Решение № 1241 от 25.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 340/2026 г.

дело № 20261100500340 по описа за 2026 година Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН). Образувано е по въззивна жалба на В. В. С., ЕГН: ••••••••••, лично и в качеството на майка и законен представител на малолетното дете Т. М. П., ЕГН: ••••••••••, подадена чрез процесуален представител адв. П. М. Б. от АК-Враца (пълномощно по лист 12 от делото), срещу съдебно решение № 20246 от 09.11.2025г., постановено по гр. дело № 37853/2024г. по описа на СРС, 80 с-в. Решението се обжалва изцяло. В жалбата се твърди неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се да бъде отменено решението на първата инстанция и да бъде издадена заповед за незабавна защита. Не се сочат нови доказателства. Претендират се разноски. В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна М. Г. П., ЕГН:••••••••••, чрез процесуален представител адв. Е. М. (пълномощно по лист 47 от делото) е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като неоснователна. Заявява, че не са допуснати нарушения на процесуалните правила и правилно е била изяснена фактическата обстановка, вследствие на което законът е приложен правилно. Иска се атакуваното решение да бъде потвърдено. Не сочи нови доказателства. Претендира разноски. В открито съдебно заседание, въззивниците редовно призовани, не се явяват. Представляват се от упълномощения им процесуален представител – адв. П. М. Б. от АК- Враца, който поддържа жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и да се издаде заповед на незабавна защита за въззивниците. Въззиваемият М. Г. П., редовно призован, не се явява и не се представлява. Постъпила е молба от упълномощен представител адв. Е. М., с която поддържа отговора на въззивната жалба. Във въззивното производство не са събрани нови доказателства. Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от молителите в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр. с чл. 17 ЗЗДН. Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършен преглед на първоинстанционното решение на първо място въззивният съд намира, че същото е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. На следващо място решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по нея, т.е въззивният съд намира, че няма произнасяне в повече от поискането. Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно в обжалваното решение и не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по молба от В. В. С., действаща лично и като майка и законен представител на малолетното дете Т. М. П. с искане за издаване на заповед за защита от домашно насилие срещу М. Г. П. с твърдението, че молителката В. В. С. и ответника М. Г. П. са живели във фактическо съпружеско съжителство, като са родители на малолетното дете Т. М. П.. С молбата за защита са описани няколко акта на домашно насилие, които са осъществени съответно на 26.05.2024 г. около 13:30-13:40 ч. в гр. Самоков, в парк „Крайискърец“, и на 07.06.2024 г. около 20:30 ч. на ул. „Цар Борис III“ в гр. Самоков. Изложени са твърдения, че актовете на домашно насилие се изразяват в психическо и физическо насилие срещу молителите, които са конкретизирани в молбата до съда. Ответникът е оспорил твърденията за осъществени домашни насилия на посочените дати. С Решение № 20246 от 09.11.2025г., постановено по гр. дело № 37853/2024г. по описа на СРС, 80 с-в., съдът е оставил без уважение молбата с правно основание чл. 8, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДН, вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДН, подадена от В. В. С. и от малолетното дете Т. М. П., действащ чрез своята майка и законен представител В. В. С. с искане за издаване на заповед за защита от домашно насилие в тяхна полза срещу М. Г. П. и е отказал да издаде заповед за съдебна защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като неоснователна. Въззивният съдебен състав, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за установено следното: Страните не спорят, че въззивникът В. В. С. и М. Г. П. са живели във фактическо съпружеско съжителство и са родители на детето Т. М. П., роден на 05.04.2022 г. Последното се установява и от представеното заверено копие от оригинал на удостоверение за раждане от 26.06.2023 г., издадено от община Самоков. Предвид изложеното молителите имат право да търсят защита по ЗЗДН, тъй като ответникът е лице, което попада в хипотезите на чл. 3, т. 2 и т.3 ЗЗДН. Въззивният състав приема, че молбата за защита е депозирана пред районния съд в преклузивния шестмесечен срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН (изм. с ДВ бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.08.2023 г.) от пострадали лица, което е видно от датата на входящия номер на регистратурата в съда, като молбата е постъпила на 24.06.2024 г., а твърденията са за актове на домашно насилие, извършени на 26.05.2024 и 07.06.2024 г. Поради това въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е бил валидно сезиран от процесуално легитимирана страна. Възраженията във въззивната жалба касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни правни изводи въз основа на доказателствата по делото и неправилно приложение на материалния закон. Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна, по изложените съображения: Според легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН (в приложимата редакция обн. в ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., доп., бр. 69 от 2023 г.) Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка. Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Домашно насилие може да бъде прието за установено при доказване кумулативното наличие на двете предпоставки: 1) осъществен от съответното лице - ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и/или ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителят в производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и място на извършване, и 2) наличие между двете лица (търсещият защита и ответника) на правна, фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл. 3 ЗЗДН. Соченият с молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан изцяло – по време, място, начин на извършване и авторство. Като допълнение към изложените от районния съд мотиви и с оглед възраженията във въззивната жалба, следва да се посочи, че съдът в настоящото производство не установи несъответствие между фактическите констатации и събраните по делото доказателства. Не се установи да са събрани доказателства, от които да се формират изводи за осъществени актове на домашно насилие на процесните 26.05.2024г. около 13:30 - 13:40 часа в гр. Самоков, в парк „Крайискърец”, и на 07.06.2024г. около 20:30 часа на ул. „Цар Борис“ в гр. Самоков, описани във въззивната жалба. Във въззивната жалба се прави възражение, че неправилно първоинстанционният съд е анализирал доказателствата, касаещи процесния случай, осъществен на 26.05.2024 г. в град Самоков, в парк Крайискърец около 13:30-13:40. Въззивният съд намира възражението за неоснователно. Първоинстанционният съд подробно е анализирал събраните доказателства по делото и въз основа на тях и експертното заключение на изготвената и приета по надлежния ред съдебномедицинска експертиза е достигнал до извода, че не се установява причинената средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дисталната фаланга на четвърти пръст на горен ляв крайник/лява ръка/ да е осъществен по начин, който се твърди от молителката в сезиращата молба, който извод се споделя и от въззивния състав. Неоснователни са възраженията на пълномощника на въззивниците, поддържани в писмената защита, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН съдържа достатъчно данни за осъществено акт на домашно насилие за 26.05.2024 г. и 07.06.2024 г. С разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН е придадено доказателствено значение, а съгласно чл.13, ал.3 ЗЗДН Доп. – ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) когато няма други доказателства за конкретни факти и обстоятелства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Въззивният съд приема, че декларацията по чл. 9, ал.3 ЗЗДН не е годно доказателство средство, тъй като не са конкретизирани отделните актове на насилие. При извършен преглед на събрания доказателствен материал въззивният съд намира, че не се установява да е налице акт на домашно насилие и на 07.06.2024 г., около 20:30 ч. на ул. „Цар Борис III“ в гр. Самоков, където въззивницата В. С. била нападната от въззиваемата страна М. П. в личния й автомобил; нахлул в автомобила й и искал да вземе общото им дете. Фактическите действия са извършени чрез отправяне на обидни думи- „пак ще те изкарам луда", „на теб никой няма да ти вярва", „аз имам връзки и ти няма да си видиш детето повече", „нагла", „луда", „ненормална", както и с нанасяне на физически действия, явяващи се в бутане и дърпане; ответникът забил нокти в кожата на молителката и я дърпал, за да я отмести от детето, забил ноктите си и в кожата на детето, като започнал да го дърпа със сила, докато било закопчано с предпазен колан в специализирано детско столче за лек автомобил. Първоинстанционният съд е обсъдил по отделно и в цялост доказателствената съвкупност, като е достигнал до обосновани правни изводи и отнасящи се до това, защо не приема, че е осъществен акт на насилие и спрямо малолетното дете Т. М. П., осъществен на 26.05.2024 г.,както и такъв на 07.06.2024 г. , с които въззивният състав изцяло се солидаризира. Съобразно изложеното въззивният съд приема, че описаните действия в молбата за защита, които следва да изпълват фактическия състав по чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, не се установени при пълно и главно доказване от въззивниците – молители. Доколкото доказването на релевантните факти не е осъществено по делото, то изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за защита са обосновани и съответстват на събрания по делото доказателствен материал. Въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила на основание чл. 17, ал.5 от ЗЗДН. Предвид нормата на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН въззивният съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване. По разноските съдът приема следното: На основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК съдът осъжда въззивница В. В. С. да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер от 6,39 евро / 12.50 лв./ за въззивното производство. По молбата за защита на малолетния Т. М. П., не се дължи държавна такса, тъй като не е навършил 18-годишна възраст. Въззивницата не претендира разноски, но своевременно е въвел възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна възнаграждение за адвокат (арг. от чл. 78, ал. 5 от ГПК). Въззиваемата страна има право на разноски за адвокатско възнаграждение, каквито са своевременно поискани, като са представени и доказателства за реалното им плащане – договор за правна помощ и съдействие от 07.01.2026 г. Адвокатският хонорар е договорен и заплатен. В договора е вписан начинът на плащане – в брой, като е отбелязано, че сумата е заплатена. Следователно, разходът за платено адвокатско възнаграждение от 750 евро е доказан съгласно приетото в т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна, е основателно, поради което следва да бъде съобразен размера по чл. 22 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Пред въззивната инстанция е проведено само едно съдебно заседание, в което няма ангажирани нови доказателства и е даден ход на устните състезания, т.е. не е налице правна и фактическа сложност на въззивното производство, която да обуславя адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна в размер на 750 евро/седемстотин и петдесет евро/. Същевременно съдът отчита спецификите и естеството на спора, като приема, че предприетите процесуални действия от упълномощения представител на въззиваемата страна, не следва да бъдат възмездени в минимален размер. Въззивната инстанция намалява адвокатското възнаграждение на 250 евро / двеста и петдесет евро/, като осъжда въззивникът да ги заплати на въззиваемата страна. Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав