Решение № 338 от 18.3.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1829/2025 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Г. В. Г. срещу решение № 260115/13.02.2024г. на СГС, ГО, 16 състав, постановено по гр.д. № 15815/16г. в частта, в която са уважени искове с правно основание чл.422 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част решението е недопустимо, неправилно и нищожно. Съдебният процес не е бил разгледан в цялост, тъй като е започнал през 2011г. Тогава по ч.гр.д. № 13967/11г. на СРС, 39 състав на 19.10.2010г. е издадена заповед за незабавно изпълнение за процесното вземане и изпълнителен лист. С определение на СГС е отменено разпореждането за незабавно изпълнение и е обезсилен изпълнителният лист. С разпореждане на СРС от 23.11. 2011г. по ч.гр.д. № 13967/11г. на СРС, 39 състав заповедта за изпълнение е обезсилена, тъй като заявителят „Банка ДСК“ ЕАД не е предявила в срок иск по чл.422 от ГПК. Тя е инициирала второ заповедно производство за същото вземане пет години по- късно. Издадена е заповед за изпълнение и изпълнителен лист и са образувани две изпълнителни дела. Жалбоподателят поддържа, че предявеният иск е недопустим, тъй като е преклудирано правото на банката да предяви иск по чл.422 от ГПК. Нейни служители са съставили документи, с които прекратеният от банката договор за кредит е станал със статут „ съдебен, действащ“ и просрочен. Това е станало без негово съгласие. Първоинстанционното решение е недопустимо, защото е постановено при липса на право на иск в полза на ищеца. То е упражнено след изтичане на пет годишната погасителна давност и по ненадлежен начин. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от лице без представителна власт. Извлечението от сметки е неистински документ, тъй като не е подписано от законните представители на банката и е с невярно съдържание. Съдът е разгледал недопустим иск за заемни такси, които не са уговорени в договора. Неправилно е прието, че обезсилената заповед за изпълнение през 2011г. не формира сила на пресъдено нещо. Решението е неправилно, тъй като съдът не се е произнесъл по всички негови възражения, съдържащи се в отговора на исковата молба. Разгледал е само наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит без да прогласи нищожността в диспозитива, което е съществено противоречие на процесуалните правила. Съдът не е разгледал възражението му, че договорът за кредит поради липса на погасителен план е изначално нищожен. Това води до невъзможност длъжникът да изпадне в забава по чл.84, ал.1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд не е извършил проверка за материална законосъобразност на договора за кредит и допълнителното споразумение. Решението е основано на икономическа експертиза от 2021г,. която не е установила фактите по делото, а това какви би трябвало да бъдат според съдията. Изготвен е погасителен план, който е кредитен документ и неразривна част от договора за кредит. Поради това решението съдържа неверни и взаимоизключващи се суми. Съдът не е приложил ТР № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Извън компетентността му е да разпорежда създаването на погасителен план и да възлага такава задача към експертиза. Съдебното решение е нищожно, тъй като е постановено въз основа на нищожна заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 75267/15г. на СРС, 66 състав. Тя е нищожна поради неспазване на установената от закона форма и съдържание, издадена е от незаконен състав и извън правораздавателната власт на съда. Съдът не разгледал всички възражения, направени с отговора на исковата молба. По насрещния иск не са събрани доказателства, с изключение на представените от въззивника. Първоинстанционният съд не е изпълнил определение на САС за спиране на изпълнението по изп.д. № 616/16г. Затова моли въззивния съд да обезсили решението в обжалваната част, да обезсили заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 75267/15г. на СРС, 66 състав. Да се издаде на въззивника изпълнителен лист за въвод във владение на ипотекирания имот до окончателното решаване на спора. „Банка ДСК“ АД не е депозирала писмен отговор по жалбата и не е взела становище по нея в открито съдебно заседание. Съдът, след като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК. В исковата молба ищецът „Банка ДСК“ АД твърди, че между нея и Г. Г. като кредитополучател е сключен договор за кредит за подобрения на недвижим имот на 08.04.2004г. Предоставеният кредит е в размер на 48 576 лв. със срок на издължаване 240 месеца, считано от датата на усвояване на кредита – 14.04.2004г. при определена по размер лихва. За обезпечение на вземането на банката е сключена договорна ипотека върху недвижим имот. Кредитът е трябвало да се издължава на равни анюитетни вноски чрез удръжки от разплащателната сметка на ответника на 13 число на месеца. На 21.01.2010г. е сключено споразумение, с което кредитът е преструктуриран, договорен е гратисен период за задължаване на главницата от 6 месеца, без да се променя крайният срок на издължаване. Падежната дата е станала 15 число на месеца. Г. Г. е погасявал вноските до месец юни 2010г. През месец юли е постъпила сума по сметката му, която не е била достатъчна за погасяване на месечната вноска. Не са погасени 64 вноски. Поради допусната забава в плащанията над 90 дни на основание т.20.2 от Общите условия към договора за кредит във вр. с чл.60, ал.2 от ЗКИ, за банката е възникнало правото да обяви вземането си за предсрочно изискуемо. Това е станало с покана - уведомление от 27.10.2015г., връчена лично на длъжника на 29.10.2015г. и с нотариална покана, връчена му на 23.11.2015г. На 30.11.2015г. кредитът е отнесен като предсрочно изискуем. Остатъкът от кредита е олихвен с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 04.12.2015г., задължението на Г. Г. е 44 180лв.- главница, договорна лихва от 32 555 лв. за периода 15.07.2010г. до 03.12.2015г., санкционираща лихва от 572, 74 лв. за периода 30.11.2015г. до 03.12.2015г., заемни такси от 1474, 49 лв., конкретизирани в молба уточнение от 28.10.2019г., л.315, т. 2/. Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 04.12.2015г., което е уважено. Ответникът е подал възражение. Затова моли съда да признае за установено, че Г. Г. дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 44 180лв.- главница, договорна лихва от 32 555 лв. за периода 15.07.2010г. до 03.12.2015г., санкционираща лихва от 572, 74 лв. за периода 30.11.2015г. до 03.12.2015г., заемни такси от 1474,49 лв, в едно със законната лихва, считано от 04.12.2015г. до окончателното погасяване на задължението. Претендира разноски в заповедното и исковото производство. В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът Г. Г. оспорва исковете. Прави възражения липса на правен интерес за кредитора да предяви иска по чл.422, ал.1 от ГПК, както и че правото му за това е преклудирано, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, за липса на погасителен план към договора, за унищожаемост на допълнително споразумение от 21.01.2010г. на основание чл.29 от ЗЗД, за злоупотреби на банката при осчетоводяване на кредита, противозаконност/нищожност на всички плащания, извършени от ищеца за погасяване на кредита, изтекла погасителна давност по отношение на главницата и лихвите, позовава се на непреодолима сила. В отговора са развити доводи във връзка с горните възражения. Ответникът не оспорва, че е сключил договор за кредит на 08.04.2004г., но че е усвоил сума от 45 412лв. на два пъти: на 14.04.2004г. – 31 712 лв. и на 19.07.2004г.- 13 700лв. Не е усвоил третият транш от 3 164 лв. и отпуснатият кредит не е 48 576лв. Договорът не е сключен при общи условия. Ищецът е депозирал допълнителна искова молба, а ответникът допълнителен отговор. Г. Г. е предявил насрещен иск срещу „Банка ДСК“ АД, уточнен с молба от 28.10.2019г./ л.317, т.2/. В насрещната искова молба се твърди, че банката е извършвала много на брой неразрешени платежни операции по смисъла на чл.57, ал.1 от ЗПУПС, респективно незаконосъобразни парични преводи, плащания от разплащателни и други сметки, на които той е титуляр. Банката е плащала сама на себе си чрез тези неправомерни платежни документи, нарушила е нормите на ЗПУПС/отм/ и наредбите за приложението му. Твърди, че Г. Г. и банката са сключили договор на 18.03.2004г. за откриване на разплащателна сметка с последни цифри 8495 с цел обслужване на кредита. На 08.04.2004г. е сключен и договорът за кредит. На неизвестна дата през месец май 2006г. банката едностранно, без негово съгласие и без да го уведоми, е променила номера на горната сметка. По- късно през 2010г. банката отново е променила номера на същата. Т.е. откривани са нови сметки без това да е договорено. Във връзка с договора за кредит банката е открила вътрешна банкова сметка с последни цифри 7073 и заемна сметка. Не е ясно дали последната има характер на счетоводна сметка на банката, нейна платежна сметка или нещо друго. По нея кредиторът е извършвал от името на Г. Г. плащания и самоволни операции. Те са неразрешени и нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Плащанията са извършени без правно основание. Те са за периода от 12.10.2004г. до 17.07.2010г. Затова моли съда, като установи, че плащанията на „Банка ДСК“ АД се нищожни да я осъди да му плати сумата от 15046, 06евро / 29 427, 53лв./, в едно със законната лихва от датата на всяко плащане до датата на подаване на насрещния иск в размер на 15 785, 79 евро /30 874, 32 лв./ Претендира се законна лихва и разноски. Депозирана е допълнителна насрещна искова молба, в която са направени уточнения на исковете. „Банка ДСК“ АД е депозирала в срок писмен отговор по насрещните искове. В него се заявява становище за недопустимостта му. Той няма връзка с иска по чл.422 от ГПК. Спорът, който се повдига с насрещния иск е неотносим към предмета на спора по първоначалните искове. Оспорва банката да е променяла многократно номера на разплащателната сметка. Счита искът за неоснователен. Депозиран е допълнителен отговор от страна на банката. В писмено становище, депозирано по делото на 11.11.2019г. Банката е направила възражение за давност по отношение на вземането по насрещния иск. С определение № 28414/02.11.2017г. СГС е оставил без уважение искането за приемане за съвместно разглеждане на насрещния иск. С определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 15.04.2019г. е върната насрещната искова молба на Г. Г.. Този съдебен акт е отменен с определение от 26.07.2019г. на САС, постановено по ч.гр.д. № 3258/19г. и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Във връзка с този съдебен акт са дадени указания на Г. Г. като ищец по насрещната искова молба да отстрани нередовностите по нея. Те са изпълнени с молба от 28.10.2019г. Не се спори, че между „Банка ДСК“ АД и ответника Г. Г. като кредитополучател е сключен договор за кредит за подобрения на недвижим имот на 08.04.2004г. Въз основа на него му е отпуснат кредит от 48 576лв., който следвало да бъде усвоен на три транша до 12 месеца. Не е спорно, че договорът е подписан от ответника. Не спори, че са усвоени сумите по първите два транша в размер на 45 412лв. В писмено становище от 11.11.2019г. банката е направила признание, че Г. Г. не е усвоил сумата от 3 164лв. по третия транш. Безспорно е, че на 21.01.2010г. между ищеца и ответника е сключено допълнително споразумение, с което е посочен остатъкът от дълга, лихвата по кредита, ГПР. С него е приета нова падежна дата при запазване на крайния срок на издължаване на кредита. Договорен е гратисен период за издължаване на главницата от 6 месеца. Неразделна част от допълнителното споразумение са Общи условия, погасителен план и такси по жилищни и ипотечни кредити, подписани от Г. Г.. Безспорно е, че на 03.12.2015г. „Банка ДСК“ ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, което е уважено и е издадена заповед за изпълнение на 25.01.2016г. за исковите суми и изпълнителен лист. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу нея. Заповедта за изпълнение е връчена на Г. Г. от ЧСИ на 10.08.2017г., видно от приложената покана за доброволно изпълнение. С уведомление изх. № 01-20-07464/27.10.2015г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. То е връчено лично на Г. Г. на 29.10.2015г. Със същото съдържание до него е изпратена нотариална покана на 05.11.2015г., връчена му лично на 23.11.2015г. Към отговора на исковата молба по първоначалните искове са представени писмени доказателства с оглед твърденията и възраженията в него. С молба от 10.11.2017г. ответникът е депозирал писмени доказателства, приети по делото. С молби от 12.12.2017г. и 11.11.2019г. „Банка ДСК“ АД е депозирала писмени доказателства, приети по делото. Заповедното производство, съдържащо се в гр.д. № 75267/15г. на СРС, 66 състав е приобщено към делото. От заключението на счетоводната експертиза, основно и допълнително, приети от първоинстанционния съд, изготвени от вещото лице Й., се установява, че кредитът е усвоен на два етапа. В първият е усвоена сумата от 31 712лв. на 14.04.2004г., а на 19.07.2004г. сумата от 13 700 лв. Общо усвоената сума е 45 412лв. Трети транш не е усвояван. Допуснати са просрочия в погасяването на погасителните вноски. На 15.07.2010г. е преустановено редовното погасяване на кредита. Задължението по кредита е осчетоводено като предсрочно изискуемо на 18.05.2016г. Вещото лице е дало неиздълженото задължение като главница, лихви и такси, както и платеното по кредита от длъжника. В съдебно заседание вещото лице е допълнило заключението си. По делото е изготвена счетоводна експертиза от вещото лице Б.. В него също е посочен размерът на усвоения кредит, размерът на дълга без капитализиране на лихви към главницата към три момента, както и внесената сума за погасяването му от ответника. Вещото лице е посочило размерът на главница, договорна и наказателна лихва и такси. В съдебно заседание вещото лице е допълнило заключението си. Допусната е тройна счетоводна експертиза е имала за задача да изготви погасителен план за целия срок на договора според реално предоставената главница, да определи размера на дълга, на договорната и наказателна лихва към три момента – 21.01.2010г., 29.10.2015г. и 04.12.2015г. Вещите лица са определили възнаградителната лихва върху падежиралите вноски в два варианта съобразно трите дати. Посочен е размерът на наказателната лихва и такси. В съдебно заседание вещите лица са допълнили заключението си. В хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд е прието заключение, изготвено от вещото лице Й., в което е изчислена мораторната лихва от датата на всяко плащане до датата на завеждане на насрещния иск. Тя е 30 874, 32лв. Съдът възприема заключенията на вещите лица като компетентни и безпристрастни, съответстващи на поставените задачи и проверените документи по делото и предоставени от страните. Между тях има незначителни разлики досежно размера на дълга, което в рамките на допустимото. При така събраните доказателства СГС е уважил исковете за главница и възнаградителна лихва частично. Отхвърлил е изцяло иска за санкционираща лихва и насрещните искове. Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са искове с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ, чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ, предявени при условията на първоначално обективно съединяване. Въззивният съд следва да разгледа и предявените насрещни искове от Г. Г. срещу първоначалния ищец. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му взема предвид наведените в жалбата основания- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. По валидността на обжалваното решение. Като довод в жалбата е развито възражението, че то е нищожно, тъй като е постановено въз основа на нищожен съдебен акт- заповед за изпълнение. Сочи, че съдията, издал заповедта за изпълнение е била младши, а не районен съдия, а първоинстанционният съд не се е произнесъл по този въпрос с решението си. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК положителният установителен иск се счита за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Исковото производство е продължение на заповедното, но това не означава, че съдът, който разглежда иска, има задължението и правомощието да ревизира издадената заповед за изпълнение и да проверява дали са били налице предпоставките за издаването й. В него съдът не извършва контрол относно правилността на действията на районния съд, включително относно редовността на заявлението. Това е без значение за съществуването на вземане на ищеца. / Р № 59/16.06.2016г. по гр.д. № 4364/15г., IV г.о. на ВКС/. Като съдебен акт заповедта за изпълнение следва да отговаря на изискванията за валидност на съдебното решение, именно: да е издадена от надлежен орган и състав на съда, в рамките на правораздавателната му власт, да е съставена в писмена форма и да е подписана от съдията, изразената воля на съда е ясна и разбираема, не противоречи на повелителни правни норми, респективно не разпорежда извършването на престъпление, както и заповедта съдържа всички необходими реквизити. / Опр. № 566/11.03.2024г. по т.д. № 4/23г., ВКС, II т.о./ Основният довод на въззивника е, че процесната заповед за изпълнение е издадена от незаконен състав, тъй като съдията, който я е издал е бил младши съдия в СГС, командирован в СРС. В тежест на Г. Г. е да установи това обстоятелство, тъй като от него черпи за себе си благоприятни правни последици. Следва да се посочи, че съгласно чл.240, ал. 3 от ЗСВ / ДВ бр.14/20.02.2015г./младши съдия със стаж над една година може да бъде командирован на свободно място в районен съд в същия съдебен район. Т.е. съдията, издал заповедта за изпълнение в полза на „Банка ДСК“ АД, е бил командирован и следователно е изпълнявал длъжността „районен съдия“ и е бил компетентен да я постанови. Изложеното налага извод за валидността й. Следва да се посочи, че доводите относно заповедта за изпълнение не са релевантни към спора за съществуване на вземането, но за пълнота и с оглед изричното позоваване във жалбата въззивният съд излага горните мотиви. Обжалваното решението е валидно, тъй като е постановено от законен състав, в кръга на неговата правораздавателна власт. То изразява ясно волята на съда. По допустимостта му, с оглед въведените в жалбата доводи в тази насока. Те са свързани с наличието на предшестващо заповедно производство, инициирано от банката относно същия договор за кредит, което е завършило с обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Въззивникът твърди, че правото на банката да предяви отново иск по чл.422, ал.1 от ГПК е преклудирано. Въвежда се твърдение, че договорът вече е прекратен. Не е спорно, че „Банка ДСК“ АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК на 04.04.2011г. във връзка с договора за кредит от 08.04.2004г. Такава е издадена на 18.04.2011г. по ч.гр.д. № 13967/11г. на СРС, 39 състав и изпълнителен лист от същата дата. Не е спорно, че с определение от 09.11.2011г. СГС е отменил разпореждането за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист и последният е обезсилен. С разпореждане от 23.11.2011г. на СРС, 39 състав е обезсилена заповедта за изпълнение от 18.04.2011г., тъй като заявителят не е предявил в срок искът по чл.422, ал.1 от ГПК. Този съдебен акт поражда правни последици като се заличава действието на издадената заповед за изпълнение. Тя не съществува в правни мир и с нея не може да се свързва преклудиране на правото на кредитора да се възползва отново от заповедното производство за същото вземане, което е останало неудовлетворено от длъжника. Не е преклудирано и правото му при издадена нова заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и подадено възражение от кредитополучателя в срока по чл.414, ал.2 от ГПК да предяви иска по чл.422, ал.1 от ГПК. Правото му на иск не се погасява поради наличието на предходно заповедно производство, по което той е пропуснал да го предяви пред съда. То би се погасило, само ако е проведена защита по чл.423 от ГПК и заповедта за изпълнение е обезсилена от въззивния съд поради наличието на пречки за издаването й на основание чл.411 от ГПК. В този случай заявителят няма право на иск по чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК, тъй като няма валидно издадена заповед за изпълнение срещу която длъжникът да е подал възражение по чл.414 от ГПК, т.е. да е оспорил вземането на кредитора си. В случая тази хипотеза не е налице, поради което правото на иск на банката не е преклудирано. За нея съществува правен интерес от предявяването му пред съда. Заповедното производство е започнало с подадено заявление, подписано от лице с валидно учредена представителна власт. Няма пречка исковото производство да бъде инициирано от заявителя кредитор и чрез процесуален представител, ако за това му е учредена надлежна представителна власт от законните представители на банката. В заповедното производство се съдържа валидно упълномощаване за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Г. Г.. Правото на иск по чл.422, ал.1 от ГПК не се погасява с изтичане на пет годишната давност по чл.110 от ЗЗД. Той е специален положителен установителен иск, чието предявяване е обусловено от преклузивния срок, предвиден в чл.415, ал.1от ГПК, редакция ДВ бр.43/07.06.2016г./ и само, ако не бъде заявен в съда в него, правото на иск се погасява. То не може да бъде упражнено след едномесечния срок, даден от заповедния съд, издал заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК. Затова и предявеният първоначален иск от „Банка ДСК“ АД не е погасен по давност и е допустим. В обжалваната част първоинстанционното решение е допустимо. По правилността му. Искът по чл.422, ал.1 от ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането като е предявил възражение в срока по чл.414 от ГПК. Видно от заповедното производство е, че длъжникът Г. е предявил възражение в законоустановения срок. Поради което за „Банда ДСК“ АД е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.422 от ГПК. / Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 171/ 24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г., ІV г.о. на ВКС/. Не се спори между страните, че са сключили договор за кредит за подобрения не недвижим имот на 08.04.2004г., който има своята легална дефиниция в чл.430 от ТЗ. Според нея банката отпуска на заемателя парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е двустранен, консенсуаен, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по съществените му елементи- размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му. От счетоводната експертиза се установява, а и не се спори между страните, че кредитът е усвоен само на два транша в размер от 45 412лв. от кредитополучателя Г. Г., а не за цялата отпусната сума от 48 576лв. Поради това за него е възникнало задължението да го върне според договореното чрез 240 месечни анюитетни вноски в определен размер, на падеж, посочен в договора за кредит и при условията, посочени в него. Не е спорно, че към договора няма погасителен план, който не влече недействителността му. Към допълнителното споразумение от 21.01.2010г. е изготвен погасителен план за неиздължения остатък от дълга, съгласно чл.7.1 от споразумението като няма спор, че той е подписан от кредитополучателя. Неразделна част от него са Общи условия и Тарифа на таксите към жилищните и ипотечните кредити. И на двата документа има поставен подпис на Г. Г., с който той е направил волеизявление, че е запознат с тях и ги приема. Не е спорно, че от 2004г. до 15.07.2010г. кредитът е погасяван редовно, като на последната дата е преустановено плащането на месечните вноски. Не е спорно, че с уведомление от 27.10.2015г. банката е направила волеизявление, че прави кредита предсрочно изискуем. То е достигнало до длъжника на 29.10.2015г. и от тази дата следва да се счита за настъпила предсрочната изискуемост. Затова и последващото връчване на нотариална покана със същото съдържание не поражда правните последици, които вече са се осъществили. Не се спори по този факт по делото, както и че са били налице предпоставките за упражняване на потестивното право от страна на кредитора : обективен факт на неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост се отнася само до вноските, които са с ненастъпил падеж. Такава не може да бъде обявена по отношение на вече падежиралите вноски към момента на обявяването й. С превръщане на кредита в предсрочно изискуем длъжникът се лишава от преимуществото на срока. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение към датата на настъпването й. / ТР № 8/02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС/. От приетите заключения на всички счетоводни експертизи, се установява, че отпуснатият кредит е в размер на 45 412лв. След направените погасителни вноски от длъжника дългът е 40 874, 88 лв. като в тази връзка въззивният съд дава вяра на заключенията, изготвени от вещото лице Б. и тройната счетоводна експертиза. Изчисленията и на двете съвпадат, досежно главница и възнаградителна лихва. Те категорично установяват, че тази сума по главницата не е издължена от Г. Г., с което не е изпълнил задълженията си по договора за кредит и я дължи на кредитора „Банка ДСК“ АД. Основното му задължение е да върне предоставения паричен ресурс на падежа и за срока, който е договорен, като не е отречена възможността от предсрочно погасяване на дълга. По иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ за присъждане на договорна лихва за периода 15.07.2010г. до 03.12.2015г. С подписването на договора за кредит и усвояване на кредитния ресурс длъжникът се задължава да го върне като заплати и цената му, а именно възнаградителна лихва. Месечната погасителна вноска включва два елемента – главница и договорна лихва. Последната характеризира престацията, която се дължи на банката и се включва в основния предмет на договора. Има формирана сила на пресъдено нещо по отношение на нищожността на чл.5 и чл. 7 от договора за кредит с влизане в сила на решението на СГС постановено по гр.д. № 15815/16г. в отхвърлителната част на иска и този въпрос не може да бъде пререшен при новото разглеждане на делото от настоящата инстанция. Липсата на изричен диспозитив не опорочава съдебния акт и не е съществено процесуално нарушение, доколкото при определяне на размера на претенцията за възнаградителна лихва съдът е съобразил нищожността на двете клаузи. От заключението на счетоводните експертизи се установява, че въззивникът не е погасявал месечните вноски за възнаградителна лихва и е останал задължен за нея за исковия период. В отговора на исковата молба и поддържано в жалбата е възражението за изтекла погасителна давност. По своя характер то е правопогасяващо и следва да бъде направено от ответника най- късно в отговора на исковата молба. Жалбоподателят го е направил своевременно, поради което съдът дължи произнасяне по отношение на него. Погасителната давност е юридически факт, който води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Тя е период от време, през който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, се погасява възможността да поиска принудителното му изпълнение. Погасителната давност е защитно средство на длъжника, чрез което той може да се брани в един исков процес, когато кредиторът поиска изпълнение на своето вземане. Ако кредиторът въпреки наличието на предпоставките за това не е обявил кредита за предсрочно изискуем към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, давност не е започнала да тече. Това не освобождава длъжника от задължението да плаща анюитетните вноски на съответните падежи. При настъпила предсрочна изискуемост целият дълг става дължим. Задължението по договора за кредит е неделимо, макар че кредиторът е приел разсрочено плащане. За да изпълни точно длъжникът трябва да престира месечната погасителна вноска на определен ден- падеж. Той обаче не е падеж на вземането. Последното е в размер на целия отпуснат и усвоен кредит. Той става изискуем с настъпване на крайния срок за издължаването му или при обявяване на предсрочна изискуемост. От доказателствата по делото е видно, че претендираната главница включва както падежирали, така е непадежилирали вноски. При обявена предсрочна изискуемост погасителната давност започва да тече от датата, на която волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, тъй като от тогава вземането е изискуемо- чл.114 от ЗЗД. В случая това е 29.10.2015г. Когато не е обявена предсрочна изискуемост началният момент на течението на давностният срок е изискуемостта на вземането на кредитора, той като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. Когато задължението е едно, уговорените падежи- моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, изискуемостта на всяка една от тях е настъпването на падежа й. Моментът на падежа на вноската, изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат. В този случай давностният срок по чл.114 от ГПК на вноски с различни падежи за съответната част от главница и възнаградителна лихва започва да тече от момента на изискуемостта на съответната вноска при липса на обявена предсрочна изискуемост./ ТР № 3/21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС/ За вноските преди 29.10.2015г., които са с настъпил падеж, погасителната давност започва от датата на падежа на всяка една от тях. Подаденото заявлението за издаване на заповед за изпълнение през 2011г., по което заповедта за изпълнение е била обезсилена, не прекъсва погасителната давност. Това може да стане в хипотезата на чл.116 от ЗЗД. В случая погасителната давност за вземането е прекъсната на 03.12.2015г., когато заявлението е подадено по пощата. От тогава се счита предявен и искът по чл.422, ал1 от ГПК. В този смисъл претендираните вземания от ищеца за главница и възнаградителна лихва са погасени по давност съответно преди 15.11.2010г. и преди 15.11.2012г. Възражение за изтекла погасителна давност. За предсрочно изискуемите главница и възнаградителна лихва погасителната давност започва да тече от 29.10.2015г. и към момента на подаване на иска 03.12.2015г. не е изтекла. Или погасени по давност са вноски по главницата за периода 15.08.2010г. до 15.11.2010г. в размер на 373, 14 лв. За възнаградителна лихва са погасени вноските от 15.07.2010г. до 15.11.2012г. или в размер на 12 161, 13лв. Искът по чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ е основателен за 40 501, 74лв. или за 20 708, 22евро. Искът по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ е основателен за 13 023, 93лв. или 6 659, 03 евро. Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен иск за главницата над 20 708, 22евро /40 501, 74лв./ до 40 874, 88лв./20 898, 99 евро/ и в частта, в която е уважен искът за възнаградителна лихва над 6 659, 03 евро/ 13 023, 90лв./ до 12876, 92 евро /25 185, 06лв. В останалата част, в която исковете са уважени решението следва да бъде потвърдено. Решението трябва да се отмени в частта, в която в полза „Банка ДСК“ АС са присъдени общо разноски в исковото и заповедно производство над 2193, 98 евро/ 4291, 06лв./ По насрещния иск с правно основание чл.57, ал.1 от Закона за платежните услуги и платежните системи / в сила от 01.11.2009г., отм. 2018г./ Ищецът твърди, че във връзка с договора за кредит от 08.04.2004г. банката е извършвала неразрешени от него платежни операции периода 12.10.2004г. до 17.07.2010г. Те са били свързани с погасяване на кредита. Твърди, че има едностранна промяна на номера на разплащателната сметка без да е бил уведомен. Съгласно чл.51, ал.1 от ЗПУПС/отм/ платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липса на такова платежната операция е неразрешена. Горното тълкуване на националния закон е съответно и на даденото задължително за националните съдилища тълкуване на разпоредби от транспонираната в ЗПУПС (отм.) Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 г. относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 95/7/ЕО (ОВ, L 319/1 от 5 декември 2007 г.). Съгласно легалната дефиниция, дадена в пар.1, т.20 от ДР на ЗПУПС/отм./, платец е физическо или юридическо лице, което е титуляр на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежното нареждане по тази сметка, а когато липсва платежна сметка- физическо или юридическо лице, което дава платежно нареждане. Според т.1, пар.1 от ДР на ЗПУПС/отм./ платежно нареждане е всяко нареждане от платеца или получателя към доставчика на платежни услуги, използвано за изпълнението на платежни операции. Съгласно чл.3, ал.1, т.1 от ЗПУПС/отм/ доставчици на платежни услуги са банките по смисъла на ЗКИ. Т.е. ответникът по насрещния иск има това качество. Г. Г. твърди, че банката е извършвала от негово име операции по сметка, която не е платежна без негово съгласие. Съгласно чл.8 от договора за кредит от 08.04.2004г. кредитът се издължава с месечни анюитетни вноски, дължими на падежната дата чрез удръжки от разплащателна сметка. Не е спорно, а видно от заключението на вещото лице Й. е, че на 18.03.2004г. е открита разплащателна сметка с титуляр Г. Г. с № 02/2958495, от която са платени месечни погасителни вноски. На 14.04.2004г. е подписано от него незабавно инкасо и въз основа на него банката е погасявала кредита. На 20.04.2006г. е открита служебно сметка № 11934670 за обслужване на кредита чрез автоматичен трансфер. С допълнителното споразумение от 21.01.2010г. е посочена нова разплащателна сметка, което е било известно на Г. Г.. Той не оспорва, че е подписал документа и с това е бил уведомен за новата платежна сметка, от която ще се погасява кредита. В т.11 от споразумението се съдържа съгласие на кредитополучателя за инкасиране на суми от сметките му в лева и чуждестранна валута в Банка ДСК, от които тя може да се удовлетвори при неизпълнение на договорните задължения. С приемането на Общите условия от Г. Г., които стават задължителни в отношенията между страните по кредитния договор, той е дал съгласие за служебно събиране на месечните погасителни вноски то банката на падежната дата от разплащателната сметка, открита в банката- т.10.1 от ОУ към допълнителното споразумение. Това също е съгласие от страна на платеца банката да извършва погасяване на кредита. При плащания чрез незабавно инкасо платецът предварително предоставя своето съгласие пред доставчика на платежни услуги, който води платежната му сметка, да извършва преводи. В случай, че доставчикът на платежни услуги и получателят са едно и също лице, първият може да събира по открита при него платежна сметка суми, дължими от титуляра на сметката въз основа на негово предварително писмено съгласие - чл.21 от Наредба №3/16.07.2009г. на БНБ/отм/. Съгласно чл.4 от същата платежната сметка има уникален идентификатор. Тя се обозначава с международен номер на банкова сметка IBAN и разплащателната сметка по споразумението от 21.01.2010г. е запазила своите цифри, но са добавени уникалния идентификатор и международния номер на банкова сметка, съгласно изискванията на Наредба № 3/2009г. на БНБ/отм/. Това е станало служебно от банката. Съгласно чл.6 от Наредба № 3/2005г. на БНБ/отм. през 2009г./ банката може служебно да събира по открита при нея сметка суми, дължими й от титуляра въз основа на писмено съгласие, дадено при сключване на сделката, по която възниква задължението в полза на банката. Незабавното инкасо, както и директният дебит, представляват предварително съгласие на платеца, титуляр по платежната сметка, банката да извършва незабвен превод по искане на получателя. В случая двата субекта съвпадат, поради което кредиторът на съответната падежна дата има право да получи месечната погасителна вноска по кредита, който е предоставила на титуляра на сметката и въз основа на предварителното му съгласие разпорежда превода в своя полза. Това е разрешена операция и изрично е било предвидено служебно събиране на задължения в чл.6, ал.1 от Наредба № 3/2005г. за паричните преводи и платежните системи на БНБ/отм. 2009г./. В тази връзка и с даденото предварително съгласие за незабавно инкасо банката служебно е открила сметка № 119346670 за обслужване на кредита чрез автоматичен трансфер. Като начин за безкасово плащане незабавното инкасо е било регламентирано в Наредба № 3/10.07.1992г. за плащанията на БНБ/отм./-чл.18. Откриване на нова сметка или промяна на номера на сметката не е неразрешена платежна операция. Промяната на разплащателната сметка, посочена в допълнително споразумение от 21.01.2010г. с привеждането в съответствие с изискванията за IBAN и ВIC, въведени с Наредба № 13/07.04.2005г. за прилагане на международен номер на банкова сметка и за банковите кодове на БНБ /отм./ се извършва служебно от доставчика на платежни услуги до 05.06.2006г. В случая няма промяна на сметката, от която се обслужва кредита, а привеждането й в съответствие с изискването на закона. Това не може да се определи като неразрешена платежна операция, както и извършените от нея плащания по кредита чрез погасителни вноски също нямат такъв характер, поради дадено предварително съгласие от страна на Г. Г.. Извършените погасявания от банката през посочения в насрещния иск период са със съгласието на платеца кредитополучател и не са неразрешени платежни операции. Основанието за тях е договора за кредит от 08.04.2004г. Предявеният иск е неоснователен. Неоснователен е и акцесорният иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД. На основание чл.12, ал.1във вр. с чл.13, ал.1 от ЗВЕ всички суми в лева са превалутирани в евро. По разноските пред САС. Съгласно чл.78 от ГПК всяка страна има право на разноски съобразно уважената и отхвърлена част от исковете. Така за първоначалните искове на въззивника се дължат разноски в размер на 549, 50евро. За защитата по насрещните искове разноски не му се дължат. Въззивният съд приема, че адвокатското възнаграждение от 4500 евро, за което в договорите за правна защита и съдействие не е посочено каква част от него е за защита по първоначалните искове и каква по насрещните искове, следва да бъде разделено на половината. На ответника по жалбата „Банка ДСК“ АД не се дължат разноски, тъй като не е направено такова искане. Воден от горното, съдът