Решение № 2049 от 26.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13194/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от Т. П. Л. въззивна жалба срещу решение № 12613/26.06.2024г. постановено по гр.д. № 12605/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 43 състав, с което са отхвърлени предявените от него срещу И. И. Л. искове с правно основание чл.26 ал.1 предл.1 и предл.2 от ЗЗД и чл.26 ал.2 предл.1 и предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл.2 ал.3 от раздел II от сключения между страните брачен договор с нотариална заверка на съдържанието рег.№ 03100/01.04.2010 г. и на подписите рег.№ 03101/01.04.2010 г. по описа на М.К., нотариус с район на действие СРС, поради противоречие със закона, при условията на евентуалност поради заобикаляне на закона, при условията на евентуалност поради невъзможен предмет, при условията на евентуалност поради неспазване на предписана от закона форма, както и евентуален спрямо описаните искове иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК - за признаване за установено, че И. И. Л. не е собственик на описания в чл.2 ал.3 т.1 от брачен договор с нотариална заверка на съдържанието рег.№ 03100/01.04.2010 г. и на подписите рег.№ 03101/01.04.2010 г. по описа на М.К., нотариус с район на действие СРС банков портфейл в „HSBC PRIVATE BANK GENEVE“ ; NR: de Client: 1113674; Personelle Acc: 16529ТН, включително всичките 1000 акции на фирма European land and building Company, съдържащи се в него.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за незаканосъобразност на обжалваното решение, постановено съществени нарушения на материалния закон и необоснованост.

Въззивникът твърди, че в противоречие със събраните по делото доказателства вкл. и при необсъждане на представеното съдебно решение от първи франкофонски съд в Брюксел от 24.04.2024г. е изводът на първоинстанционният съд, че липсва идентичност между предмета на договора за покупко- продажба на акции и съдържащите се в процесния банков портфейл; сочи, че районният съд е пренебрегнал факта, че по наказателното дело, водено в Брюксел са иззети всички ценни книжа, тъй като е установено, че сделката с тях е в резултата на противоречие със закона; налични са данни и доказателства, че сделката е сключена и при измама и изнудване - т.е. несъмнено всички посочени обстоятелства обосновават заобикаляне на закона и противоречие с него като основание за нищожност. Не е спазена и формата за извършване на разпореждания с посочения предмет, доколкото редът за прехвърляне на акции е различен и не може да стане чрез брачен договор т.е. в тази му част е налице и невъзможен предмет. Сочи, че въпреки приетото от първоинстанционният съд, че договора не е породил транслативен ефект, е отхвърлен евентуалния иск за признаване за установено, че ответника не е собственик на портфейла, което е вътрешно противоречие в самия съдебен акт и мотиви. Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете по чл.26 ал.1 от ЗЗД бъдат уважени, а при условията на евентуалност и иска с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал. 1 от ГПК от насрещната страна И. И. Л. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорва да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при съвкупна преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон, както и не са допуснати процесуални нарушения в хода на процеса. Излага съображения за неоснователност на исковете, идентични с направените и в отговора на исковата молба. Не са заявени доказателствени искания. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

И. И. Л. е сезирала въззивния съд и с частна жалба срещу определение № 34216/26.08.2024г. постановено по гр.д. № 12605/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 43 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което се оставя без уважение подадената от неямолба за изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските.

В същата се твърди, че първоинстанционният съд при неправилно приложение на закона - чл.78 ал.5 от ГПК е намалил размера на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение от 2500 лв. да 1000 лв., като не е отчел фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката труд, извършените от него процесуални действия и участия в съдебни заседания. Излага доводи, че така определеното от първоинстанционния съд възнаграждение е дори под минималните размери в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, което нарушава конкуреността. Моли определението да бъде отменено и да се присъди пълния размер на заплатеното от ответника възнаграждение, а именно още 1500,00 лв.

В срока по чл.276 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея – Т. П. Л., в която изразява становище за правилност на обжалваното определение. Излага съображения за несъстоятелност на наведените доводи за незаконосъобразност на определението и моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно.

Първоинстанционният съд е сезиран с искане за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.2, ал.3 от раздел II от сключения между страните Т. П. Л. и И. И. Л. брачен договор с нотариална заверка на съдържанието рег. № 03100/01.04.2010 г. и на подписите рег. № 03101/01.04.2010 г. по описа на М.К., нотариус с район на действие СРС при следните предявени искове:

-иск по чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД – порди противоречие на клаузата със закона;

-евентуален иск по чл. 26 ал. 1 предл. 2 ЗЗД – поради заобикаляне със закона;

-евентуален иск по чл. 26 ал. 2 предл. 1 ЗЗД – поради невъзможен предмет;

-евентуален иск по чл. 26 ал. 2 предл. 3 ЗЗД – неспазване на предписаната от закона форма;

и в която част решението е допустимо.

както и сезиран с евентуален иск по чл. 124 ал. 1 предл. 1 ГПК – за признаване за установено, че И. И. Л. не е собственик на банковия портфейл и 1000 акции, описани в клаузата на чл.2, ал.3 от раздел II от сключения между страните брачен договор.

Относно положителните установителни искове:

С оглед гореизложеното и разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК, съгласно която въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция част фактическата обстановка установено от първоинстанционният съд въз основа на писмените доказателства по делото, неоспорени от страните, а именно:

• на 12.12.2007 г. в Република България, страните са сключили граждански брак, прекратен със съдебно решение по гр.д. № 5551/2018 г. на СРС, 92 с-в, влязло в сила на 19.04.2023 г.;

• на 01.04.2010 г. са сключили брачен договор с нотариална заверка на съдържанието рег.№ 03100/01.04.2010г. и на подписите рег.№ 03101/01.04.2010 г. по описа на М.К., нотариус с район на действие СРС.

С оглед правомощията на въззивната инстанция предвид цитираната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават предмета на въззивното производство, са: налице ли са основания за нищожност на клаузата на чл. 2, ал. 3 от брачния договор от 01.04.2010 г. и прехвърлените с нея от съпруга на съпругата 1000 броя акции – поради противоречие или заобикаляне на закона, невъзможен предмет или неспазване на изискуемата форма; установена ли е идентичност между 1000 акции, включени в „банковия портфейл“, и акциите по договора от 28.01.2010 г., както и какво е значението на наказателното производство в Белгия за действителността на процесната клауза; породила ли е същата вещнопрехвърлително действие, респ. придобила ли е въззиваемата собственост върху акциите, ако въззивникът не е бил техен собственик към момента на сключване на договора.

В теорията и практиката на ВКС е изяснена природата на брачния договор, за който липсва легално определение в законодателството ни. В СК се съдържат отделни разпоредби, които регламентират съдържанието на брачния договор /чл. 38/, неговата форма и сключване / чл. 39/, действие /чл. 40/, изменение /чл. 41/, прекратяване и разваляне /чл. 42/ и недействителност /чл. 43/. Брачният договор е двустранна правна сделка, с която лицата /съпрузите или на които предстои да сключат граждански брак/ уреждат своите имуществени права и задължения и за него са приложими всички общи правила на ЗЗД, доколкото в СК не е посочено друго и доколкото субсидиарното прилагане на ЗЗД не влиза в противоречие с принципите за уреждане на семейните отношения. Брачният договор, с оглед специфичния му предмет и цел, може да включва различни по вид и характер договорни клаузи, предвид възможността с него да бъдат уредени различни групи, но само имуществени отношения, неизчерпателно изброени – чл.38 ал.1 от СК. Една от съществените особености на брачния договор е предвидената възможност за разпореждане с права от единия съпруг в полза на другия, включително и с вещни права върху недвижими имоти, като формата за валидност е облекчена и е винаги писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието. Прехвърлянето на права между съпрузите би могло да е възмездно или безвъзмездно, като в тези случаи брачният договор ще съдържа елементи на договор за продажба, или на дарение, възможно е също да има и белезите на договор за замяна, или на цесия, когато се прехвърлят вземания. С прекратяването на брака автоматично се прекратява и брачният договор в тази му част, която е предназначена да действа по време на брака, но продължават да действат клаузите, уреждащи имуществените отношения за след това /чл. 42 ал. 1 т. 3 СК /. Прекратяването има действие за в бъдеще, поради което поначало то не засяга придобитите до този момент права от страните, респ. извършените разпореждания с имуществото, по отношение на които транслативният ефект /вкл. и вещно-транслативния ефект/ е настъпил.

Брачният договор може да бъде развален при условията и реда на чл.87-89 от ЗЗД, което право след смъртта на съпруга е наследнимо право/решение № 1171/05.12.2008 г. по гр. д. № 4490/2007 г., I г. о., решение № 240/13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г., III г. о., опр. № 150/13.04.2021 г. по ч. гр. д. № 494/2021 г., ІІІ г. о. /, същия може да бъде унижощен /чл. 37-33 ЗЗД/, както и обявен за нищожен /чл.26 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.38 ал.2 от СК/– целия или отделни негови клаузи /чл.26 ал.4 от ЗЗД и чл.38 ал.4 от СК/.

Трайната съдебна практика на ВКС приема, че когато са предявени няколко иска за недействителност на една сделка, съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, предявени според тежестта на порока и само ако приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да разгледа основанията за унищожаемост. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения порок в поредност от най-тежкия /противоречие със закона или заобикалянето му/ през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. /в този смисъл решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о./. В случая и при предяваване на главния иск спрямо евентуалните е спазена горната поредност.

Относно възражението на въззиваемата страна за недопустимост на предявените установителните искове и съответно на постановеното първоинстанционно производство:

Както изрично е посочено в определение № 996/05.05.2023г. по гр.д. № 4397/2002г. на III г.о. на ВКС“ силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК / е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299 ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. В решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г., I т. о. на ВКС е посочено още, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право“.

В случая не се установява да е налице влязло в сила решение на български или чуждестранен съд, което с преклудиращата сила на пресъдено нещо да е обхванат предмета на предявените искове за нищожност на клауза от брачния договор, както твърди ответника. Представеното по делото т.нар „частично решение“ на районен съд Хайлдерберг по дело №46F177/18 не касае факти и обстоятелства предмет на настоящото дело, а именно имуществените отношения между съпрузите въз основа на брачния договор от 01.04.2010г., а единствено задължение на съпругата да разкрие информация относно придобитото от нея имущество след сключване на брака и което частично решение, видно от разписка – л.92 от делото на СРС е обжалвано в Окръжен съд Перон.

Следователно не е налице хипотезата по чл.299 от ГПК обуславяща недопустимост на исковете.

По иска за нищожност на клаузата на чл. 2 ал. 3 от брачния договор поради противоречието със закона -чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД.

Противоречие със закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД като основание за нищожност е налице, когато договорът съдържа уговорки, които са в обективно несъответствие с конкретни императивни правни разпоредби, не на закона изобщо. Това означава, че не всяко нарушение на закон е основание за нищожност, а само когато е нарушена повелителна /императивна/ норма, която не допуска отклонение по волята на страните. В случая е ирелевантно субективното отношение на страните към договореното в колизия с императивната норма, достатъчно е обективното съдържание на договора в противоречие със закона /в гореуточнения смисъл/.

Ако брачният договор съдържа уговорки между съпрузите /бъдещи такива, които са забранени от закона – напр. отказ от издръжка на децата им, или разпореждане с права, които не могат да бъдат предмет на брачен договор - имуществото придобито преди брака да стане съпружеска общност/, имуществени последици в случай на смърт, уговорка във вреда на трети лица – че съпрузите за задълженията, за които законодателят е предвидил солидарна отговорност, ще отговарят разделно пред кредиторите, както и които са извън предметния обхват на брачния договор /само за имуществени отношения/-отказ от право на развод, родителски права и т.н., то като противоречащ на конкретните императивни норми – чл.40 от СК , чл.143 от СК,чл.38 ал.2 от СК, чл.38 ал.1 от СК и т.н, договорът или отделни клаузи от него /чл.38 ал.4 от СК/, чл.32 ал.2 и чл.36 ал.2 от СК ще бъдат нищожни поради противоречие със закона.

Въззивникът поддържа, че клаузата на чл. 2 ал. 3 от брачния договор, предвиждаща банковия портфейл „HSBC PRIVATE BANK GENEVE“,NR de Client: 1113674; Personelle Acc:16529 TH, на съпруга – Т. П. Л., открит преди сключване на брак с И. И. Л. /12.12.2007г./ съдържащ и 1000 акции на дружеството „European land and building Company“/ „Юръпиан Ланд енд Билдинг“ да стане изключителна и лична собственост на съпругата, която единствено да може да предприема действия по управление и разпореждане със същия, е нищожна именно на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, тъй като акциите, които се съдържат в банковия портфейл са придобити в резултат на сделка от 28.01.2010г. призната със съдебен акт на франкофонски съд в Брюксел по наказателно дело № 19F 003571 за сключена в противоречие със закона – да се прехвърлят или преобразуват имуществени блага с цел да се скрие техния незаконен произход и при измама/изнудване с утежняващи обстоятелства – престъпление, за което Т. П. Л. и И. И. Л. са признати за виновни и са иззети два дяла съставляващи 250 акции от капитала на панамското дружество „Юръпиан Ланд енд Билдинг“ или общо 500 акции, както и Т. Л. и И. Костадинова /бащино фамилно име, след прекратяване на брака/ да възстановят на М. Л. 500 акции от дружеството „Юръпиан Ланд енд Билдинг“. Наказателно решение на франкофонски съд в Брюксел – л.125-л.129 от делото на СРС е обжалвано пред Апелативния съд и по което е насрочено съдебно заседание на 09.03.2026г. – удостоверение л.62-63 от въззивното дело.

Съгласно чл. 300 ГПК задължителна сила за гражданския съд има единствено влязлата в сила присъда относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Тази разпоредба се отнася и до чуждестранни съдебни актове, доколкото същите имат обвързващо действие за гражданския съд - на основание чл. 300 ГПК, съобразно принципа за равностойност на чуждестранните и национални присъди в общото европейско пространство на правосъдие, както и съобразно разрешенията в решение на СЕС по дело C-171/16 относно зачитане действието на присъда, постановена от друга държава-членка, независимо от проведена процедура по чл.463 и сл. от НПК./ определение № 2027/30.06.2025 г. по ч.т.д. № 995/2025 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/.

В случая обаче не е налице влязла в сила присъда на чуждестранен съд, която да бъде съобразена от съда по настоящото дело.

На самостоятелно основание – липсва и въпрос на преюдициалност, от чийто изход да зависи изхода по настоящото дело спрямо евентуалната присъда на белгийския съд, още по – малко в настоящото производство се установяват престъпни обстоятелства, поради което и производството по делото не е спирано на основание чл.229 ал.1 т.4 и т.5 от ГПК.

Важно е да се направи уточнението, че по настоящото дело не се претендират последици или вреди от деяние, за което има повдигнато обвинение и в който случай би било налице условие на преюдициалност с оглед установяване и зачитане на присъдата на чуждестранния съд относно наличието на деликт – дали деянието е извършено, неговата противоправност и вината на дееца /чл.300 от ГПК/.

Дори цитираното по – горе наказателно решение да бъде потвърдено и присъдата на страните по делото да влезе в законна сила, то горното обстоятелство – че са извършили измама и/или изнудване спрямо трето лице и от когото са придобили имуществена облага, това не е установяване на основание по чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД и което автоматично води до недействителност на оспорената клауза по чл.2 ал.3 от брачния договор, тъй като:

• не е доказана идентичност между акциите, предмет на наказателното производство в Белгия, и 1000 акции, включени в „банковия портфейл“ по чл. 2 ал. 3 от брачния договор. Доказателствената тежест за установяване на този идентитет е на ищеца, а същият не е ангажирал доказателства, от които да се установява по безспорен начин, че се касае за едни и същи акции. Изводите на съда не могат да почиват на предположения, като наличието само на един единствен индициращ факт – невлязла в сила присъда на чуждестранния съд не е достатъчно, за да се приеме твърдяния факт за доказан при пълно и главно доказване. В случая не е налице хипотезата приета в трайната и последователната съдебната практика, че пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига те да изградят такава система от странични факти, която да създаде сигурност, че индицирания главен и правно значим факт, наистина се е осъществил /решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и в Решение 61/01.03.16 г. по гр. д. № 4578/15 г. на ВКС, ІV Г. О. решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС./.

-дори и да се приеме, че част от акциите, които към датата на подписване на брачния договор са били част от банковият портфейл на Т. Л. /тъй като в наказателното решение са иззети 500 акции, а в потрфейла е констатирано, че към дата 01.04.2010г. има 1000 акции/ са именно тези, обективирани в присъдата на чуждстранния съд /невлязла в сила/ и придобиването им от прехвърлителя е чрез престъпление и същите са предмет на изземване или конфискация, не дефинира волеизявленията на страните по оспорената клауза като нищожни, доколкото прехвърлянето на имуществени права, които не са изрично забранени от закона, не е противоправно. Самото престъпно деяние не прави акта на придобиване на права върху обекта автоматично нищожен по смисъла на ЗЗД, освен при горното условие - на изрична забрана за разпореждане с определено имущество или забранен предмет според закона. Прехвърлянето на акции е непротиворечащо на закона действие по разпореждане, като разпореждането с чужда вещ не е основание за нищожност по чл. 26 ал. 1 ЗЗД, а води единствено до липса на вещнопрехвърлително действие /решение № 260/17.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3345/2013 г., III г. о., ГК, решение № 436/06.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1315/2010 г., I г. о., ГК; решение № 483/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 991/2009 г., I г. о., ГК и др., както и последователната практика на ВКС по този въпрос/. В тези случаи прехвърлителят не е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността на вещта, поради което сделката ще подлежи на разваляне. Дори въззивникът да не е придобил правото на собственост върху акциите, това би имало значение относно транслативния ефект, но не и относно действителността на договора. Следователно дори при липса на придобито право на собственост от страна на въззивника, това не означава, че клаузата от брачния договор е нищожна поради нарушение на императивна правна норма, каквото предвижда основанието по чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД;

-на следващо място, предмет на клаузата по чл.2 ал.3 от брачния договор са не само акциите, но целия банков портфейл, индвидуализиран по номер, като ищецът и въззивник в настоящото производство не е провел доказване на факта, че само с изрично посочените акции се изчерпва неговото съдържание.

По изложените съображения, предявения иск правилно е отхвърлен от първоинстанциония съд като неоснователен.

По евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 2 ал. 3 от брачния договор поради заобикалянето със закона.

Съгласно чл. 26 ал. 1 предл. 2 ЗЗД нищожни са договорите, които заобикалят закона. Заобикаляне на закона е налице, когато страните чрез формално допустима сделка постигат резултат, който законът забранява или който би бил недействителен, ако се постигне пряко. Следователно налице е несъответствие между цел и правна форма, извършване на правни сделки не за типичните им и присъщи непосредствени цели, а за други, неприсъщи, но конкретно преследвани от страните противозаконни цели. Заобикалянето на закона е основание за нищожност, при което има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели. Щом целеният от страните резултат не е забранен от правната норма, не е налице заобикаляне на закона.

В контекста на брачния договор следва да се съобрази, че съгласно чл. 38 и чл. 40 СК съпрузите могат свободно да уредят имуществените си отношения, включително чрез уговорки с вещно-прехвърлително действие. Трайната практика на ВКС приема, че брачният договор може да има вещно-прехвърлително действие и по отношение на вече придобито имущество, стига това да не противоречи на императивни разпоредби и да не се цели заобикаляне на закона /в този смисъл Решение № 71/02.12.2020 г. по гр.д. № 4858/2019 г., II г.о., както и Решение № 121/23.03.2012 г. по гр.д. № 1428/2011 г., IV г.о./.

Въззивникът поддържа, че чрез бланкетното посочване на „банков портфейл“, включващ и 1000 акции, страните са целели да заобиколят закона, включително установените правила за прехвърляне на акции и ограниченията, произтичащи от наказателното производство в Белгия. Настоящият състав намира тези доводи за неоснователни.

По делото не се установява страните по брачния договор да са преследвали резултат, забранен от закона. Не са ангажирани доказателства, че с процесната клауза се цели заобикаляне на ограниченията на режима на съпружеската имуществена общност, накърняване правата на трети лица или избягване на императивни разпоредби относно реда за прехвърляне на акции. Самото обстоятелство, че предметът на уговорката е формулиран като „банков портфейл“, не обосновава извод за преследване на забранена цел, доколкото законът допуска съпрузите да уреждат имуществените си отношения по начин, който включва прехвърляне на имуществени права помежду им.

Наличието на постановен, но невлязъл в сила съдебен акт на чуждестранен наказателен съд не води само по себе си до извод, че с клаузата на брачния договор е целено заобикаляне на закона.

За да е налице заобикаляне на закона, следва да е доказано, че страните съзнателно са използвали позволена правна форма, за да постигнат резултат, който законът изрично забранява. В този смисъл ищецът дори не сочи забранения резултат, който счита, че страните целят с прехвърляне на портфейла от името на единия съпруг на другия. Несъстоятелно е и позоваването на постановлението на прокурора и невлязлата в сила присъда на чуждестванния съд, че по този начин се цели избягване плащане на данъци и такси, прикриване на доходи, доколкото дали на името на единия или другия съпруг, при условие, че и двамата са подсъдими и са свързани лица, е ирелевантно.

На следващо място, следва да се има предвид, че регулацията на банковия/търговски портфейл в българското законодателство намира уредба в Закона за пазар на финансови инструменти, който е изцяло съобразен с уредбата му в Регламент (ЕС) № 575/2013г. и Регламент (ЕС) 2019/1238 на Европейския съвет и Парламента, приложими и в Кралство Белгия. От горецитираната уредба, се установява, че управлението на търговския портфейл се осъществява посредством договор между клиента и финансовата институция, в който вкл. и общите условия към такъв договор са изрично уредени и възможностите за прехвърлянето му –чл.82 ал.6 от ЗПФИ т.е. не е недопустимо разпореждане на клиента с банковия/тъговски портфейл, а в случая дали е необходимо и изричното съгласие на банката дадено в съответна писмена форма, дали е необходима регистрация на новия клиент и собственик на търговския портфейл в специални регистри, е въпрос, който има значение относно възможността приобретателя по договор да упражнява правата по него и да отговаря за съответните задължения и не касае действителността на клаузата от договора, с което единия съпруг се разпорежда с потрфейла си в полза на другия, респективно не обосновава – заобикаляне на закона.

Ето защо настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 26 ал. 1 предл. 2 ЗЗД и процесната клауза не е нищожна поради заобикаляне на закона.

По евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 2 ал. 3 от брачния договор поради невъзможен предмет.

Въззивникът поддържа, че процесната клауза на чл. 2 ал. 3 от брачния договор е нищожна поради невъзможен предмет, тъй като към момента на сключването му той не е бил собственик на процесните акции. Твърди се, че договорът от 28.01.2010 г., въз основа на който същите са придобити, не е породил вещно-прехвърлителен ефект поради частична недееспособност на продавача М. Л. и което обстоятелство определя предметът на последващото разпореждане чрез брачния договор като невъзможен.

Съгласно чл. 26 ал. 2 ЗЗД нищожни са договорите с невъзможен предмет. ВКС последователно приема, че нищожност поради невъзможен предмет е налице само когато още при сключването на договора предметът е неосъществим по обективни или правни причини. Не е достатъчно предметът да липсва в патримониума на страната или да не съществува към момента на сключване на договора, тъй като договори относно бъдещ предмет са допустими и валидни. Нищожност ще е налице само ако към момента на сключване на договора е било невъзможно предметът изобщо да възникне – например поради противоречие с природните закони или поради непреодолима правна пречка. В съдебната практика се прави разграничение между фактическа и правна невъзможност. Фактическата невъзможност е налице, когато предметът не съществува в обективната действителност и не може да възникне според природните закони и нивото на развитие на науката и техниката. Правната невъзможност е налице, когато за възникването или разпореждането с предмета съществува непреодолима правна пречка – например когато правото е изключено от гражданския оборот или законът изрично забранява неговото прехвърляне (в този смисъл Решение № 47/26.03.2021 г. по гр.д. № 2442/2020 г. на ВКС, I г.о.; Решение № 238/05.08.2025 г. по т.д. № 811/2024 г. на ВКС, I т.о.). Действителността на брачния договор се преценява към момента на неговото сключване.

В конкретния случай не е налице фактическа невъзможност. Процесните акции съществуват като обективно имуществено благо и представляват ценни книги, материализиращи членствени права в акционерно дружество. Не се твърди и не се установява те да са несъществуващи или невъзможни за индивидуализиране.

Не е налице и правна невъзможност. Законът не забранява прехвърлянето на акции между съпрузи чрез брачен договор, нито акциите са изключени от гражданския оборот. Не е налице нормативна забрана или непреодолима правна пречка, която да прави невъзможно възникването или разпореждането с това право.

Твърдението за частична недееспособност на продавача по предходния договор от 28.01.2010 г. не променя този извод. Дори да се приеме, че договорът от 28.01.2010 г. е бил опорочен и не е породил вещно-прехвърлителен ефект, това би означавало единствено, че въззивникът не е придобил правото на собственост върху акциите. Липсата на придобито право в патримониума на страната обаче не прави предмета на последващата сделка невъзможен. Акциите съществуват и по принцип могат да бъдат предмет на разпореждане, а въпросът дали разпореждането ще произведе вещнопрехвърлителен ефект е различен от въпроса за валидността на договора.

Във възражението на въззивника се смесва липсата на право на собственост у прехвърлителя с невъзможност на предмета. Тези две хипотези са различни по правна същност. Разпореждането с чужда вещ, както беше подробно разгледано в горното изложение, не води до нищожност поради невъзможен предмет, а евентуално до липса на транслативен ефект.

Направеното фактическо възражение от ищеца, че липсва изброяване на включените в банковия портфейл финансови инструменти, освен посочените 1000 броя акции е неотносима към твърдяното основание заобикаляне на закона, но следва да бъде ратзгледано именно като аргумент към основанието – невъзможен предмет.

Легалната дефиниция на „търговски портфейл" е дадена в §1 т.71 от ДР на ЗПФИ препращайки към чл. 4, параграф 1, т. 86 от Регламент (ЕС) № 575/2013 , според която всички позиции във финансови инструменти и стоки, които дадена институция държи с намерение за търгуване или за хеджиране на позиции, държани с намерение за търгуване в съответствие с член 104 /правила за търгуване/. Т.е. дефиницията на понятието го определя като съвкупност от имуществени права и задължения, които се управляват от съответния инвестиционен посредник/финансова институция по възлагане и договор с клиента /физическо или юридическо лице/, като именно в договора се уреждат всички отношения във връзка с него – чл.82 от ЗПФИ. Следователно търговския портфейл съдържа определяеми и индентифицируеми права и задължения, които именно като комплекс са годен обект на разпоредителни и упълномощителни сделки.

Поради изложеното настоящият състав приема, че към момента на сключване на брачния договор предметът на процесната клауза е бил обективно и правно възможен, поради което не са налице предпоставките на чл. 26 ал. 2 предл.1 ЗЗД за нищожност поради невъзможен предмет.

По евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 2 ал. 3 от брания договор поради неспазената от закона форма.

Въззивникът поддържа, че процесната клауза е нищожна поради неспазване на изискуемата форма, както поради това, че брачният договор не бил вписан в регистъра на имуществените режими, така и поради твърдяно неспазване на специалния ред за прехвърляне на акции.

По спорния въпрос дали отбелязването в акта за сключването на граждански брак на брачния договор и регистрацията му по реда на чл. 19 ал. 1 от СК съставляват предпоставки за неговата действителност, или са само оповестителни действия. В Семейния кодекс от 2009 г. липсва изрична разпоредба, която урежда правното значение на отбелязването на брачния договор в акта за сключване на граждански брак и регистрацията му в централния електронен регистър към Агенцията за вписване. Смисълът на тези действия се изяснява от разпоредбата на чл. 20 от СК, според която при сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, ако няма вписване на режим на имуществени отношения в регистъра, се прилага законовият режим на общност. Следователно вписването цели да защити интересите на третите лица, които договарят със съпрузите и има само оповестително/информативно действие. Във вътрешните отношения между съпрузите е приложим избраният посредством договора режим на имуществени отношения. Това схващане се застъпва и в правната теория (А. С., „Брачният договор”, второ допълнено и преработено издание от 2011 г., стр. 117). Затова отбелязването на брачния договор в акта за сключване на граждански брак и регистрацията му в централния електронен регистър не са предпоставки за неговата действителност (Решение № 244/04.11.2014 г. по гр.д. № 1495/2014 г. на ВКС, III г.о.). В случая брачният договор е сключен при условията на заварен брак (сключен на 12.12.2007 г.) и отговаря на изискванията на чл. 39 ал. 1 СК – в писмена форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието. Наличието на двете нотариални удостоверявания е безспорно установено по делото. Обстоятелството, че договорът не е отразен в регистъра, не засяга неговата действителност, а единствено противопоставимостта му спрямо трети лица.

По отношение на възражението на въззивника за неспазена форма при прехвърлянето на акции, следва да се направи разграничение между формата на брачния договор и способа за прехвърляне на конкретното имуществено право - негов предмет. Формата на брачния договор е уредена в чл. 39 ал. 1 СК – писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и подписите. Изключенията от това правило са изрично предвидени в чл. 39, ал. 2 и ал. 3 СК и касаят единствено прехвърлянето на право на собственост върху недвижими имоти между съпрузите. Законът не съдържа други изключения във формата с оглед предмета на брачния договор.

Акциите представляват движими вещи – ценни книги, материализиращи членствени права. Съгласно действащата към момента на сключване на брачния договор уредба в Търговския закон, както и към настоящия момент, безналичните/на приносител акции (каквито са процесните) се прехвърлят чрез простото им предаване. С акта на прехвърляне на поименните акции на приобретателя се прехвърлят материализираните в ценната книга права, включително правото на участие в общото събрание на дружеството – в този смисъл решение № 52/25.04.2013 г. по т.д. № 472/2012 г. на ВКС, I т.о. В закона, а и в съдебната практика няма изрично ограничение за включване на акции като предмет на брачен договор. Съпрузите могат да уговорят прехвърляне на акции, които се намират в банков портфейл, стига да е спазена формата на брачния договор по чл. 39 ал. 1 СК. За разлика от недвижимите имоти, при които законът изисква специална форма, за движими вещи и ценни книги брачният договор следва общата законова форма.

Следователно възраженията на въззивника относно „опорочена форма“ смесват изискването за действителност на брачния договор с въпроса за осъществяване на вещно-прехвърлителния ефект.

Поради изложеното настоящият състав приема, че процесният брачен договор е сключен при спазване на изискуемата от закона форма, поради което не е налице основание за нищожност по чл. 26 ал. 2 предл.3 ЗЗД.

По отрицателния установителен иск:

По евентуалния иск за признаване за установено, че И. Л. не е собственик на описания в чл.2 ал.3 т.1 от брачния договор банков портфейл и съдържащите се в него 1000 акции на дружеството на European land and building Company.

Разпоредбата на чл. 124 от ГПК предвижда всеки да предяви иск, за да възстанови правото си, когато е нарушено респ. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение или право, когато има интерес от това.

Абсолютна процесуална предпоставка /положителна/ за допустимостта на всяка искова претенция е правния интерес. Правният интерес се извежда от заявените от ищеца фактически обстоятелства, описващи твърдяното засягане на негово субективно право и вида на защитата, която търси. Липсата на посочената предпоставка, определя иска като недопустим, като разпоредбата на чл. 130 ГПК предвижда констатиране недопустимостта на иска на етап проверка на исковата молба, но не се изключва възможността тази констатация да се направи в по-късен момент от развитието на производството, като израз на служебното начало в процеса и когато преценката на допустимостта на иска / Определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416/2010 г. на ВКС, III г. о. и Определение № 625/18.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7304/2013 г. на ВКС, I г. о/.

Преценката за наличие на интерес винаги се извършва въз основа на изложените от ищеца обстоятелства и при съобразяване на резултата - дали решението по делото ще се отрази на правното положение на ищеца и с него ще се постигне разрешаване на правен спор /решение № 207/24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г., IV г.о. на ВКС, решение № 90/16.06.2015 г. по гр. д. № 4406/2014 г., III г.о. на ВКС, определение № 53/06.02.2020г. по ч.гр.д. № 4727/2019г. на IV г.о. на ВКС, определение № 3545/09.07.2024г. по ч.г.д. № 1397/2024г. на IV г.о. на ВКС/.

ВКС в практиката си приема – решение № 165/13.11.2023г. по гр.д. №296/2023г. на ВКС, I г.о. , че за да прецени дали изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от отрицателрен установенителен съдът следва да ги квалифицира и да прецени доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат и само когато целеният правен резултат не би рефлектирал непосредствено в правната сфера на ищеца, то липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск / в т. см. и определение № 19 от 17.02.2021 г. по ч. гр. д. № 57/2021 г. на ІІ г. о. на ВКС/. В тълкувателното решение се придава значение не на вида накърнено субективно материално право на ищеца, а на обстоятелството дали собственическите претенции на ответника пречат на ищеца да го упражнява, респ. дали отричането им би повлияло на възможността за безпрепятственото му упражняване - определение № 21 от 07.02.2020 г. по ч. гр. д. № 3962/2019 г. на І г. о. на ВКС.

В случая, въззивникът е навел твърдения, че брачният договор от 12.12.2007 г. не е породил вещно-прехвърлителни последици спрямо И. Л., тъй като към момента на неговото сключване техен собственик е бил неговият брат М. Л..

Твърденията по установителната претенция изхожда от страната, която поддържа, че към момента на сключване на брачния договор не е притежавала правото на собственост върху процесните акции, тъй като същите са принадлежали на трето лице. Дори това обстоятелство да се приеме за доказано, то е налице хипотезата на разпореждане с чужда вещ, при което договорът е действителен, но задължението за прехвърляне на собствеността остава неизпълнено. Това неизпълнение не води по право до отпадане на облигационната връзка, а поражда потестативното право на изправната страна да развали договора. До упражняване на това право договорът продължава да съществува и да обвързва страните. Съгласно чл. 42 ал. 2 СК развалянето на брачния договор се извършва по съдебен ред. По делото не са ангажирани доказателства за предявен иск за разваляне – нито изцяло, нито частично по отношение на клаузата на чл. 2 ал. 3 т. 1 от брачния договор. При липсата на надлежно упражнено по съдебен ред право на разваляне не може да се приеме, че договорът е престанал да обвързва страните или че правните му последици са отпаднали, а както се установи при произнасяне по съединените установителни искове, клаузата не е нищожна на твърдяните от ищеца основания.

В случая, от фактическите твърдения на ищеца и установените по делото факти, не се установява наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск спрямо ответника за признаване за установено, че същата не е собственик на акциите и активите в банковия портфейл описан в чл.2 ал.3 от брачния договор. Напротив същия твърди, че не е собственик на същите – нито към момента на прехвърлянето на банковия портфейл, нито към настоящия момент, не са направени твърдения и представени доказателства, че е налице упражнено право за разваляне на брачния договор от някоя от страните, съответно действия от страна на ответника, които засягат имуществената сфера на ищеца противоправно легитимирайки се като носител на права въз основа на брачния договор. Липсва обосновка на каквито и да са обстоятелства, които биха създали дори индиция, че правна сфера на ищеца би била накърнена по какъвто и да е начин. Целеният резултат - да бъде отречена материалноправната легитимация на ответника създадена с брачния договор –чл.2 ал.3 поради водено наказателно производство, поради накърняване права на трети лица, от които страните незаконно са придобили част от акциите, не са обстоятелства, които обосновават правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и в смисъла обяснен в горното изложение, освен в единствената хипотеза, която законът не допуска – чл.3 от ГПК злоупотреба с права и създаване привидност относно притежаване на имуществени права.

Това е така, тъй като гражданското съдопроизводство е средство за разрешаване на правен спор между страните, а решението има действие в правната сфера именно на страните по спорното правоотношение – чл.298 ал.1 от ГПК.

Предвид гореизложеното, предявения отрицателен установителен иск е недопустим.

С оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции по установителните искове за нищожност на кауза чл.2 ал.3 от брачния договор между страните, в тази му част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а в останалата му част относно произнасяне по отрицателния установителен иск– решението обезсилено и производството по него – прекратено.

По частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 34216/26.08.2024 г.

С оглед изхода на първоинстанционното решение и на основание чл.78 ал.3 от ГПК районният съд е присъдил разноски на ответната страна – включените в списъка по чл.80 от ГПК, като отчитайки правната и фактическа сложност по делото и предвид своевременно релевираното възражение за прекомерност от пълномощника на ищеца, е намалил адвокатско възнаграждение, подлежащо на присъждане на ответника от 2 500 лв. на 1000 лв.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата .

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 2300,00 лв. е съответно и непротиворечащо на чл.3 от ГПК предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия, а именно –аргументирана защита по предявените пет обективно съединени искови претенции - за прогласяване нищожността на клауза от брачен договор на четири основания при условията на евентуалност и отрицателен установителен иск както с отговора на исковата молба, така и в хода на производството – активно поведение в съдебните заседания и подробна писмена защита. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 2000,00 лв. не е прекомерно и съответно.

Следователно, обжалваното определение следва да бъде отменено и на ответника присъдени допълнително разноски за адвокатско възнаграждение в размер на още 1000,00 лв. или 511,29 евро.

Разноски

С оглед изхода на делото, разпоредата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 и ал.4 от ГПК и изричното и своевременно изявление на въззиваемата страна чрез процесуалвният й представил за присъждане на разноски, такива следва да се присъдят.

Въззиваемата страна по списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие, претендира адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв., по отношение на което въззиникът е релевирал своевременно възражение за прекомерност - в хода на устните състезания по делото.

Съобразявайки гореизложените критерии и мотиви при определяне на справедливия и съответен размер на адвокатското възнаграждение, съобразявайки правната сложност на спора, пренесен пред въззивната инстанция, но при липса на събиране на доказателства, настоящият състав счита, че адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата следва да бъде определено в размер от 1500,00 лв. или 766,93 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд