Решение № 1110 от 5.9.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2417/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Със съдебно решение № 261268 от 11.04.2022 г., постановено по гр.дело № 13860/2019 г. по описа на СГС, ГО, I- 16-ти състав, е прогласена за нищожна като неравноправна, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, по предявения от М. К. Т. против „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД иск, клаузата на т.11.1.3 от Условия за обслужване на кредита и изпълнението на задълженията към договор за банков кредит №42/201 от 11.03.2008 г., сключен между М. К. Т. и „Уникредит Булбанк“ АД, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД „Уникредит Булбанк“ АД е осъдена да заплати на М. К. Т. сумата от 14 572, 89 евро, представляваща заплатена от ищцата в полза на банката без основание за периода 23.10.2014 г. до 23.10.2019 г. възнаградителна лихва по договор за банков кредит №42/201 от 11.03.2008 г., сключен между М. К. Т. и „Уникредит Булбанк“ АД, ведно със законната лихва, считано от 23.10.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът за горницата на 14 572, 89 евро до пълния предявен размер от 39 720, 98 евро и за периода от м.април 2008 г. до 23.10.2014 г. е отхвърлен като погасен по давност. Постъпила е въззивна жалба от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, с която се обжалва съдебно решение № 261268 от 11.04.2022 г., постановено по гр.дело № 13860/2019 г. по описа на СГС, ГО, I- 16-ти състав, изцяло, като неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че процесната клауза на чл.11.1.3 от Условия за обслужване на кредита и изпълнението на задълженията към договор за банков кредит №42/201 от 11.03.2008 г. е неравноправна, поради което и нищожна. Твърди, че тя не противоречи на закона, тъй като банката е предоставила до знанието на клиента ОУ, прилагайки ги към договора и включвайки ги като част от съдържанието му. Изтъква се, че неправилно съдът е приел, че процесната разпоредба от ОУ на банката е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП, доколкото представлява уговорка във вреда на потребителя, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за банкова услуга, тъй като сочи, че страните са постигнали съгласие за начина на формиране на размера на лихвата по кредита като са въвели изрично едно изключение и то е възможността за промяна на лихвата чрез увеличение на размера при настъпване на едно изрично посочено условие, а именно когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаване на годишния лихвен процент най-малко с 1 пункт. Сочи се, че по този начин е разпределен риска между страните по договора, като страните са постигнали съгласие това увеличение да се случи едностранно от банката, без да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. На следващо място се излагат доводи за неправилност на извода на СГС за противоречие на клаузата на чл.11.1.3 от ОУ с разпоредбата на чл.143 и чл.146 от ЗЗП, тъй като е видно, че в чл.4 от процесния договор страните са договорили начина на образуване на възнаградителната лихва, която се състои от два компонента- БЛП плюс договорна надбавка. Сочи се, че разпоредбата на чл.11.1.3 от ОУ е акцесорна на чл.4 от договора и същата представлява една бъдеща възможност за кредитора, поставена под условие, но не поражда изначално задължение за кредитополучателя, т.е. представлява „комисионна за риск“. По отношение иска с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД са инвокирани доводи за неправилност на извода на съда за неговата основателност, доколкото ищцата е заплащала сумата за възнаградителна лихва, която претендира по делото, на базата на договор за кредит, т.е. на валидно и съществуващо правно основание. Допълва се, че съдът неправилно е възприел договорения между страните лихвен процент като променлив, тъй като страните са договорили годишен лихвен процент в размер на 6.60 %, т.е. това е максималният размер на лихвата по договора, който е индивидуално уговорен и е приложим от датата на усвояване до 11.03.2038 г. и който размер по делото е установено, че банката не е надхвърляла. С оглед изложеното, моли за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. Чл.143 и чл.146 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Претендира разноски. В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна М. К. Т.. СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното: Пред настоящата инстанция не допуснати и ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от наведените в жалбата възражения. Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо. Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателя досежно законосъобразността на обжалваното решение. Разгледана по същество въззивна жалба на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД е НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството пред СГС е образувано по искова молба на М. К. Т. против „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, в която е изложено, че между страните по делото е сключен договор за банков кредит № 42/201 от 11.03.2008 г., по силата на който „Уникредит Булбанк“ АД е предоставила ипотечен кредит в размер на 80 000 евро, от които 40 000 евро за закупуване на недвижим имот и 40 000 евро за ремонтно -довършителни работи в имота. Посочено е, че годишният лихвен процент по редовен дълг, определен в чл. 4.1.а от договора се формира като сбор от базисния лихвен процес по т. 10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица – едномесечен EURIBOR в размер на 4.20 % към датата на сключване на договора и надбавка в размер на 2.40 %. Твърди се, че неразделна част от договора представляват Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за кредит (Общи условия), действащи към датата на подписването му. Съгласно т. 11.1.3 от Общите условия, „при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишния лихвен процент по кредита за съответния лихвен план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с 1 (един) пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункт от размера, определен от кредитора, в деня на сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка…“ Претендира се нищожност на цитираната клауза от ОУ като неравноправна, противоречаща на закона и добрите нрави, тъй като с т. 11.1.3. се ограничава възможността за промяна на лихвения процент по кредита в случаите, когато тази промяна ползва кредитополучателя, без реципрочно да се предвижда възможност за промяна на лихвата в посока на нейното намаляване, с което се нарушават добрите нрави и добросъвестната търговска практика. Също така се сочи, че е нарушен чл. 143 от ЗЗП, защото подробна регламентация води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Релевира се нарушение на чл. 59, ал. 2 от ЗКИ, защото не са дефинирани в т. 11.1.3. от ОУ кои пазарни условия водят до промяна на размера на лихвата. В исковата молба се поддържа, че размерът на платените от ищцата суми от месец април 2008 г. до месец октомври 2019 г. възлиза на 71 462, 86 евро. В случай, че банката е приложила коректно т. 4 от договора и е формирала ГДЛ от 2, 40% фиксирана надбавка и 0% месечен EURIBOR (последният е постоянно негативна величина), при реално платените суми и ако се припадне сумата от 16 999, 57 евро (реално дължимия ГЛП, формиран в съответствие с размера на месечния EURIBOR, за периода м. април 2008 г. до м. октомври 2019 г.), остатъчният размер на главницата би била 8 537, 14 евро, вместо претендираната от банката остатъчна сума за главница от 65 257, 69 евро. Разликата между размера на начислената (56 720, 55 евро) и размера на дължимата (16 999, 57 евро) лихва е в размер на 39 720.98 евро, която представлява общия размер на начислените и платени без правно основание суми за възнаградителна лихва по договора за кредит от април 2008 г. до октомври 2019 г., с които банката се обогатила. Моли, на основание чл. 26, ал.1, пр. I от ЗЗД (евентуално чл. 26, ал. 1, пр. I I от ЗЗД) да бъде установено в отношенията между страните, че т. 11.1.3. от Общите условия на банката към договор за банков кредит № 42/201 от 11.03.2008 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и М. К. Т., е нищожна поради противоречие с чл. 146 ЗЗП, чл. 58 и чл. 59 ЗКИ, като неравноправна, или при условията на евентуалност е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, както и на основание чл. 55, ал. 1 пр. I от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати сумата от 39 720, 98 евро, представляваща платена сума, с която е платена без основание (надплатена възнаградителна лихва) за периода м. април 2008г. – м. октомври 2019 г., ведно със законна лихва от началната дата на начисляване на лихвата без основание. Ответникът „НИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД оспорва исковете по основание и размер по подробно изложени съображения, които по своята същност са идентични с изложените във въззивната жалба пред настоящата инстанция. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че процесният договор попада в предметния обхват на Закон за защита на потребителя, тъй като ищцата е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП, а ответната банка е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР от ЗЗП, като този извод не се променя от обстоятелството, че кредитът е обезпечен с ипотека. Съдът е стигнал до заключението, че ГЛП е променлива величина, която се влияе от изменението на нейната променлива компонента, а именно индекса „едномесечен EURIBOR“. Следователно, за банката е било налице договорно задължение да актуализира размера на възнаградителната лихва, съобразно ежемесечното движение на индекса „едномесечен EURIBOR“. Съдът е отчел, че в т. 11.1.3 от Условия към договора за кредит, обаче се ограничава възможността за промяна на лихвения процент по кредита в случаите, когато тази промяна ползва кредитополучателя, без реципрочно да се предвижда възможност за промяна на лихвата в посока на нейното намаляване. Постигнатата уговорка, представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банкова услуга, доколкото е предвидено винаги и единствено увеличаване на годишния лихвен процент при увеличаване на едномесечен EURIBOR, но не и съответно намаляване при намаляване на променливата компонента. За неприложима в случая е счетена сочената от банката норма на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, доколкото при преценката за неравноправност на клауза по договора за банков кредит, отнасяща се до изменението на лихвата, единствено се съобразява дали тази клауза не поставя потребителя в неравноправно положение спрямо търговеца. По отношение иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД съдът е приел, че съобразно изчисленията на вещото лице по изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, основателна е претенцията за заплащане на неоснователно получена сума на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД в размер на 14572, 89 евро, която не е погасена по давност. За горницата до пълния предявен размер от 39 720, 98 евро искът следва да се отхвърли като погасен по давност. Прието е, че законна лихва се дължи от датата на поканата, на основание чл. 84, ал.2 от ЗЗД, като видно от писмо изх. № 16-0019-32 от 22.05.2018 г. на ответника, банката е поканена още с писмо от 02.07.2014 г., поради което е основателно искането за присъждане на законна лихва от началната дата на начисляване на лихвата без основание, релевирано в исковата молба, т.е. в случая от 23.10.2014 г. до окончателното плащане на главницата. Няма спор по делото, че между страните е сключен процесния договор за банков кредит №42/201 от 11.03.2008 г., както и че сумата по него е усвоена в пълен размер от ищцата, а именно 80 000 евро. Видно от чл.4 от договора е, че годишният лихвен процент се формира на базата на базисния лихвен процент – едномесечен EURIBOR (който към момента на договора е 4, 20 %) и надбавка в размер на 2, 40 %, и е определен в договора на 6, 60 %. В клаузата на т. 11.1.3. от Условията към договора за кредит е предвидено, че „при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с 1 (един) пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункт от размера, определен от кредитора, в деня на сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка.“ При така изложеното настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. Предвид наведените във въззивната жалба възражения, следва да се отбележи следното: Според чл.143 ал.1 ЗЗП не отговаря на изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, съдът намира, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от З.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП. В многобройната и безпротиворечива съдебна практика по сходни случаи е прието, че клауза, при която е предвидено единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да нарасне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата по банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата. Неравноправността на аналогична клауза е констатирана и в мотивите на Решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ІІ т.о., отнасящи се до основателността на иска по чл.146 ал.1 ЗЗП, където е отразено че „обстоятелството, че за банката-кредитор не е налице договорно задължение за намаляване на базисния лихвен процент при намаляване на индексите по съответния член от договора, сочи въобще на несъответствие на визираната договорна клауза с общото изискване за добросъвестност, предвид двустранния възмезден характер на договора за банков кредит”. В Решение №236 от 20.12.2016 г., постановено по т.д.№3082/2015г. на ВКС, Второ ТО, е прието, че на основание чл.146 ал.1 ЗЗП във вр. с чл.143 ал.1 ЗЗП уговорената неиндивидуално клауза в общите условия към договор за банков ипотечен кредит на физическо лице е нищожна в случая, когато клаузата предвижда, че посочената в договора цена на финансовата услуга, при промяна в пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява. В процесния случай по делото не бе доказано от страна на банката- жалбоподател и ответник в първата инстанция, чиято е доказателствената тежест, че клаузата на чл.11.3.1 от ОУ е договорена индивидуално по смисъла на чл. 146, ал. 1 – in fine от ЗЗП, нито е че е предоставена възможност на кредитополучателя да се откаже от договора, ако за него той стане икономически неизгоден. По делото не се доказва и в договорните отношения между страните да е предвиден конкретен алгоритъм и методология за увеличаване на лихвата, нито е предвидена възможност за намаляване на лихвата по кредита при същите условия, при които е предвидено нейното увеличаване, което значително нарушава равновесието между страните по договора и нарушава принципа за добросъвестност. Неоснователно е и възражението на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД досежно приложението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП: следва да се посочи, че с Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса за приложението на предвиденото в чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП изключение от правилото за неравноправност на клаузи, даващи право на търговеца да завишава в значителна степен цената на стоката, без потребителят да има право да се откаже от договора, по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена се изменя поради външни и независещи от търговеца фактори /въздействие на свободен пазар и/или държавен регулатор/. Изведено е, че за преценката дали е налице изключението от общия принцип за неравноправност, е необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената. Разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора ”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.1 от закона/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл.4 ЗЗП/. Ако предпоставката - добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената, респ.лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Разпоредбата на чл.144 ал.3 т.1 ГПК цели да гарантира заплащането на справедлива цена за финансовата услуга в случаите, когато нейният размер се влияе от независими от страните фактори, но не изключва изискването за добросъвестност на клаузите в договора относно равнопоставеността на страните. Ето защо за нищожна следва да се приеме процесната клауза на чл.11.1.3 от ОУ по смисъла на чл.146 ал.1 ЗЗП във вр. с чл.143 ЗЗП, когато същата предвижда, че цената на финансовата услуга при промяна пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява, което е обусловено от преценката дали такава клауза отговаря на изискването за добросъвестност по см. на чл.143 ал.1 ЗЗП. По отношение иска с правно основание чл.55 ал.1 предл. първо от ЗЗД, настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на СГС, поради което препраща към мотивите, изложени в решението. Взимайки предвид изначалната нищожност на процесната клауза на чл.11.1.3 от ОУ, заключението по допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като обективно и компетентно изготвено, както и основателността на стореното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, настоящият състав намира, че в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата от 14 572, 89 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по процесния договор за банков кредит. Неотносими се явяват възраженията на ответника, че заплатените от ищцата възнаградителни лихви са в рамките на договорения в договора размер от 6, 60 %, тъй като независимо от това обстоятелство, следва да се посочи, че банката е следвала да актуализира лихвения процент, съобразно ежемесечния ЕURIBOR, който към момента на сключване на договора е бил 4, 20 %, съгласно чл.4 от Договора. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, въззивната жалба за неоснователна и същата следва да бъде оставена без уважение. Предвид изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК при съвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено като правилно и законосъобразно. По разноските: предвид изхода на делото във въззивната инстанция, и на осн. чл.78 ал.3 от ГПК, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски. По възражението за прекомерност на разноските, претендирани от въззиваемата страна като заплатено адвокатско възнаграждение, направено от въззивника: съдът намира същото за основателно. Претендираните разноски за заплатен адвокатски хонорар следва да бъдат намалени до размера, следващ се съгл. Наредба№1/2004г. Предвид фактическата и правна сложност на делото, установената практика по релевантния по делото въпрос, участието на процесуалния представител на въззиваемата страна в процеса, в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата от общо 3 930, 17 лв. за процесуално представителство и защита по двата обективно кумулативно съединени иска с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.143, ал.1 вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД., изчислени съобразно чл.7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за въззивната инстанция. Воден от горното СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав