Решение № 979 от 13.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10829/2025 г.

Производството е по чл. 258- 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Е. П., срещу решение № 11771/18.06.2025 г. на СРС, 83 състав, по гр. дело 13822/2024 г., с което се обжалва решението изцяло. Счита съдебния акт за неправилен и необоснован и излага съображенията си, поради което моли съдът да го отмени и да постанови друг, с който да отхвърли предявената от А. С. П. молба за защита. Претендира присъждане на разноски. Въззиваемите страни А. С. П.- действаща лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца С. С. П. и Н. С. П., с възражението срещу въззивната жалба, считат жалбата за неоснователна и недоказана. Излагат съображенията си и молят решението на СРС да бъде оставено в сила. Претендират разноски. В съдебно заседание въззивникът моли жалбата да бъде уважена. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна. В съдебно заседание въззиваемите страни молят жалбата да бъде оставена без уважение. Представят списък на разноските, присъждане на които претендират. Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, която страна има правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН валиден и допустим съдебен акт. С молба от 12.03.2024 г. А. С. П.- действаща лично и в качествота й на майка и законен представител на малолетните деца С. С. П. и Н. С. П., е поискала издаване на заповед за защита от домашно насилие срещу съпруга си и баща на децата С. и Н., за актове на насилие, извършени на 12.02.2024 г., 13.02.2024 г., 17.02.2024 г. и на 24.02.2024 г ., излагайки в какво се е състоял всеки акт на насилие. В хода на процеса, с молба от 24.04.2024 г. е посочила и друг акт на домашно насилие, извършен от ответника на 12.04.2024 г., за който също търси защита във висящото производство. С решение №11771/18.06.2025 г., СРС, 83 състав, по гр. дело 13822/2024 г., е издал, на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗДН , срещу С. Е. П., следната ЗАПОВЕД ЗА ЗАЩИТА: Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, С. Е. П., да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на А. С. П., С. С. П. и Н. С. П.. Отстранил е, на основание чл.5, ал.1, т.2 ЗЗДН, С. Е. П., от съвместно обитаваното с А. С. П., С. С. П. и Н. С. П., жилище, находящо се на адрес: гр.С., ж.к. ••••••••, за срок от 18 месеца, считано от датата на издаване на заповедта за защита, като от този срок приспада срока на действие на ЗНЗ № 79/12.03.2024 г. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН С. Е. П., да не приближава А. С. П., Н. С. П. и С. С. П., жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих, вкл. и училището на децата, на разстояние не по-малко от 150 метра, за срок от 18 месеца, считано от датата на издаване на заповедта за защита, като от този срок приспада срока на действие на ЗНЗ № 79/12.03.2024 г. Определил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 5 ЗЗДН временно местоживеенето на децата С. С. П. и Н. С. П., при майката А. С. П., за срок от 18 месеца, считано от датата на издаване на заповедта за защита, като от този срок приспада срока на действие на ЗНЗ № 79/12.03.2024 г. и е определил режим на лични отношения между двете деца и бащата С. Е. П. два пъти месечно – във всяка първа и трета неделя от месеца, за продължителност от не повече от два астрономически часа, единствено в детски контактен център във Фондация „Център отворена врата“, адрес: гр. С., ж.к. „Хиподрума“, ул. „•••••••• при следните условия: всяка една от срещите да се провежда в присъствие само на психолог; продължителността на всяка среща да се определя от ръководителя на детския контактен център или от посочен от него експерт-психолог в Центъра, който да уведомява поне два дни предварително родителите на децата за началния час на всяка от срещите, както и за тяхната продължителност; като е задължил А.С. П., да осигурява присъствието на децата (като същото може да стори и чрез трето пълнолетно лице, в чието присъствие децата се чувстват спокойни), в детския контактен център, при съобразяване на предварителното уведомяване от страна на ръководителя на Центъра или на посочения от него експертпсихолог относно времето, в което децата следва да присъстват за провеждане на всяка от срещите им с техния баща С. Е. П.. Задължил е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 6 ЗЗДН С. Е. П., да посещава специализирана програма в Център за индивидуални и фамилни психологични консултации на адрес: гр. С., ж.к. „Хиподрума“, ул. „•••••••• считано от дата на издаване на заповедта за защита, където следва да се яви не по-късно от 5 дни след получаване на решението. Указал е на Център за индивидуални и фамилни психологични консултации, че ако ответникът е уведомен и не участва в програмата/те, на основание чл. 20, ал. 5 ЗЗДН, следва незабавно да уведоми прокуратурата на Република България. Осъдил е, на основание чл. 11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН С. Е. П., да заплати на А. С. П., С. С. П. и Н. С. П. сума в размер на 2200,00 лв., представляващи сторени разноски. Осъдил е, на основание чл. 11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН С. Е. П., да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса за производството в размер на 25,00 лв. Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното: Наведените от въззивника доводи са, че първоинстанционния съд е приел за безусловно доказани твърдяните актове на насилие единствено въз основа на едностранна декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, че не е представено нито едно обективно доказателство - няма снимки, видеозаписи, медицински свидетелства, съдебномедицински експертизи…, че изводите относно „насилие" спрямо децата се основават изключително върху психологическо интервю с дъщерята С., че заключенията на вещото лице се базират на емоционалното състояни е на детето, а не на възприятия за конкретни действия, настъпили на конкретни дати, че съществува сериозен риск oт внушения, конфликт на лоялност, на манипулиране на спомени, че присъствието на дете на насилие не следва да се счита автоматично за насилие спрямо него, а е необходимо да се докаже, че детето е преживяло действително травматично въздействие, което не е направено по безспорен начин. Въззивната инстанция счита тези доводи за неоснователни. Настоящата инстанция счита, че за посочените твърдения за извършено насилие на 12.02.2024 г., 13.02.2024 г. и 17.02.2024 г., на представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, изхождаща от пострадалото лице А. С. П., следва да бъде придадена силата на доказателствено средство, съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН- декларацията индивидуализира актовете на насилие, извършени спрямо нея на тези дати по начина, по който същите са описани в редовната молба за защита /арг. от чл. 9, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН/- описание на акта, дата, място и начин на извършване на съответния акт и т. н., посочен е автора на деянието и в каква връзка се намира с пострадалата. В случая молителката в декларацията е посочила всяко едно от тези обстоятелства. С декларацията на А. С. П. по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН се доказа извършено психическо насилие от ответника спрямо А. С. П. на 12.02.2024 г., 13.02.2024 г. и 17.02.2024 г ., тъй като на посочените дати се твърди, че е нямало свидетели- очевидци, освен малолетните други двама молители по делото. Още повече, че с оглед спецификата му, домашното насилие обикновено се извършва в отсъствието на свидетели, поради което и законодателят е предвидил облекчен ред за доказване извършването му от пострадалото лице. За твърдяното психическо насилие, извършено на 24.02.2024 г. спрямо А. С. П. и детето С. С. П., на което е присъствало и детето Н. С. П., очевидец е била бабата на първата молителка и прабаба на другите молители, на същата не е могла да бъде разпитана от СРС по обективни причини, а не поради процесуалното поведение на пострадалите лица. Доказателствената стойност на декларацията не е оборена от останалите събрани по делото доказателства. Точно обратното – изложеното в нея досежно събитията от 12.02.2024 г., 13.02.2024 г. и 17.02.2024 г. кореспондира и се допълва от споделеното от детето С. пред социалните работници и вещото лице, пред органите на МВР- сведения по досъдебно производство № 1115/2024 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр.пр. 19181/2024 г. по описа на СРП /л. 132-134/. Самият ответник, извънсъдебно, давайки сведения пред органите на реда, е признал неизгодни за себе си факти, а именно че може и да е изрекъл някакви заплахи /л. 66 от делото на СРС/, но „под въздействие на успокоителни хапчета“. В производството не са събрани доказателства, които да са противоречащи на декларацията, да са по-убедителни или пък да подлагат под съмнения отразеното в нея, поради което и нейната материална доказателствена сила не е оборена. Във връзка с възраженията в жалбата следва да бъде отбелязано още, че в производството по ЗЗДН в тежест на молителя е да установи осъществените актове на насилие, но тежестта на доказване е облекчена, като доказването не следва да е „отвъд съмнение“, тъй като подобен висок стандарт на доказване не съответства на спецификите на домашното насилие и трудностите, които стоят пред жертвите в защита на техните основни човешки права, като в този смисъл са редица решения на Комитета на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените. Релевантите факти могат да се установят както само въз основа на декларацията на пострадалия по чл.9, ал.3 ЗЗДН, когато нейната доказателствената стойност не е оборена от останалите събрани по делото доказателства и в хипотезата на липса на свидетели очевидци, какъвто е случая за актовете на домашно психическо насилие от 12.02.2024 г., 13.02.2024 г. и 17.02.2024 г. (арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), така и чрез верига от косвени доказателства, които преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка, водят до извод за осъществяване на главния факт, предмет на доказване (така Решение №226/12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, Решение №31/09.03.2012 г. по гр.д.№ 502/2011 г. на ВКС и др.). Заключението на назначена от СРС съдебно-психологична експертиза, и настоящия съдебен състав кредитира като пълно, ясно и обосновано. С него се установява извършено от ответника спрямо детето С. физическо насилие, а спрямо майка й и сестра й Н.- психическо насилие. Вещото лице е посочило, ч е детето излага своите преживявания с баща си, поради което животът на детето е изпълнен с хроничен стрес, натрупване на негативни импулси и вътрешни конфликти, гняв, срам, безпомощност, като всички тези емоции са обусловени именно от поведението на ответника. Вещото лице в съдебно заседание уточнява, че поведението на С. е изцяло продиктувано от бащата и неговите прояви- възприятия за конкретни действия(противно на твърденията в жалбата), вследствие на които детето С. се страхува не само за себе си, а за сестра си и майка си. С оглед изложеното, настоящата инстанция счита, че се установява извършено от С. Е. П. спрямо А. С. П. и децата С. С. П. и Н. С. П.(поради присъствието на децата на насилие, извършено от баща им спрямо майка им) домашно насилие. Поради всичко изложено, съдът счита, че решението, с което е издадена заповед за защита в полза на А. С. П. и децата С. С. П. и Н. С. П., срещу С. Е. П., е постановено в съответствие с всички събрани относими по делото доказателства. Правните изводи на първостепенния съд кореспондират с доказателствата по делото, поради което неоснователно е посоченото в жалбата оплакване за неправилност на обжалваното решение, като съдът е изложил съображенията си, въз основа на които е достигнал до конкретния правен извод- неоснователен е доводът за необоснованост на решението. И във въззивната инстанция не бяха ангажирани доказателства, обуславящи основателността на жалбата. Настоящата инстанция, обаче, намира, че при налагане на мерките за защита първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 5, ал.2, пр. 2 от ЗЗДН, в приложимата редакция към ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., приспадайки от срока на наложените със заповедта за защита по чл. 15 ЗЗДН мерки по чл. 5, ал. 1, т. 2, т. 3 и т.5 от ЗЗДН, срока на действие на заповедта по чл.18 ЗЗДН от 12.03.2024 г., с която обаче тези конкретни мерки не са били наложени. Незабавната защита се отличава по привременния си характер и служи като своеобразна принудителна обезпечителна мярка до приключване на съдебния спор. По тази причина срокът на действие на конкретно наложена със заповедта по чл. 18 ЗЗДН мярка се приспада, ако същата мярка се наложи със заповедта за защита по чл.15 ЗЗДН (арг. от чл.5, ал.2, пр.2 ЗЗДН)-невъзможно е да се приспада срок за мярка, която не е била наложена и съответно-не е била търпяна. По изложените съображения първоинстанционното решение следва да се измени в атакуваната част по отношение на наложените защитни мерки. С оглед вида на осъществените от ответника актове на насилие, техния интензитет и създадения страх у пострадалите, съдът намира, че продължителност на действието на защитната мярка по чл. 5, ал. 1, т. 2, 3 и т.5 от ЗЗДН от осемнадесет месеца би могла да постигне целения превантивен и възпиращ ефект, както и да има позитивно превъзпитателно въздействие спрямо извършителя към спазване на законите в страната и общоприетите правила за поведение и морал в обществото. По –кратък срок настоящият състав намира за недостатъчен за постигане на нормативно установените цели на закона, с доминиращо значение, от които е опазването здравето и емоционалното благосъстояние на жертвите. От този срок, обаче следва да се приспадне срока на действие на мярката по чл.5, ал.1, т.3, пр.1 ЗЗДН, наложена от районния съд със заповедта по чл.15 ЗЗДН, съобразно духа на закона и вложения в него разум. Така определената от въззивния съд мярка по чл.5, ал.1, т.3 пр.1 ЗЗДН, която е обвързана със срок следва да бъде с продължителност до 12.09.2025 г. Срокът на наложените за първи път с първоинстанционото решение мерки по чл.5, ал.1, т. 2, т.5 ЗЗДН, след приспадане на срока за изтърпяването им от ответника, следва да бъде за 10 месеца и пет дни. Ответникът трябва да бъде предупреден, че на основание чл. 21, ал.4 от ЗЗДН при всяка, дори и незначителна проява на домашно насилие, полицейският орган констатирал нарушението, ще го задържи и незабавно ще уведоми органите на прокуратурата, за да се образува наказателно производство за престъпление от общ характер, а при неизпълнение на наложената мярка по чл.5, ал.1, т.6 от ЗЗДН на основание чл.21, ал.5 ЗЗДН юридическото лице, което изпълнява програмата незабавно ще уведоми прокуратурата. При този изход на делото въззивника, на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН дължи заплащане на държавна такса за въззивната жалба по сметка на СГС в размер на 19,17 евро, а искането му за присъждане на разноски, е неоснователно. Въззиваемите страни имат право да им бъдат рисъдени направените разноски-заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., платено изцяло и в брой към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на същото, тъй като за този вид дела към редакцията на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа към момента на заплащането му за процесуално представителство, защита и съдействие в производство по ЗЗДН, възнаграждението е 600 лв., а представляваните лица са три. Следва да се отбележи и, че и в първата инстанция молителите са трима, поради което платеното адвокатско възнаграждение е за трима представлявани, като първоинстанционния съд единствено непрвавилно е определил дължимата на СРС държавна такса в размер на 25 лв.-защита се търси за три пострадали лица. Така мотивиран, Софийският градски съд