН •••••••••• е оспорила жалбата. Навела е твърдения, че решението на районния съд в обжалваната част е правилно, съответстващо на събраните доказателства. Посочила е, че доказателствената тежест била разпределена от районния съд правилно, не било установено по делото ищците да са наследници на Т.Й.И.. От указанието , че следвало ищците да установят собствеността си върху имота следвало, че следва да представят доказателства за същото, идентичността на лицата с различни фамилни имена не било факт, за който СРС дължал указание. Претендирала е разноски. Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба вх. № 25001860/10.02.2025г. М. С. П., ЕГН ••••••••••. Навела е твърдения, че определението е неправилно. Направените от нея разноски за възнаграждение за адвокат били 1500лв. , иск бил по чл. 108 от ЗС, минималното възнаграждение било 1500лв. Ответникът по частната жалба - Б. К. Г., ЕГН ••••••••••, я е оспорила като неоснователна. Правилно било уважено възражението за прекомерност на претендираното от насрещната страна възнаграждение за адвокат. Към дата на сключване на договора за правна помощ разпоредбата на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. сочела м5н5мално възнаграждение от 600лв. Ответникът по исковете само подал отговор на исковата молба и поискан разпит на свидетел, нямало основание да се присъжда по-висок размер на разноските. Ответникът по частната жалба - Д. К. К., ЕГН •••••••••• не е изразила становище. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 22025582/29.12.2020г. вписана в Агенция по вписвания вх. Рег. № 80663/02.11.2021г, акт 225, том 14, дело № 62625 на А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• срещу М. С. П., ЕГН •••••••••• с която са поискали от съда на основание чл. 108 вр. с чл. 77 от ЗС за признаване за установено по отношение на М. С. П. •••••••••• с, че А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• са собственици по наследство на общо ½ ид.ч. от недвижими имоти намиращи се в с Чепинци, район Нови Искър, ул. „••••••••, както следва: дворно място , съставляващо поземлен имот с площ от 757 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1-/16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК ; еднофамилна жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 78 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.1. по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1-/16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК; еднофамилна жилищна сграда с площ от 42 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.2. по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-1-/16.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК и за осъждане на М. С. П. •••••••••• да предаде на А.П.Й., ЕГН •••••••••• и Т.Н.Й., ЕГН •••••••• владението върху целите посочени по-горе имоти. Навели са твърдения, че със съдебна спогодба от 13.01.1967г. Т.Й.И. получил ½ ид.ч. от парцел 9, пл. № 84, кв. 49 по плана на с. Чепинци, предоставено му било владението върху западната част от имота ведно с построените в нея сгради. В последствие от този имот били образувани два нови имота , един от тях бил дворно място с идентификатор 80409.5994.407, в него били построени процесните сгради при запазване на квотите на съсобственост. Т.И. починал през 1987г., наследници му били съпругата му Г.М., починала през 1988г. ; син Ц.Т.И., починал през 2013г. ; син Н.Т.И., починал през 2011г. и оставил за наследници син Т.Й. и съпруга А.Й.. Така собственици по наследство на процесната ½ ид.ч. от имота били двамата ищци. Ответникът ползвала имотите , но нямала основание за същото. Завещанието , с което Ц.И. й завещал имуществото си по иск на Т.Й. от 2014г. било проглА.о с влязло в сила съдебно решение за нищожно. Ищците били собственици на общо ½ ид.ч. от имотите, но можели да поискал целите имоти да им бъдат предадени, основателен бил иска им за същото. Претендирали са разноски. Оспорили са поради прекомерност претенцията за разноски на насрещната страна. Ответникът М. С. П., ЕГН •••••••••• е оспорила исковете. Посочила е, че придобила по давност процесните имоти, защото владяла същите повече от 10 години. Т.И. починал през 1987г. и след смъртта му Ц.И. заедно с Г.М. и Н.Й. продължили да ползват имотите. През 2007г. ответникът са запознала с Ц., започнали да живеят заедно първоначално в гр. Пазарджик, а от септември 2008г. двамата заедно се преместили да живеят в процесната двуетажна жилищна сграда, ползвали и едноетажната сграда, както и дворното място. От този момент започнали да владеят имотите като техни, отстранили и не допуснали Н.Й. от имота. Владението им било непрекъснато и необезпокоявано с явно намерение да владеят имотите като свои. Такова поведение провели и по отношение на наследниците на Н.Й. след смъртта му през септември 2011г. След смъртта на Ц.И. ответникът продължила да владее имотите сама. През целия период ответникът упражнявала самостоятелно владение върху идеалните части на ищците и така след 10 години ги придобила по давност. Решението с което завещанието на Ц.И. било проглА.о за нищожно било влязло в сила на 15.03.2018г. След смъртта на Ц.И. на 28.02.2013г. и до влизане в сила на това съдебно решение от 15.03.2018г. тя била добросъвестен владелец за идеалните части от имота на Ц.И. и така ги придобила по кратката 5-годишна давност. Не знаела, че формата на завещанието била опорочена, нито знаела за порока. Претендирала е разноски. Прието е неоспорено от страните удостоверение за наследници издадено на 05.12.2019г. от СО, с. Чепинци, съгласно което Т.Й.И. , ЕГН •••••••••• е починал на 25.04.1987г. и е оставил за наследници по закон съпругата си Г.С.М., починала на 13.04.1998г.; синът си Н.Т.Й., починал на 04.09.2011г. и оставил за наследници по закон съпругата си А.П.Й. и синът си Т.Н.Й.; синът си Ц. Т.И., починал на 28.02.2013г., неженен и без деца. Приети са удостоверения за наследници издадени от СО, с. Чепинци, съгласно които А.П.Й. е починала на 09.06.2024г., като е оставила за наследник по закон синът си Т.Н.Й., починал на 19.06.2024г., който е оставил за наследници по закон първите си братовчеди Б. К. Г. и Д. К. К., последните две са племенници на А.Й., деца на брат й К.К., починал на 31.05.2021г. Прието е удостоверение за родствени връзки, издадено от с. Чепинци, СО, акт за смърт, съгласно които Й.И.М. , починал на 20.05.1928г. и К.Х.М. са родители на Т.Й.И.. Прието е удостоверение от 1966г., издадено от Общински селски народен съвет на с. Чепинци, съгласно което Й.И. е бивш жител на с. Чепинци, починал на 20.05.1928г., синовете му са А. Й.М., С. Й.И. и Т.Й.И. на 45г. и в наследството му Й.И. са парцел 9, кв. 49, пл. № 84а и парцел 4, кв. 105, пл. № 771 Приета е искова молба по която е образувано дело № 5246/1966г. на СРС, съгласно която същата е подадена от А. Й.И. срещу С. Т.И. и Т.Й.И., в нея е посочено, че страните са наследници на баща им Й.И.. Приет е списък за призоваване на лица по дело 5146/1966г. , в който са записани ищец А. Й.И. , ответници С. Т.И. и Т.Й.И. По делото е приет неоспорен от страните протокол от 13.01.1967г. по гр.д. № 5146/1966г. по описа на СНС, 5-ти район, съгласно който е одобрена съдебна спогодба по дело за съдебна делба, с която в дял на А. Й.И. се поставя ½ ид.ч. от парцел IX, пл. № 84, кв. 49 по плана на с.Чепинци, София, цялото с площ от 1500 кв.м. , като му е предоставено владението върху източната част от дворното място заедно с построените в тази част сгради които сам и със свои средства е построил; на Т.Й.И. се предоставя в дял ½ ид.ч. от парцел IX, пл. № 84, кв. 49 по плана на с.Чепинци, София, цялото с площ от 1500 кв.м. , като му е предоставено владението върху западната част от имота заедно с построените в тази част сгради, които сам и със свои средства е построил ; на С. Й.И. се предоставя в дял парцел XIII, пл. № 767, кв. 150 по плана на с. Чепинци, София с площ от 750кв.м., заедно с построените в него сгради които сам и със свои средства е построил. Като граници на парцел IX са описани: улица, Т.Ш., А.Б., Н. и С. Д.и, Н. и С. Грозданови. Приети са скици за имота, съгласно които като собственик на ½ ид.ч. от него е записан Т.Й.И. по протокола за делба от 13.01.1976г. Дворното място по предходен план било 407, кв. 49, парцел II. В приетите по делото данъчни оценки за имота като собственици на същия са записани А.Й., Т.Й. и В.Г.П.. Прието е саморъчно завещание от 19.02.2013г. с което Ц.Т.И. е завещал на М. С. П. цялото си движимо и недвижимо имущество. Приети са влезли в сила на 15.03.2018г. съдебни решения по дело № 61231/2014г. по описа на СРС и по дело № 13576/2017г. по описа на СГС, с които по иск на Т.Н.Й. срещу М. С. П. е проглА.о за нищожно саморъчно завещание от 19.02.2013г. с което Ц.Т.И. на основание на чл. 42, буква „б“ вр. с чл. 25, ал.1 от ЗН . С прието по делото неоспорено от страните заключение по съдебно- техническата експертиза вещото лице след запознаване с документи по делото , оглед на място, проверки по регулационни планове , кадастрални такива е посочило, че регулационните планове за с.Чепинци са от 1930г., включително дворищната и уличната регулация, действащия регулационен план е от 1991г. Посочило е, че от парцел IX-84 по договора за делба са създадени два имота в последствие , имот с пл. № 407 в западната част и имот пл. № 408 в източната част, съответно парцели II-407 и III-408, кв. 49. По действащия регулационен план УПИ II-407 било площ от 751кв.м. за него по кадастрална карта от 2012г. идентификатор бил 80409.5994.407. Двете сгради в него били със застроена площ съответно от 78 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.1. и площ от 42 кв.м. с идентификатор 80409.5994.407.2. Разпитан по делото св. Р.П. е посочила, че познава братята Н. и Ц. от 1996г. , тогава единият от тях направил вратите на къщата, в която се нанесла. Не живеела в с. Чепинци, живеела в София в кв. Лозенец. В имота на братята в с. Чепинци имало основна сграда, в която живеели двамата братя и майка им, както и друга сграда – допълнително застрояване. Свидетелят не била виждала майка им. Двамата братя имали обща дейност-правели изделия с преси. След това Н. живеел в другото дворно място, а в това – Ц.. Докато Н. бил жив братята си били близки, когато Н. постъпил в болница брат му го посещавал, свидетелят посещавала Н. и съпругата им в дома им, те също й ходели на гости. Ц. в един момент бил заминал да работи в оранжерии в Пазарджик, през 2009г. дошъл заедно с М. , в началото нямали работи и Н. им помагал. Няколко месеца по-късно Ц. си намерил работа в кв. Орландовци, не знаела дали М. е работела. На погребението на Н. през 2011г. били и Ц. и М., до тогава двамата братя бяха непрекъснато заедно, М. не била казала че е собственик на имота в с.Чепинци. Малко след това Ц. сякаш се разболял, тогава А. се съгласила да продадат общите на братята две ниви, за да имат пари Ц. и М.. До смъртта на братята те двамата работели в мястото, след смъртта на Ц. там останала само М., сега като идвало вещото лице тя не го допуснала до имота. През 2013г. М. трябвало да се изнесе, но отказала, защото имало завещание, после имало съдебни дела и това завещание се оказало нищожно. Н. и А. живеели в друга къща в с. Чепинци, те си я били построили. Н. посещавал имота, там му били пресите. Разпитан по делото св. М. П. е посочил, че живее от 2005г. в с. Чепинци на ул. Георги Никифоров“, съсед била на М. и Ц., познавала ги от 2006г. – 2007г., М. работела при свидетеля няколко години. Имотът представлявал къща с двор, не била сигурна дали има и друга постройка, отдавна била влизала. Посочила е, че познавала Н., той й вършил доста неща в нейния имот. Не била виждала двамата братя да работят заедно в имота, не знаела дали Ц. работи, не говорели за лични неща. Виждала била няколко пъти А. и Т. в имота, но не знаела какви са отношенията им с М. и Ц., не говорели за лични неща. След смъртта на Ц. в имота виждала само М., която го ползвала и поддържала. Знаела, че приживе на Ц. правели постъпки М. да го наследи, но не могли да ги довършат. Не била виждала А. и Т. в имота. Разпитан по делото св. Л.Б. е посочил, че Познава М. П. от 2008г., когато дошла да живее в с.Чепинци, свидетелят живеела там от по-рано. Приятелки били с М. , работели от 2013г. в една и съща фирма, свидетелят често ходела в имота й от 2012г.- 2013г, взимала разсад от М., виждали се почти през ден. С М. живеели на една и съща улица – ул. Георги Никифоров“. След смъртта на Ц. през 2013г. М. продължила да живее там без да бъде притеснявана от А.. Свидетелят познавала бегло А. и Т.Й.и, знаела горе – долу къде живеят. Визуално познавала и Н.Й., той бил брат на Ц.. Никога не била виждала Н. в имота. От 2008г. М. не била напускала имота, била казала на свидетеля, че Ц. и оставали къщата и имота със завещание. В имота имало къща на два етажа, дворът бил около 1 дка, имало и стара барака, която била неизползваема. Не била посещавала имота през 20111 не знаела кога е починал Н., виждала го била по улиците и го познавала визуално. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. По правилността на решението в обжалваната част: Предявеният иск е с правно основание 108 вр. с чл. 77 пр. 3 от ЗС вр. с чл. 5, чл. 8 и чл. 9 от ЗН – иск за собственост върху ½ ид.ч. от имот придобит по наследство и за предаване владението върху целия имот при въведено възражение от ответника по чл. 79 , ал. 1 и ал. 2 от ЗС за собственост на имота по придобивна давност. Съдът приема за установено по делото че Т.Й.И. е придобил от ½ ид.ч. от парцел IX, пл. № 84, кв. 49 по плана на с.Чепинци, София, цялото с площ от 1500 кв.м. , като му е предоставено владението върху западната част от имота заедно с построените в тази част сгради, които сам и със свои средства е построил, че от парцел IX-84 в последствие са създадени два кадастрални имота, единият от тях е имот с пл. № 407 в западната част , който по плана за регулация е парцел II-407, кв. 49 с площ от 751кв.м. и за него по кадастрална карта от 2012г. идентификатор 80409.5994.407, сградата в него със застроена площ от 78 кв.м. е с идентификатор 80409.5994.407.1. , сградата в имота с площ от 42 кв.м. е с идентификатор 80409.5994.407.2. Тези обстоятелства не са спорни по делото и се установяват от приетите по делото протокол, скици, заключение по съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира като неоспорено от страните и неопровергано от останалите събрани по делото доказателства. Вещото лице е обосновало изводите си при съобразяване на кадастралните и регулационните планове, протокола за спогодба по делото за делба, описващ границите на имота. Съдът приема за установено по делото, че Т.Й.И. , ЕГН •••••••••• е починал на 25.04.1987г. и е оставил за наследници по закон съпругата си Г.С.М., починала на 13.04.1998г.; синът си Н.Т.Й., починал на 04.09.2011г.и оставил за наследници по закон съпругата си А.П.Й. и синът си Т.Н.Й.; синът си Ц. Т.И., починал на 28.02.2013г., неженен и без деца. Съдът приема за установено, че посоченият в протокола от 13.01.1967г. за съдебна спогодба по делото за съдебна делба от 1966г. Т.Й.И. и наследодателя на ищците по приетите по делото удостоверения за наследници – Т.Й.И. са едно и също лице. Това обстоятелство не е било спорно по делото пред СРС, двете страни по делото основават правата си на този факт, тоест имплицитно навеждат твърдения за идентичност на имената на едно и също лице, неправилно районният съд е приел обратното. Събраните по делото доказателства, включително и тези във въззивното производство установяват това обстоятелство. За допустимостта и относимостта на доказателствените искания на въззивника съдът е изложил подробни съображения в определението по чл. 267 от ГПК и същине не е необходимо да се повтарят. Приетото по делото удостоверение за родствени връзки, издадено от с. Чепинци, СО, акт за смърт установява, че Й.И.М. е починал на 20.05.1928г. и той е баща на Т.Й.И.. Приетото по делото удостоверение от 1966г., издадено от Общински селски народен съвет на с. Чепинци, установява, че Й.И. е бивш жител на с. Чепинци, починал на 20.05.1928г., има синове А. Й.М., С. Й.И. и Т.Й.И. на 45г. и в наследството му Й.И. са парцел 9, кв. 49, пл. № 84а и парцел 4, кв. 105, пл. № 771. Приетите по делото искова молба, протокол по дело 5146/1966г. установяват, че делото за делба е за парцел 9, кв. 49, пл. № 84а и за парцел 4, кв. 105, пл. № 771, че страни по това дело са А., С. и Т.И.. Идентичните дати на смърт на Й.М. в двете удостоверения, идентичния имот по удостоверението и книжата по делото за делба , идентичността между имената на синовете на М. , обосновават извод че посоченият в протокола от 13.01.1967г. за съдебна спогодба по делото за съдебна делба от 1966г. Т.Й.И. и наследодателя на ищците по приетите по делото удостоверения за наследници – Т.Й.И. , са едно и също лице. При така възприетото и като съобрази приетите по делото неоспорени от страните удостоверения за наследници, съдът приема, че по реда на наследяването по чл. 5, чл. 8 и чл. 9 от Закона за наследството имотът , описан в протокола по делото за съдебна делба от 1967г. като поставен в дял на Т.Й.И. , е преминал в патримониума на А.П.Й. и Т.Н.Й.. По възражението на ответника за придобиване на процесните части от имота по давност: Правото на собственост по давност се придобива при упражняване на фактическа власт върху имота като свой през определен период от време непрекъснато и необезпокоявано, като за придобиването на същото следва да има изявление от владелеца за същото. Правото на собственост по давност се придобива с изтичане на срока по чл. 79 от ЗС, но не се придобива автоматично с изтичане на срока. То се придобива към момента на изтичане на този срок, но само ако след изтичането на срока има волево изявление на субективния елемент на владението чрез съответните процесуални способи - съставяне на констативен нотариален акт, предявяване на иск, действия по попълване на кадастрална основа, възражение за придобивна давност и др. Изявлението води до настъпване на последиците от упражнявана фактическа власт с намерение за своене върху вещта, а именно до придобиване на собствеността към минал момент – изтичането на срока по чл. 79 от ЗС. Защитата на права на владелец при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да осъществи чрез предявяване на иск, снабдяване с констативен нотариален акт, възражение срещу предявен срещу него иск. Придобиването на собствеността по реда на чл. 79 от ЗС е свързано само с владение на имота като свой през определен период от време, а при позоваване на кратка придобивна давност – и на добросъвестност и юридическо основание за същото. Други елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС законодателят не е въвел, поради което и такъв елемент не е позоваването на същата пред съответния орган – съд/нотариус. Позоваването не е необходимо, за да се осъществи фактическия състав по чл. 79 от ЗС. То е необходимо, за да настъпи правната последица. Обратното би означавало, че тази правна последица настъпва автоматично, по силата на закона, без да се съобрази спецификата на владението, което е съзнателно поведение с определено намерение. Намерението за своене на вещта, с което се упражнява фактическата власт върху нея, позволяват фактическото състояние на упражняване фактическа власт да се трансформира в самото вещно право. Позоваването на последиците от така упражняваната фактическа власт пред нотариус/съд потвърждават това намерение за своене. При наличие на позоваване, правните последици – придобиването на правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79 от ЗС. Правото на позоваване може да се обективира от наследници на лицето, доколкото то преминава в наследството. (В този смисъл ТР № 4/17.12.2012г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ОСГК на ВКС). Владението съгласно ч. 68 от ЗС включва в себе си обективен елемент – упражняване на фактическа власт, и субективен елемент – намерение за своене. Презумпцията на чл. 69 от ЗС, че владелецът държи вещта за себе си се прилага за всички гражданско-правни субекти и независимо от това дали се касае за съсобственост, но тази презумция е оборима. Въвеждането й от законодателя е с оглед затрудненията при доказване на намерението като психическо състояние. Съдът е длъжен при установяване на обективния елемент – владение, да презумира субективния такъв-намерение за своене. Обективният елемент е фактическо състояние. Собственикът и съсобственикът на вещта имат право да владеят вещта. Независимо от основанието за съсобствеността тя дава правомощие за съвладение на съсобствениците и така всеки съсобственик може да владее своята идеална част от вещта и да държи останалите части от вещта. В хипотеза, в която основанието за първоначалното установяване на фактическа власт върху имота показва държане или съвладение, а не владение само за себе си, то презумпцията по чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е започнало на основание, което изключва правата на собствениците, то намерението за своене се предполага. В хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата власт сочи държане или съвладение, то в тежест на съсобственика, позоваващ се на придобиване по давност на чуждите идеални части е да докаже, че е променил намерението с което е държал първоначално чуждите идеални части, като е започнал да свои същите. Такъв съсобственик не може да се позовава на презумпцията по чл. 69 от ЗС. В общия случай упражняването на фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се упражнява. Ако основанието, на което е придобита фактическата власт е съсобственост, съответно-предоставено държане на чужда собственост, то същото признава правата на собственост на ІІІ-ти лица върху част, съответно върху целия имот. При тази хипотеза, за да се придобие по давност чуждия имот, то следва да се превърне с едностранни действия държането във владение. Тези действия следва явно и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на останалите съсобственици, които са доведени до тяхното знание. В тежест на такъв съсобственик е да установи, че е манифестирал промененото си намерение за държане на имота пред останалите съсобственици, освен ако не установи, че същото е било обективно невъзможно. (В този смисъл ТР № 1/06.08.2012г. по тълк.д.№ 1/2012г. на ОСГК на ВКС). Съдът приема за установено по делото, че ответникът М. П. живее в имота от 2008г., като първоначално е живяла там с Ц. Й., останала е да е живее в имота и след смъртта му, настъпила на 28.02.2013г. Това обстоятелство не е спорно по делото, а и се установява от събраните по делото гласни доказателства. Съдът приема за установено по делото, че в момента, в който М. П. е започнала да живее в имота тя е била допусната в имота от Ц. Й. , с когото са живеели заедно, че към него момент Ц. Й. и брат му Н.Й. били съсобственици на процесните идеални части от имота. Тези обстоятелства не са спорни по делото, твърденията на страните за същите са идентични, житейската логика е в подкрепа на този извод, този извод не е опроверган от останалите събрани по делото доказателства. Нито един от свидетелите по делото не е посочил, че в момента в който М. П. е заживяла в имота тя е заявявала, че го ползва като свой. Не са събрани и доказателства, че М. П. , а и Ц. Й. в този момент са започнали да отричат правата върху имота на Н.Й.. Свидетелят Б. е посочила, че впечатленията й са от 2012г. и след това, те не са от естество да установят факти преди този момент, а той е релевантен за делото. Свидетелят П. е посочила, че не знае какви са личните отношения между братята Й.и и страните, тоест нейните показания също не установяват намерението, с което е упражнявана фактическата власт върху имота от М. П., а и от Ц. Й.. Същевременно, св. П. е посочила, че двамата братя ползвали имота, били си близки, помагали си, имали дейност в двора, която в началото била и обща – изделия с преси. Съдът кредитира показанията на св. П. като резултат от личните й впечатления, последователни, логични, неопровергани от останалите доказателства по делото. При така събраните доказателства съдът приема, че в момента, в който М. П. е започнала да ползва имота М. П. не е отрекла правата на Н.Й. , а и на брат му Ц. Й. върху имота, заявявайки, че тя започва да владее имота за себе си. Не е установено и Ц. Й. да е отрекъл правата на брат си Н. върху имота. По делото не са събрани и доказателства в последващ момент Ц. Й. да е отрекъл правата на брат си Н.Й. върху имота и да е заявил, че започва да владее и неговите идеални части като свои. Не е установено такива изявления да е направила и М. П. по отношение на каквито и да е било части от имота до смъртта на Ц. Й.. Такова отричане е било необходимо да се установи по делото, че е направено от М. П., защото основанието, на което е започнала да владее процесните идеални части от имота не е изключвало правата върху имота на Н.Й., а и на брат му Ц. Й.. Нито е един от разпитаните по делото свидетели не е посочил в някой момент приживе на Ц. Й. ответникът по исковете, а и Ц. Й. явно и по недвусмислен начин да отричат владението на Н.Й., съответно на наследниците му и това да е доведено до знанието им. Последното е било възможно, доколкото по делото е установено че ответникът е знаел къде пребивават ищците, живеели са в същото село. Свидетелят П. е посочило, че не знае М. П. да е заявявала че е собственик на имота, включително и на погребението на Н.Й.. Свидетелят П. е посочила, че не знае за личните отношения на страните. Свидетелят Б. не е посочила приживе на двамата братя М. П. да е заявявала, че е собственик на имота. Следва да се посочи, че по делото не е установено владението на имота от Н.Й. да е било отблъснато. Свидетелят П. е посочила, че той е ползвал имота до смъртта си. Свидетелят Б. и св. П. не са посочили различни факти за този период. Така съдът приема за установено по делото, че до смъртта на Ц.И. , настъпила на 28.02.2013г. ответникът М. П. не е отрекла владението върху имота на собствениците му по наследяване. Съдът приема по същите съображения, че по делото не е установено и в последствие ответникът М. П. да е отрекла правата на ищците върху имота, които те са придобили по наследство от Н.Й.. Показанията на разпитаните по делото свидетели сочат само за отказ на М. П. да напусне имота поради завещанието, направено от Ц. Й.. Тези показания обаче не установяват в някой момент М. П. да е заявила пред ищците, че тя владее като свои припадащите им си по наследство от Н.Й. идеални части от имота. Така съдът приема за неоснователно възражението на ответника по исковете, че е придобила по давност идеалните части от имота, които ищците са наследили от Н.Й.. Съдът приема за неоснователно и възражението на ответника по исковете, че е придобила по давност идеалните части от имота, които ищците са наследили от Ц. Й.. За липса на владение на имота като свой за периода преди смъртта му съдът изложи съображения по-горе и същите е безпредметно да се повтарят. Съдът приема и че след този момент не е установено по делото М. П. да е владяла имотите като свои за период, който е достатъчен да придобие по давност идеалните части от имота от наследството на Ц. Й. . Разпитаните по делото свидетели установяват, че след смъртта на Ц. Й. тя се е позовала на завещанието му в нейна полза пред ищците. В тази насока са показанията на всички свидетели по делото, включително и на св. П., посочила, че М. П. следвало да напусне имота през 2013г., но не го направила заради завещанието от Ц.. Наследството на Ц. Й. е открито на 28.02.2013г., исковата молба е подадена на 29.12.2020г., тоест преди да изтекат 10 години, а те са необходими за да се придобие имота по давност от недобросъвестен владелец. Съдът приема, че по делото не е установено М. П. да е била добросъвестен владелец на тези части от имота и позоваването й на кратката придобивна давност е неоснователно. За да се приеме владението за добросъвестно по делото следва да се установи освен останалите предпоставки и специфичния елемент – юридическо основание за упражняването на владението и субективна добросъвестност на владението-аргумент от чл. 70 от ЗС. Последната урежда правилото, че може да придобие собственост върху имот владелец на вещта за период от 5 години, ако владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или, че предписаната от закона форма е била опорочен. Незнанието на владелеца на пороците на юридическото основание е оборима презумпция. В тежест на страната, която иска да отхвърли последиците на добросъвестното владение е да обори същата. При успешно доказване , че юридическото основание липсва, че е унищожено , отменено с обратна сила, или че е знаел за пороците, то владелецът не е добросъвестен. Възможна е промяна във владението от добросъвестно в недобросъвестно при наличие на доказателства за оборване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС. В подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 71 ЗС, предвиждаща възможността добросъвестният владелец да се ползва от вещта и да получава добивите от нея до предявяването на иска за връщането й. Законовата презумпция по чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС, предвиждаща да е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, не изключва възможността от трансформация в недобросъвестност. Да се приеме обратното би означавало да се отрече възможността да се вземе предвид при решаването на спора настъпването на определени последващи обстоятелства, релевантни към характера на владението. Не е такава целта на законодателя, защото е уредено от закона , че предявяването на ревандикационния иск да прекъсне придобивната давност. Участието на вла делеца в производството по иска за нищожност на завещанието е относимо към наличието на субективната добросъвестност, като елемент на добросъвестното владение. Приобретателят узнава за недостатъка на сделката, която в последствие е проглА.а за нищожна/унищожена/ развалена в момента на предявяването на иска за същото. От този момент приобретателят придобива представа за обстоятелствата, формиращи основанието на иска и е изправен пред надлежно упражнено право на иск и така той е лишен от субективната увереност, че има право да упражнява господство върху вещта,/В този смисъл Решение № 35/25.02.2013г. по гр.д. № 669/2012г. на ВКС, 2-ро Г.О. Решение № 15/20.12.2022г. по дело № 2207/2021г. на ВКС, 2-ро Г.О.; Решение № 284/17.01.2014г. по гр.д. № 2415/2013г. по описа на ВКС, 1-во Г.О./. В конкретния случай по делото е установено, че през 2014г. Т.Й. е предявил иск срещу М. П. по чл. 42 буква „б“ вр. с чл. 25, ал.1 от ЗН за прогласяване на нищожно завещанието на Ц. Й., с което е оставил имуществото си на М. П.. Установява се и че с влязло в сила на 15.03.2018г. съдебно решение това завещание е проглА.о за нищожно. При така установеното и по съображения изложени по-горе съдът приема, че още през 2014г. М. П. е знаела за порока на завещанието, на което се е позовала. С оглед гореизложеното съдът приема, че по делото не е установено М. П. да е добросъвестен владелец и така владението й на имота след 2013г. не е довело до придобиването му по давност. С оглед гореизложеното съдът приема за установено по делото, че собственици на общо ½ ид.ч. от имота са ищците. Първоначално конституираните ищци са починали в хода на процеса, на тяхно място са конституирани наследниците им по закон и правата им върху процесните ½ ид.ч. от имота следва да бъдат признати. По делото не се спори, че М. П. владее целия имот. В тази насока са и всички събрани по делото гласни доказателства. Така съдът приема, че следва да се уважи иска и за предаване на владението върху целия имот. По делото не е установено ответникът да притежава каквато и да е било част от имота. Не е установено по давност да е придобил и другата ½ от имота, която не е предмет на иска за собственост, нито да има друго основание за собственост на същите. Предявяване на иска е действие по управление. Няма пречка съсобственик да поиска несобственик да му се предаде владението върху целия имот. При така възприетото съдът приема, че иск е основателен решението на районния съд , с което го е отхвърлил е неправилно и следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови решение, с което искове следва да бъдат уважени. По частната жалба: При този изход на делото частната жалба остава без предмет и следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, защото решението на СРС, с което в тежест на ищците са поставени разноски, следва да се отмени. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че в тежест на ответника оп исковете следва да се поставят разноските по делото и той следва да бъде осъден да заплати на ищците сумата от 84,53 лв. за държавна такса за производство пред СРС, сумата от 80лв. за държавна такса за производство пред СГС, разноски за вещо лице в размер на 500лв, разноски за адвокат за производство пред СГС в размер на 2200лв ; такса за издадени съдебни удостоверения в размер на 5,12 евро Сумата следва да се присъди в равностойност в евро по курса на БНБ, тоест сумата от общо 1469,73 евро. Така мотивиран, Софийският градски съд